Арена 13

Арена 13 звучи като дебютен роман на сравнително млад писател, макар че авторът му е преминал седемдесетте и има зад гърба си повече от дузина фентъзи произведения, пък били те от една „вселена“. Ако пренебрегнем някои натуралистични сцени, държим в ръцете си типична юношеска литература, с всичките ѝ плюсове и минуси.

По същество, Арена 13 е дистопия, която се занимава с падението на човеците и връщането на цивилизацията до нивото на късна Античност/ранно Средновековие. Мястото се нарича Мидгард и би трябвало да наподобява Рим, но аз останах с усещането за нещо с доста малки мащаби и приличащо повече на раздробената Европа от Тъмните векове, отколкото на империята с могъща култура и могъщи легиони.

Ще проследим историята на Лейф, момче, загубило родителите си и тръгнало по пътя на отмъщението. Този път минава през Гиндийн, горе-долу единственият по-голям град в Мидгард, и неговото Колело (на което му се иска да е Колизеум). Една от Арените там, тази с фаталното число, е мястото където хора се бият за забавление на тълпите и букмейкърите. Правилата на арената са сред по-оригиналните хрумвания на автора, като човешките бойци се сражават заедно с така наречените лаксове – подобни на андроиди същества, „програмирани“ по специфичен начин от собствениците си или от опитни кодировчици.

Правилата на боевете, тънкостите при настройка на лаксовете и разни други технически детайли са разгледани подробно в книгата и дори да не ви оставят напълно убедени, то със сигурност правят опит да разчупят формулата на гладиаторските сблъсъци.

По-горе говорих за отмъщение и сега уточнявам, че негова цел е Таласъмът – същество, чиито себеподобни са наричани джинове и чиято революция най-вероятно е детронирала хората от върха на хранителната пирамида. Въпросният Таласъм навява асоциации с Дракула и макар уж да е най-могъщото създание в Гиндийн, рядко се намесва в делата на хората – вместо това предпочита да обитава мрачната си цитадела и излиза само когато желае човешка плячка.

Планът на Лейф е простичък, да се превърне в най-добрият боец на Арената и когато Таласъмът предизвика някой от гладиаторите – което се случва на определени интервали – да сломи чудовището.

Арена 13 е приемлив микс от митологии, култури и истории, в който нищо не е наистина оригинално, но пък е използвано по необикновен начин. Именно това е най-силната черта на романа и ако желаете да научите повече за Мидгард, Бариерата или пък света отвъд, вероятно ще успеете да достигнете края и ще питате за още. Предвидена е трилогия, чиято втора част вече е на английския пазар под заглавие The Prey, а за съжаление, Арена 13 е със силно въвеждащ характер. Тоест, освен запознаване с главните действащи лица и светостроене, няма да получите нещо особено откъм сюжетно развитие – краят на романа е само на хвърлей камък от началото му.

Сред недостатъците на тази дистопия са силно отегчителните персонажи, а за зла беда именно Лейф е най-голямото разочарование. Простичка мотивация и простичък герой, който е толкова декларативен в отмъщението си, че сякаш някой друг го е подсетил да го извърши и той, ще не ще, се занимава с цялата глупост. Таласъмът уби мама така и тате иначе и сега трябва да му спукам кофата от бой. Добре, Лейф, щом си решил.

Мъдрият наставник е налице, гадното дете в школата за бойци също е тук, както и скромният приятел на героя. Любовна история също има, а очаквано в нея е забъркано буйно момиче, чиято мечта е да се бие на 13-ката наравно с мъжете.

Имайте предвид, че въпреки името си и обещанията за кървави битки на арената, екшънът е в доста умерени количества и обикновено – извън самата арена. Лично аз адмирирам този подход, но ако очаквате Спартак: Кръв и пясък, ще бъдете подведени.

Завършвам със средна оценка за средняшка книга. Произведението на Дилейни е занимателно, но слабите персонажи и посредствената проза не позволяват да вдигне нивото над това на конвейрно фентъзи. Няколко разпръснати хрумвания просто не стигат.