Central Station

Може би най-полезният ключ към прочита на Central Station на Lavie Tidhar се намира след последната страница на самата история. Това е списъкът с предшестващи я публикации—използвани за сглобката на романа. Около дузина от нейните глави са, по думите на автора, сериозно преработени разкази, появявали се на различни места през последните няколко години; едва няколко от главите са написани специално за тази книга.

Макар и това да не е нито добро, нито лошо само по себе си, тук си личи особено много. Главите на Central Station работят много добре точно като отделни парчета. Tidhar е изградил зашеметяващ пост-сингулярен свят, събрал в себе си множество технологични чудеса и оформен в пещта, която е мегатекстът на научната фантастика. Светът под прозата е богат и разнороден, в него има много от изграждащите блокове на жанра: въображаема наука и нови технологии, история и езици на бъдещото, възвишеното и гротескното, различните НФ архетипи (в духа на класификацията на Istvan Csicsery-Ronay, описал седемте красоти на научната фантастика). Някъде в бъдещето, човечеството масово е емигриралo към други планети, звезди, астероиди, виртуални реалности. На Земята все пак са останали хора. Под Централна станция – извисяващо се космическо пристанище между Тел Авив и Яфо (по-скоро отделни градове или квартали в реалността на романа) – живеят няколкостотин хиляди души: предимно потомците на работници имигранти, оцеляващи в пост-национален свят, който вечно се клатушка на ръба на промяната:

Arab or Jew, they needed their immigrants, their foreign workers, their Thai and Filipino and Chinese, Somali and Nigerian. And they needed their buffer, that in-between-zone that was Central Station, old South Tel Aviv, a poor place, a vibrant place—most of all, a liminal place.
A border town.

Към този сетинг по естествен начин може да се погледне през една раздробена, множествена гледна точка, бидейки хлъзгава змиорка за мрежите на традиционния наратив. Героите тук са хора, чиито организми са изцяло преплетени с биологични възлови интерфейси, които ги свързват с несекващия Разговор на милиарди хора и още много повече милиарди интелигентни уреди (като например асансьор, който си мечтае да се движи в повече от две посоки). Някои от тях са киборги в различна степен на механизация, други са заразени от вируси, превърнали ги в информационни вампири; трети са превърнати в Други – извънземни на Дигиталното, еволюирали на земни сървъри и пуснати на свобода, управляващи съдбата на човечеството според необозримите си цели. Има роботи (последователи на Пътя и Църквата на Робота) и бивши хора, роботници (прехранващи се с черна работа, общуващи на Боен идиш и друсащи се с crucifixation). Има богове и творци на богове, генно-изменени деца, които манипулират съзнанието и материята с лекотата, с която сънуват, има обширни виртуални реалности, за които някои вярват, че съдържат собствения ни свят. В Central Station има много, както сигурно е станало ясно.

Някои от главите са страхотни експозиции към тези гигантски и въпреки това пренаселени реалности на другостта. Най-добрите от тях са онези, които телеграфират тази радикална странност и оставят най-интересните ѝ парчета като празноти, които да бъдат запълнени от читателя. Свят като този би трябвало да е чудесна основа, върху която да бъде конструиран мозаичен роман, в който отделните частици да се докосват за кратко тук и там и да рисуват онтологичната канава, блуждаейки сред объркваща хиперреалност. Tidhar обаче е избрал друг път – този на семейната сага. Или поне се е опитал да изгради нещо подобно, защото всъщност множеството глави и гледни точки трудно се съединяват в ясно структурирано повествование. Тематично книгата заявява сравнително отчетливо интересите си: семейството, детството и зрелостта, чуждото и прехода, паметта.

Структурно обаче тя не успява да подсигури основата под себе си. Героите са твърде много, а появите им са неравномерно пръснати из текста, символите не са кохерентно организирани и профилирани, драматизацията е именно като такава от разказ, не от роман. На по-ниското ниво на поднасяне на информация, инфодъмпът е неоспорим хегемон. Инфодъмповете на Tidhar са богати и поетични, но това не е достатъчно да издигне повествованието от добро до майсторско. Многословието, особено при НФ, дезинфекцира възвишеното. Може би най-добрият пример за това в Central Station e неизменният навик на автора да превежда всяко изречение на астероиден пиджин, измисленият език на космоса:

“Anggkel,” the boy said – uncle, in the pidgin.

Тези уточнения са навсякъде и са в лоша услуга на текста. Твърде много от него тече сякаш изрезки от Гугъл транслейт и Уикипедия са вмъкнати редом до сюжета („Robotniks, the last soldiers of the lost wars of the Jews – mechanized and sent to fight and then, later, when the wars ended, abandoned as they were, left to fend for themselves on the streets, begging for the parts that kept them alive”). Жалко, защото Tidhar определено може да пише икономично и елиптично:

Ibrahim was old, he had been around when there were still oranges.

…

Later, he, too, worked on the building, two generations of Chongs it took to bring it to completion. Only to see his own son go up in the great elevators, a boy determined to escape, to follow a dream of the stars.

Както истински мозаичен роман, така и истинска семейна сага можеха да придадат на основната история формата на шедьовър. В този си вид Central Station е ярък пример за научнофантастично светостроене, адекватно написан и тук-таме пронизващ и поетичен, но в крайна сметка неспособен да достигне целта си. Още по-жалко, тъй като книгата е съкровищница на въображението, ерудирана и здраво свързана в мрежата на научнофантастичната интертекстуалност. Феновете на Дик, Силвърбърг и Раяниеми вероятно ще я харесат, макар че не знам колко ще я заобичат. Нека цитирам мислите на един от най-симпатичните герои в романа:

It is perhaps the prerogative of every man or woman to imagine, and thus force a shape, a meaning, onto that wild and meandering narrative of their lives, by choosing  a genre.

Жанрът, във формалния смисъл на думата, тук не пасва функционално на тематичните фокуси на романа. Рядко обаче ставаме свидетели на толкова смели стремежи като тези в романа на Tidhar. Най-малкото заради тях четенето му си заслужава.