Зора

Исках да харесам Зора на Октавия Е. Бътлър. Не само заради прекрасната инициатива на издателство Колибри и новата им библиотека Галактики, а и защото все още чакам жената-фантаст, която да ме закопае в земята с брилянтна проза (уви, Ле Гуин, любимка на голяма част от екипа, така и не успя да ме грабне).

Както става ясно от първото изречение, Зора не ми допадна. Книгата дърпа няколко каруци социални коментари и може би през ’87-’89 това е придавало някакъв заряд на трилогията Ксеногенезис, чиято първа част е настоящото заглавие. Днес афроамериканката Лилит Аяпо, която е генетично подобрена от извънземна раса за да се превърне във водач, майка, учител и какво ли още не на група уплашени хорица, е дразнещо пропаганден образ.  Разбира се, идеите за равенство на пол и раса не са загубили важността си в нашето съвремие, но in-your-face подходът на Бътлър ми се стори безвкусен.

Градежът на силната жена започва още с името на протагонистката, Лилит, и елементарната му западна интерпретация – на жена, която е отказала да бъде слугиня на мъжа, библейския Адам. Нататък тухличките на повествованието неуморно служат за заздравяване на женския бастион, докато се стигне до абсурдния (=самоцелен) момент, в който физически усъвършенстваната героиня раздава юмручно правосъдие на група агресивни мъжаги с отрицателен коефициент на интелигентност.

Като заговорих за останалите персонажи в романа, те са просто фигуранти с липсваща индивидуалност. Самият им начин на представяне (Лилит чете едно след друго десетина досиета) е счупен. Въвеждането на една тумба герои в няколко страници чрез кратка биографична справка и психопрофил е неефективно и да си го кажа направо – евтино. Не искам героинята ми да чете „Кърт е бил полицай, затова е такъв и такъв, Тейт е богаташко дете, затова е такава и такава“. Благодаря, обаче след две страници съм забравил кой какъв беше.

Ако сте чели анотацията към Зора, знаете, че хората не са единствените живи същества, с които ще се сблъскате. Историята бързо ни запознава с хуманоидната раса на оанкалите – спасители на постапокалиптичната Земя, които желаят да се свържат с оцелелите хора и да създадат по-съвършени същества посредством обмяна на гени. Инопланетяните владеят биотехнологии на невъобразимо високо ниво и могат да си играят с гените както ние – с конструктури Лего. Именно оанкалите са по-пълнокръвните и интригуващи герои в романа. Техните често наивни действия, трудностите, които срещат при общуването с хората, и детинското им отношение към Лилит са далеч по-трогващи от взаимоотношенията в човешката група. Бътлър ги използва като носители на нейните собствени идеали – вижданията й за нейерархично общество, силна семейна единица, непрекъсната промяна към по-добро.

Зора е и доста мудна книга, което е странно предвид дължината й от едва 276 страници. Екшън липсва, не само под формата на бръмчащи лазерни пистолети, а въобще като действие. Почти цялата тежест на романа е изнесена от диалозите, предполагаемото асо в ръкава на Бътлър. Да, предполагаемо асо, защото често ставах свидетел на безумни реплики и потрисащи заключения, предимно сред бандата оцелели. Изключително необичайно за търсач на човешкото, какъвто трябва да бъде писателката.

Фантастичният елемент е друго слабозастъпено звено. Като изключим биохимичните трикове на оанкалите, няма да станете свидетели на особен размах на въображението. Прилична идея тук-там и толкова. Бях неприятно изненадан още от самото начало и събуждането на Лилит в генерична бяла или сива стая със спартанско обзавеждане. Информацията се дава на изкуствено разпределени, мънички порцийки, сякаш авторката се е страхувала да не изстреля малкото си патрони в самото начало. По-натам в книгата също няма да откриете поводи за  ахвания от изненада, дори напротив, фантастичното е овързано със здрави каиши и съсредоточено основно около сексуалността/възпроизводството на хора и оанкали. Тук е моментът да друсна един лек спойлър и да споделя, че освен ако не сте фетишисти на тема пипала, едва ли ще останете възхитени и от този аспект на Зора.

Приключвам с явно разочарование от тази иначе известна и хвалена творба. Може би тестът на времето се е отразил лошо на романа на Бътлър, а може би просто не е моята бира. И в двата случая смятам, че бихте открили по-интересни начини да запълните времето си.

Плюсове:

+ Въпреки всичко, прозата на Бътлър е лека и разбираема.

+ Оанкалите и контролът им върху биологичните процеси са интересна концепция.

Плюсове:

– Мудност и нищонеслучване. Краят на Зора е на един хвърлей действие от началото.

– Твърде ярка пропаганда на иначе добри каузи и идеали.

– Фантастичният елемент е забит в девета глуха.

– Човешките персонажи са едноизмерни и неубедителни.