Colours in the Steel The Fencer #1

Може би си спомняте скорошното ми, повече от приятно запознанство с К. Дж. Паркър и неговия роман Savages. С огромно удоволствие продължих изследването на автора и реших днес да ви представя неговото първо произведение – Colours in the Steel, начало на трилогията The Fencer.

Оказа се, че Паркър е останал верен на себе си в дългата си кариера и темите, тона и атмосферата на първия и последния му издаден роман са почти идентични, макар да ги разделят близо две десетилетия.

Colours in the Steel ни запознава с Бардас Лоредан и Града. Града с главна буква, защото Перимадейа не е просто голямо сборище на хора зад могъщи стени. Той е център и всички пътища водят към него. Той е Рим или Константинопол в света на Паркър, маяк на културата, технологията и търговията, той е водовъртеж от човешки съдби и място, в което не е важно какъв си роден, а в какво можеш да се превърнеш.

Бардас Лоредан се е превърнал в адвокат. Не, не си представяйте фентъзи версия на Харви Спектър, която цяла нощ чете пергаменти на свещ, след което сключва сделки или сладкодумства пред съда. В света на Паркър адвокатите са фехтовачи, а споровете по (основно) търговски казуси се решават с проливане на кръв. Бардас, бивш войник, може би не се числи към каймака на дуелистите, но някак е успял да оцелее дълго в занаят, който не предполага получаването на пенсия. Лоредан е страхотен персонаж, мъж отдавна загубил невинността и идеализма си, приключил с мечтите за богатства и слава, отпуснал се по течението на своя собствен, неособено съдържателен живот. Отдалечен, уморен, примирен.

Две неща променят съществуването от ден за ден на Бардас – получаването на малко случайно проклятие и обсадата на Перимадейа от „варвари“. Внезапно фехтовачът се превръща в най-добър кандидат за защитник на града, което, сигурно сте предположили, хич не му допада.

От другата страна на стените са племената под контрола на младежа Темрай. Той има своите основания за лична вендета срещу Перимадейа, а в началото на приключенията му го заварваме именно там, като чирак в различни работилници. Идеята е да изучи слабостите на града и собственоръчно да предизвика технологичния скок на народа си… като например разбере как се строят катапулти и отнесе това знание със себе си.

Тук Паркър, отново по подобие на Savages, не въвежда в повествованието някаква тъмна сила или отвратителен злодей. Всъщност, така добре обрисува персонажите си, че на мен лично ми беше трудно да си избера страна. Докато проследявах Бардас, искрено желаех той да открие начин да спаси Перимадейа. Когато действието се прехвърляше на Темрай, стисках палци идеите на младока да проработят и той да нахлуе отвъд стените.

Магическото в Colours in the Steel е оскъдно. Светът на Паркър си е вторичен на нашия, така че не търсете вълшебни предмети, чудати раси и непознати същества. Единственото „свръхестествено“ ще откриете в магията, която обаче е повече теория, отколкото практика. Самите „магьосници“ в Перимадейа полагат неимоверни усилия да убедят простолюдието, че не могат да превръщат хора в жаби и да мятат огнени кълба, но никой не им вярва. Те са по-скоро учени, а магията им абстракция, която рядко дава какъвто и да е плод – именно затова един от тях е безкрайно учуден, когато, заедно с отмъстителна девойка, успяват да направят истинско проклятие на Бардас.

Следва да завърша с войната и хумора, две отличителни черти на К. Дж. Паркър. Писателят е добре запознат с военното дело и това е очевидно в романа. Обсадата се развива реалистично, двете страни действат адекватно, а на нас ни остава да се насладим на професионализма на автора при описанието на бойни действия и подхвърлените между друго детайлчета. Паркър сполучливо е напипал златната среда, Colours in the Steel не е упражнение в стил „вижте ме колко знам по темата“, но бързо става ясно, че човекът си разбира материята и я втъкава умело в прозата си.

Хуморът също ми допадна, особено когато идва под формата на вътрешни размишления от морбидния Лоредан. Някои фенове определят Colours in the Steel като мрачна фентъзи литература, но аз често се подхилквах на разни подмятания из страниците на романа и бих го определил по-скоро като истински, отколкото като целенасочено сив и дъждовен.

Някои слабости, присъщи на дебютните произведения, са налични и тук – шепа излишни персонажи (макар да се запознаваме и с второстепенни роли, в които ще се влюбим!), неравномерно темпо и пропуски от литературно естество (основно повторения и паразитни думички, например frown* явно е любим глагол на Паркър, понякога го ползва три пъти на страница), но сърцето на романа е здраво и енергично.

Ако си падате по историята и особено войниклъка, не държите на фантастичните елементи и желаете реализъм вместо ескейпизъм, не се колебайте, ами грабвайте Colours in the Steel… или каквото и да е от творчеството на К. Дж. Паркър, всъщност. Няма да ви разочарова. Аз продължавам с книгите му и отново ще ви тормозя в бъдеще.