Ерата на паниката

Ерата на паниката е особено литературно създание. Дебютът на Андрей Велков във фантастичните жанрове носи гордо на ревера си всички свои вдъхновения. За опитния читател препратките към Геймън, Пратчет, Зелазни, Матрицата и прочие ще са очевидни, но по един много честен и някак освобождаващ начин. “Ето оттук идвам и натам отивам”, сякаш казва книгата, и на места дори цитира източниците си в усилието да не скрие нищо. Сигурно в девет от десет случая такъв подход би довел до деривативна и формулаична история, лишена от собствен дух, но Ерата на паниката попада именно в десетия – чуждите влияния се събират в сглобка, която е увлекателна и провокираща по силата на своя собствена логика.

Тук изскача един от парадоксите на този роман-химера. Омировото описание на древногръцкото митологично чудовище – а древногръцките митове в тази книга буквално се прескачат едни други! – е подходяща аналогия: “огнедишащ звяр, с лъвска глава, опашка на дракон, с козе туловище, яростна бълваща струя голяма от огън разпален”. Ерата на паниката снажда в себе си митологична фантастика, киберпънк, градски роман, дистопия, хумористично фентъзи и даже елементи на шпионско повествование. Като структура силно напомня любимите на цяло поколение книги-игри (не на последно място с четивността си), а разказвачът ѝ звучи по равно като софийски либерал, фитнес ентусиаст и бохем-айляк. И всичко това работи. Причините да сработва ми се струват не по-малко интересни от самия сюжет и рецензията ще се занимава предимно с тях, тъй като и най-малкият спойлер би притъпил удоволствието от разказа. Но преди това, наистина важно е да се натърти колко пивка е тази история – като студена бира в горещ ден, при това на пейка в любим парк заедно с добър приятел. Дори не е важно бирата да е любимата ви марка, другото е далеч по-определящо за преживяването.

Седенето по пейки и разходките из софийските паркове наистина са ключова част от романа. Той така започва, а ако решите да го четете именно седнал в някоя от любимите ви градини, е много възможно поне веднъж да се пренесете успоредно с това на същото място и в книгата – я в градината на “Кристал”, я до Езерото с лилиите, или пък дори някъде из дебрите на Ловен парк. Антон, главният герой и разказвач, сам се описва като “един градски съвременен самурай”, а текстът постоянно ни движи из столичните пространства, често под съпровод на ударен плейлист. Ако романът беше книга-игра, в която трябва да изпълняваш разнообразни задачи, то картата му щеше да бъде именно тази на София.

Химеричността на текста се проявява и тук – той хем се занимава с въпроси от глобален, даже от космичен порядък, хем се усеща като разходка в Борисова или лаф с приятели пред Народния. Хем изобличава световния ред като илюзорен, хем многократно се спира на съвсем местни болки, като например пълзящата чалга, корупцията и европроектите, царевичния грис в бирата и анцуга като официална дреха. Нийл Геймън и Ахмед Доган в съседни глави? Нещо напълно възможно в логиката на това повествование. Като че ли именно специфичното нацелване на конкретния тип читател прави Ерата на паниката така увлекателна – този читател е начетен във фантастиката, на ти с алтърнатив и електронната музика, ловък във вплитането на кино и ТВ препратки, но и, също като Сам Вайс, добре запознат с пешеходната география (включая счупените плочки!) и с вълненията на полиса. Ако в най-мръсните зимни вечери сте преминавали покрай Докторски паметник и сте си мислили как мъглите от ФПЧ са го завили като пирамида от Блейд Рънър 2049, то градският аспект на Ерата на паниката ще резонира силно с вас.

