Aurora

Ким Стенли Робинсън вероятно е сред най-важните активно пишещи фантасти в момента. Да се дава такава оценка е хлъзгава работа; далеч ни най-малко нямам самочувствието, че мога да обозра настоящето на жанра достатъчно добре, за да бъда дори умерено уверен в нея. Последните му два „космически“ романа обаче извикват именно такава асоциация в съзнанието ми. Робинсън пише майсторски, умее да пресъздава усещане за сюблимното, изследва множество от „големите“ жанрови теми; още по-важно, обвързва тези теми в многомерни мрежи от смисъл, където всяко докосване праща трептения по краищата на всички останали нишки; бидейки толкова гъсто свързани вътре в себе си, книгите му се превръщат в своего рода жанрови енциклопедии, защото влизат в естествен диалог с историята на всичката научна фантастика. Като че ли още по-важно е обаче, че Робинсън е фантаст с мисия и кауза – такива, които израстват от разбиранията му за естетиката на жанра, и в същото време формират и дооформят тази естетика. В 2312 и Aurora, политиката, науката и художествеността са сякаш отражения на един централен принцип, изравнени в почти идеална сизигия, каквато научната фантастика рядко достига, и дори се опитва да достигне. А Робинсън добре разбира нуждата от такъв устрем (или може спин) в жанровата проза – колкото и технологично сложно и обстоятелствено да е неговото писане, този му аспект винаги е подчинен на политическите проблеми, които са изведени като първостепенни. Той е преди всичко много практически ориентиран фантаст, който решава проблеми, макар и под формата на мисловни експерименти, в неговите романи рядко ще се случи съдбата на света (или поне на някой свят) да не е поставена на карта.

Aurora e странен роман, защото се опълчва срещу множество жанрови конвенции и тематични тикове. На повърхността това е история, която разказва за вековното пътешествие на гигантски кораб, който трябва да пренесе човечеството (малка, символична част от него) на светлинни години от Земята, до новия му дом. Тази повърхност, като при другите книги на автора, е всъщност изключително дебел слой – към края на романа читателят вече знае много за функционирането на кораба, след като дълго е газил сред технически и научни обяснения (ако се е удавил в тях, то значи надали е стигнал до края). Робинсън е от малкото фантасти, които могат да превърнат подобни привидно безкрайни описания в обсебващи вниманието елементи от повествованието. Нещо повече, гъстотата на описанията при него е до такава степен постоянна, че в един момент на читателя може да му се стори, че се бори не с художествен текст, а направо с историческата реалност, с живия живот. Да, изморително е, но си заслужава.

Под повърхността, Aurora e роман за чудовищността на концепцията за generation ship пътуванията в космоса. Усещането за тази чудовищност се трупа малко по малко през същите тези гъсти – задущаващо и опияняващо гъсти! – описания, през крайно пестеливите (до степен да е невероятно лесно човек да ги подмине по невнимание), но така впечатляващо майсторски щрихи характеризация. На няколко пъти в романа се споменава концепцията за патетичната заблуда – склонността на хората да приписват човешки качества на заобикалящата ги природа. В прозата си, така богата на природни описания, Робинсън страни всячески от това, и именно в смазващо богатия, напластен, максимално отстранен от патетиката образ на заобикалящата среда – жива, технологична, корабна, планетарна, космическа, – минималистично щрихираните човешки герои оглеждат един чудовищно искрен и плашещ образ на това, което са, което са били обречени да бъдат много преди да се родят на борда на бродещия из звездите кораб. Тази идея няма да сработи, показва този роман по десетки и десетки начини, без да втълпява или назидава, просто показва. Да, научните предположения, върху които почива, може и да не са изцяло или дори наполовина вярни (Aurora звучи като изключително подробно подготвен роман, но не това е най-важното в случая). Аргументът „ами ако“ тук обаче е смазващо тежък, и влече след себе си опустошителна градушка от удари по иначе лъскавата и продаваема черупка на замечтаната по „постчовешкото“ бъдеще фантастика на технооптимизма.

Още малко по-надълбоко (но само малко), Aurora e есе (в смисъла на френското essai – опит, опитване), което опипва въпроса що е това съзнанието, душата, любовта. Изкуственият интелект на кораба, породен от изчисленията на управляващия квантов компютър, първоначално има за цел да разкаже историята на междузвездното пътешествие, да сътвори кохерентен наратив. Изправен (или по-скоро изправени, тъй като единството на даден интелект е просто удобна илюзия, прикриваща амалгамата от бълбукащи осмотични поведенчески модели) пред тази на пръв поглед нерешима задача, корабът започва да дълбае все по-надълбоко, неспособен да удари спирачки, към непостижимото й решение, спускайки се по множество паралелни подходи: наратология, теория на метафората и аналогията, теория на алгоритмите, машинно самообучение, размита логика, квантова механика. Език, поезия, хумор. Любов. Еволюцията на кораба, чийто глас ни води през страниците почти постоянно като разказвач и чиито действия в дадени моменти го превръщат не само в автор, но и в ключов герой, е едно от най-красивите художествени изобретения, които съм виждал в научната фантастика. Етапите на развитие у интелигентната машина са множество, но плавни, отпечатани в езика й, в картините и емоциите, които разказът й ще предизвика у вас, а фундаментално заложената й рекурсивност (т.е. постоянното й рефериране към себе си) наслоява множество пластове размишления, колебания, и в крайна сметка човечност върху развиващото се съзнание (а дали пък тук Робинсън не използва с пълна сила върху читателя коварната патетична заблуда?). И именно благодарение на това постоянно търсене на невъзможни отговори (една от главите се казва „The Hard Problem“, фраза, която в литературата често ще откриете следвана от думичките „of consciousness“), към края на романа неповторимият разказвач е разстелил необятна мрежа от концепции, всяка от които тегли към себе си, невероятно сложен имагинерен гещалт (или безкраен Уроборос), ефимерно изпреден от научнофантастични миражи и съвсем човешки терзания.

Също като в 2312 (с която Aurora споделя много), тук има сцени, които разтърсват духа както с емоционалния си заряд, така и със сюблимните си мащаби. Също като в 2312, Aurora зове за промяна и предлага, ако не решения, то поне етос на търсене на такива смислени решения. Всичко това, оставайки твърдо и осъзнато в рамките на научнофантастичния идиом („Науката не е магия! Ние не сме фантастични създания! Раздадена ни е ръка, на нас се пада да я изиграем“, казва един от героите в романа). Ако жанровите отличия поне до някаква степен би трябвало да отразяват посоката, в която жанрът следва да се развива, силно, ама много силно се надявам догодина Aurora да спечели много награди.