Infinite Detail

Интернет отдавна вече не е само порно, котки и ShadowDance. Някогашната романтична представа за мрежата като глобален римски форум, където всеки има възможност свободно да изрази мнението си, е мъртва. Алгоритмите, които ни предоставят съдържание, са ни затворили в ехо-стаи*, където засилваме чувството за собственото си превъзходство и увеличаваме омразата си към различните. По думите на една хакерска организация в книгата: “Забавлявайки се с истории за нехуманен изкуствен интелект, поробващ човечеството, ние бяхме поробени от нехуманен изкуствен интелект. За жалост, това не е конспиративна теория, няма кабал от зли бели мъже в задимена стая, дърпащи конците. Плашещото е, че никой няма контрол, хората с власт са също толкова роби на алгоритмите, колкото и ние.”

Дебютната книга на Тим Моън, Infinite Detail, изследва този проблем, като ни пренася десетина години напред в бъдещето. Смартфоните са заменени с очила, наречени Spex, предлагащи на потребителите добавена реалност*. Данните за всеки човек витаят като облачета над главата му: статус в социалната мрежа, снимки, месторабота, приятели. С няколко мигания може да се достъпи всичко, което човекът е разрешил да бъде споделено, но както знаем – хората споделят всичко. Автомобилите са автономни, световната търговия се движи от алгоритми, финансите са виртуални. Полицията използва предсказващи алгоритми, които, естествено, са изключително расистки*. Иронично, на протест срещу поредната невинна жертва на полицейските алгоритми, хората задължително носят своите Spex, защото транспарантите и посланията се прожектират в добавената реалност. Тим Моън изгражда един свят напълно зависим от глобалната мрежа, миг преди тя да изчезне необратимо.

Книгата е структурирана на глави наречени “Преди” и “След”. Главите “Преди” се развиват няколко месеца преди апокалипсиса, тези “След” – двадесетина години по-късно. Картината какво точно се е случило през онази нощ, в която интернетът изчезва, се изгражда лека-полека от спомените на главните герои. Действието в “Преди” се развива основно в Ню Йорк, през очите на Рушди – британец, дошъл на гости на приятеля си, с когото са се запознали по интернет, а седмицата, прекарана в Ню Йорк, е първият път, в който те се виждат на живо. Рушди е активист срещу безпрецедентното следене, което технологиите позволяват на властта, а в Америка неговите най-големи кошмари се превръщат в реалност.

Дори и най-елементарният акт на изхвърляне на кенче от безалкохолна напитка в кофата за боклук го притеснява, тъй като кофата му връща пари за кенчето, а това означава, че пътят му от магазина до кофата вече е документиран. Обратно вкъщи, в Бристол, Рушди е създателят на People’s Republic of Stokes Croft*. В републиката на Рушди достъпът до външната мрежа е заглушен. Място, където няма Гугъл, Фейсбук или Туитър и където данните са защитени. Мрежа има, но тя е създадена от Рушди – децентрализирана, където всеки Spex служи и като сървър. Мрежа, в която никой не може да събира данни и да ги използва за каквито и да е било цели. Stokes Croft е също и център на контра-културата. Графити артисти, дръм енд бейс и джънгъл диджеи се събират там и се обявяват за противници на статуквото – идеално място за децентрализираната мрежа на Рушди.

Главите “След” се развиват почти изцяло в Stokes Croft, мрежата на Рушди е изчезнала заедно с глобалната, но духът на мястото още е там. Гридс, бивш дилър и съратник на Рушди, контролира мястото и балансира между диктатурата, която управлява Англия, и въоръжените мародери извън града. Мери, момиче родено след апокалипсиса, има видения за хората загинали в онази нощ, когато интернетът спира и светът потъва в хаос и размирици. Мери е носителят на мистичното, към което хората неизменно се обръщат, когато цивилизацията се разпадне. Аника, също част от организацията на Рушди, се завръща в The Croft, за да намери някакво предимство, което може да ѝ помогне в революцията, бущуваща в Уелс. Тайрон – младеж, запленен от музиката на Бристол, дръм енд бейс, джънгъл, трип хоп, стилове обявяващи себе си за анти статукво и като такива са последните останки от музиката преди Краха, записани на древни носители като магнитна лента и винил.

Големият брой герои е и слабост, и специфика на книгата. В сравнително малкия си обем – около триста страници – Infinite Detail няма възможност да развива персонажите си. Тяхната роля е да представят света, който тук играе водеща роля. Едни и същи събития са пречупени през различни гледни точки и това е роман, който държи читателя с мистерията – как от „Преди“ се стига до „След“. Започва бавно, докато описва дистопичното бъдеще и апокалиптичната му развръзка, но от средата нататък започва да набира скорост, когато двете времеви линии започват да се доближават до нощта, в която интернет спира.

Като всяка добра апокалиптична книга, Infinite Detail служи за предупреждение. Това е армагедонът на новото поколение, причинен не от ядрените оръжия, плашилото на Студената война, а от зависимостта на човечеството от модерните технологии. Цивилизацията, която сме изградили, и комфортът, който имаме, са изключителни крехки и когато основите им са нарушени, се връщаме към подразбиращия се режим на насилие и диктатура. В тази книга има и нотка оптимизъм.

Може би има начин системата да бъде подчинена на нас, а не ние на нея.