Дивата магия: Обетът

Благодарение на Дивата магия: Обетът от Яна Хараланова на картата на българското фентъзи освен град София (Софийски магьосници) се разкри и морската столица Варна. От „скоростните“ преследвания с трамваи и тайните бирарии на „Големите пет“ знам колко приятен гъдел е да четеш за места, които обитаваш. Връзката с романа и с героите става някак по-емоционална.

Яна Хараланова не е дебютант в писането и ако приемем на доверие мини биографията, която е отпечатана в края на книгата, тя измисля истории, откакто е родена. Сега, това си е сериозна заявка, която завишава очакванията към автор и книга. Дивата магия: Обетът е първият ѝ роман и едновременно с това книга първа от поредица.

За мой ужас бих описала историята като „грабваща“. Ужас – заради клишето, което се налага да ползвам, грабваща – защото когато трябваше да оставя книгата, си мислех постоянно за нея, въпреки че беше горе-долу ясно какво ще се случи. Бих казала, че книгата притежава някакво je-ne-sais-quoi, което я прави интересна и открояваща се в съзнанието – немалък подвиг за опит в толкова популярен жанр.

Всичко в този роман е на бързи обороти. Събитията се случват едно през друго, провокирани от смъртната опасност, надвиснала над главната героиня. Романът има да разкаже толкова, че почти се задъхва от ентусиазъм и нетърпение. Развива се в една Варна, която жужи с интензивна магическа активност. Загатнати са политически интриги между магьосници, змейове и самодиви, борба за власт и черен пазар на артефакти. Независимо от многото подробности и конструктивни елементи, светът, който романът изгражда, си остава понятен. Не се затваря във Варна или дори само в България, а си поставя амбициозната задача да вплете в сюжета хем типични за българската митология създания и сюжети, хем елементи от фолклора на други нации и географии. Това свидетелства за голям размах на въображението, а също и за голяма любов към изградения свят, в който е вложена такава мисъл към детайла, че когато четеш, да се чувстваш на реално място. Освен това, тази книга беше повод да си припомня колко интересен и богат е българският фолклор и колко много потенциал има в неговите истории и символи.

Няколко думи за героите. Люба е нещо, което бих описала като магически полицай – участва в мисии под прикритие, арестува магьосници, преследва артефакти и работи за магическа бюрокрация. Самата тя не е магьосница, но притежава умения, които я правят ценен и уважаван кадър. Пада си малко мъжкарана, но това може би си идва с професията. Това, което си личи е изразителното лично отношение на авторката към този образ. Дори на моменти ми се струваше, че чета за реален човек. Филип е неин колега, той е красив и мил. Това е всичко, което можах да разбера за него. На този герой му липсва плътност, използван е предимно за нуждите на сюжета. Няма лошо, разбира се, стига и останалите герои да не страдаха от същите недостатъци. Между него и Люба има мигновено привличане, което тя отрича през по-голямата част от книгата. Когато динамиката между главните герои е такава на заяждане и противопоставяне, аз лично осезаемо се напрягам. Нереалистично ми се струва при целия битуващ конформизъм и общоприети социални норми на поведение да изпаднеш в положение още при запознанството с някого да изпиташ нужда да се заяждаш с него. Удивително, това не е недостатък само на тази история, но и на много други, дотолкова че се е превърнало в клише за сериали и книги от целия спектър на жанровете. Останалите герои могат да бъдат описани според функциите, които изпълняват: жертвоготовната най-добра приятелка, която е винаги позитивна и успокояваща; готината шефка, която си затваря очите в правилните моменти; старият мъдрец, който разкрива мистерията; влиятелната съюзница, която приютява и прикрива бегълците. Всеки си изиграва надлежно сюжетната ролята, но не изненадва с нюансираност или развита история. Поне засега, може тяхното време да дойде във втората част.

Самата история обаче е интересна. Няколко месеца след прочитането подробности и герои са все още в съзнанието ми. Целият сюжет се завихря около Люба, така че е закономерно тя да е и най-подробно развитият герой. Люба трябва да се справи с няколко мистерии едновременно и да съумее да не умре, да прецени на кого си заслужава да довери сърцето и живота си и да подложи на съмнение всичко, на което е разчитала досега. Всяка загадка се оказва само парченце от много голяма картина.

Изглед към плаж край Варна, където Люба намира отмора.

Книгата съчетава доста прилично фентъзи, криминални и любовни елементи. В никакъв случай не бих казала, че историята не е занимателна, но големият ѝ недостатък е, че е твърде щрихирана. Пълна е с готини идеи и описания, мини сюжети и фолклорни препратки, които, уви, също са недоразвити. Според мен тази книга трябваше да е в двоен обем и да отдели повече време на описанията, на допълнителните истории и развитието на самите герои. Въобще, оставя впечатлението, че всичко е претупано. Личи изключителен потенциал, но той е представен в много суров и необработен вид. Например, в сюжета са включени самодиви и змейове, както и митични същества от чужд фолклор, които остават просто споменати, без да се използва символният и сюжетният потенциал, който предоставят. Потенциалът на споменатите локации също е пропилян. Развръзката пък се случва толкова бързо, че човек дори няма време да се наслади на разкритието и по-скоро остава объркан. Главният злодей е скандално недописан, действията му/ѝ просто не са достоверно мотивирани и това осезаемо разбалансира самия сюжет. Надявам се всичко това да бъде поправено във втората част.

Дребнавата ми душица не може да отмине и факта, че корицата категорично не прави комплимент на книгата. Първо, избраните цветове са много неприветливи и блудкави, за което допринася и това, че самите образи са размазани. Не мога да си обясня защо. Второ, опитът да се акцентира върху това, че романът хем съдържа фолклорни елементи, хем е ситуиран във Варна, излиза малко пошъл. А всички се досещаме какво една добра корица може да направи за иначе посредствен роман. Kогато ситуацията е обратната, е просто жалко. Всеки си има очи обаче, пък моите са си късогледи, така че не ми се предоверявайте.

Изглед към Аладжа манастир, където се развива част от действието.

Като тегля чертата обаче, книгата е добро попълнение към българския фентъзи жанр. Има хора, които обичат да пишат и имат търпението да го правят, но има и други, които носят таланта в себе си. Яна Хараланова е от вторите. За мен беше удоволствие да я чета и искрено очаквам продължението. Надявам се тази първа част да генерира достатъчно интерес и във втората да бъдат вложени повече усилия.