Стремежът на Антон – и на самия роман – хем да си обясни необяснимия модерен свят, хем да го направи на собствения му език, е сякаш най-важният читателски ключ. Ерата на паниката разкрива реалността като илюзия и се родее с Матрицата, но също така държи да разтълкува “дълбоката” реалност именно чрез знаците на съвременния, напоен от медии свят. Антон почти неизменно си обяснява фантастичните концепции и ситуации около него с препратки към популярни филми като Властелинът на пръстените, Жокерът и Големият Лебовски, с личности като Антъни Бурдейн и Тери Пратчет, с механики от аркадни игри в духа на Mortal Kombat, и даже с иконични образи като литналия за забивка Майкъл Джордан. Този феномен не е нещо странно и ново, той е естествено развитие в епохата на постмодернизма, когато медийната културна прониква до всяко кътче на ежедневния ни живот и определя тотално границите на мислимото. Прямостта и безпардонността, с която Велков използва този език, традиционно заклеймяван като ниска култура, превръща Ерата на паниката в нещо повече от забавен фантастичен сюжет в урбанистичен сетинг. Нарочно или не, текстът е и нещо като автокритика, която можем да четем като сатира на собствената ни медийна и политическа култура.

И ако постмодернизмът свежда всичко до игра на повърхности и безкрайни вериги от знаци, то източноевропейският киберпрочит на тази тенденция – движението със звучното име турбореализъм – довежда нещата до екстремум и разглежда самата реалност като колективна халюцинация, като виртуалност, като код – програмен или просто символен. В тази крехка и самобитна, но много жива традиция се помещават както руският литературен великан Виктор Пелевин, така и българският хакер на човешките души Иван Попов, а струва ми се вече и Андрей Велков. Ерата на паниката поема по малко по-различни пътеки и черпи доста повече от американската фантастика и фентъзи, и въобще от американската популярна култура, но в крайна сметка е роман също толкова заинтересуван от проумяването на символните редове, които предварително форматират преживяването на съвременния свят. В този смисъл наситената с попкултурни препратки проза диша напълно естествено: обречени сме да живеем в този свят, в “това постоянно състезание на плъхове, което представляват животите ни”.

Силата на този роман не е в това да конструира хоризонти на нови възможни светове, неговата фантастика е почти никак научна и почти изцяло митологична. При все наситеното присъствие на познати митологични фигури, митологията е именно тази на съвременния човек, впримчен в ускоряващата се, глобализирана реалност, гледащ към бъдещето с надежда и тревожност, а към миналото – с меланхолия, но и в отчаян опит за трезва преценка. Този светоглед със сигурност е понятен и близък на множество от нас, а и за обживяването му много помага богато разгърнатият образ на главния герой и разказвач. Антон е на практика единственият герой, който бива развит отвъд чисто сюжетна функция, но затова пък читателят е нон-стоп в главата му и към на края на книгата е лесно да го почувстваш близък най-малкото като добър познат, с когото често се засичате по любимите места. Неговата гледна точка е на особняк-симпатяга, патил много и пробвал щедро в живота; къде малко наивна, къде доста проникновена; с две думи – съвсем човешка. Разказваческият му глас е разпознаваем както с прямостта и умилителната комбинация от скромност и самохвалство, така и със сочния език, който прави разлика между “хубавото” и “тъпото” напиване и често звучи една-две идеи по-мачо, отколкото е нужно. Изцяло в реда на нещата, ако очакванията ни са да повярваме в истинността на този отчетливо местен разказвач. “Хубаво е, че съм се навил да спасявам света, ама всичко наведнъж ли трябва…”, мисли си той, а ние кимаме с разбиране.

Ерата на паниката е силно увлекателно градско приключение, което вероятно ще ви припомни любими песни и фантастики, ще ви накара да прозвъните аверите за следобедна среща, ще ви припомни удоволствието да четете книги-игри като тийнейджъри и древногръцки митове като деца, даже може би ще ви замисли за житейския ви път. Не очаквайте от него да ви обясни смисъла на живота, Вселената и всичко останало, но току-виж ви наклонило по въпроса за този смисъл. От страниците му може да си измъкнете някои полезни фантастични термини – като например “антилогистика”, – родеещи се с гламура на Пелевин и цхазъма на Попов. И ако от време на време се ядосвате на Антон, сетете се, че той сам се описва не като “някакъв шибан рицар”, а като “обикновено момче” – и че сигурно с удоволствие би поспорил с вас нейде из софийските паркове и барове. Ако пък тук-таме малко ви измарят длъжките и чести експозиции, сетете се, че и вие като него искате най-вече да разберете света, за да живеете приятен и спокоен живот. Краят на Ерата на паниката загатва, че има шанс това да не е последната ни среща с него, така че кой знае, може и да му се отдаде такава възможност в неясното бъдеще.