Автор: Ник Харкауей

Издателство: Сиела

Цена: 18.90 лв.

Машина за ангели е една талантлива, но най-вече объркана от себе си книга, в която се борят желанието на автора, Ник Харкауей, да сглоби нещо цялостно, което да сложи между корици и да нарече роман, и сврачешкото му въображение, което е събрало жанрови елементи от къде ли не.

Изкусително е да си представяме Машина за ангели като бароков „часовников механизъм“ и метафора за самата стиймпънк арматура на съдържанието ѝ, но е по-вярно, като за много подобни обемисти романи, да я наречем пазарска торба, пълна с неща от наглед къде ли не – готиката и философската мисъл на 19-ти век, дебелите дикенсови романи пак от тогава, пълп-киното и комиксите от първата половина на 20-ти, както и модерния в последните 15-ина години преждеспоменат стиймпънк и прилично утъпканите пътеки на автори като Пратчет и Геймън.

Самото повествование е разхвърляно из най-разнообразни дискурси, благодарение на всезнаещия разказвач, който не пропуска да посръчка добронамерено собствените си герои и да украси разказа с чудесно напипана фалшиво архаична/помпозна/хумористична британска стилистика.

21-ви век, където уж се развива действието, любопитно, е скрит от очите ни. Харкауей ту ни затваря в старомодната работилница на главния герой, часовникаря Джо Спорк, наследил занаята на дядо си и опитващ се всячески да избегне житейската траектория на баща си, прочут крадец и гангстер от миналото на Лондон; ту ни хвърля назад в средата на 20-ти век, по широкия свят и приключенските забежки на Ийди Банистър, супер-шпионин, която не сваля гарда нито тогава, нито в съвременната част от сюжета, в която е на 90.

И в настоящето, и в миналото, всичко се върти от добре познатия ни от пълп-историите Предмет на силата™, в случая т. нар. Apprehension Engine (пиша английското наименование, за да проличи двойното значение на „тревога“ и „разбиране“), която е и Машината от заглавието – формула, допълнително подсилена от това, че Машината е разпръсната и трябва да бъде събрана парче по парче. С помощта на лукавата Ийди, странна механична книга и кошер с пчели-автоматони, изменящи с танца си самото човешко съзнание (…някак… тук езиковата сръчност на Харкауей преминава в бясно и безцелно ръкомахане), Джо Спорк задейства лавина от събития, без да се усети, и оттам се започва с добре познатите ни надпревари между добри и лоши, събрани от кол и въже приятели и врагове, и кулминация миг преди да свърши финалното броене.

Странно е, знам, да започна рецензията, натъртвайки на необичайността на тази книга, а после да сумирам сюжета в най-стереотипно приключенските възможни рамки – от това противоречие произлизат проблемите на романа.

От една страна, споменах вече за разнообразието в повествователните подходи и умело нацеления тон в прозата. Немалка част от обема на книгата също е заета от описания – на места и хора, на това как изглеждат, как звучат, как се движат и миришат. Вниманието към такива подробности дори при средняшко изпълнение е плюс в тефтера ми, а Харкауей е много добър в това. Отлични са и измислените от него градски готически легенди и криминалните фракции, с които населява детството на Джо и наследството, от което се опитва да избяга, а първите описания на невъзможните часовникови механизми, изграждащи Машината, създават истинско удивление.

От друга страна… Подобно на Американски богове на Геймън, Харкауей е трябвало да докара историята си до финал и да я заключи между две корици, след което да си продаде книгата. В течение на романа той се отървава от всичките си жанрови игри и безкрайните си странични истории, които ту герои си разказват, ту са вплетени в спомени, в наблюдения, докато Джо се разхожда насам-натам и т.н. – и завършва като нещо, познато ни по-скоро от детско-юношеските романи, или дори филми: едно претърчаване през всевъзможни кратки монтажни откъсчета от проза, в която добрите събират сили за финалната битка срещу лошите, които пък са абсолютно еднопланови зли злодеи, а всъщност дори само един такъв, успял да надмогне границите на времето и собственото си тяло и решил да използва Машината в антитеза на първоначалното ѝ предназначение.

А какъв е всъщност тематичният вътък на книгата? Както споменах по-горе, става въпрос за нищо повече, нищо по-малко от пренаписването на човешкото съзнание, в световни мащаби. Идея, родена от гениална френска учена, решила да отвърне на ужасите от Втората световна война подобаващо – като създаде свой собствен ужас, с благородните намерения да отвори съзнанието на всеки човек към истината, заложена в устоите на Вселената. Иначе казано, хората биха били способни да видят всички причинно-следствени фактори, водещи до предопределеността на бъдещето, да вникнат едни в други и в случващото се около себе си и така да провидят пълната ненужност от конфликти, болка и страдание и заедно да се възнесат към светлото бъдеще. (Получаваме всичко това под формата на монологичен инфодъмп.)

Да, знам.

Злодеят пък иска да се прекопира в съзнанията на всеки човек и да придобие божествено всевластие. (Получаваме това по същия начин като горното.) Чисто, просто, ясно – докато насреща му не се изправя Джо Спорк и не го възпира със силата на характера си на варена ряпа и най-вече благодарение на шантавите, колоритни персонажи край себе си.

Подобно на сюжета, и главният герой страда от синдрома на Американски богове. Всичко в книгата се случва около Джо, благодарение най-вече на приятелите му, брат и сестра Мърсър, единият изтъкнат адвокат на лондонски престъпници, а другата – негов разследващ помощник (и любовен интерес на Джо, макар че предвид гореспоменатото, по-скоро той е неин). Охарактеризацията на Джо минава през етапи на класическо авторово безсилие, като например дълга, протяжна сцена на изтезания, която го играе неговият катарзис и избавление, а след това намирането на себе си не просто в наследството на дядо си, но и в това на баща си, обладавайки образа на някогашния обещан наследник на лондонския криминален свят. Но възможността за интересна траектория на израстване е прякопропорционална на случките, през които този герой ще премине. С този сюжет, възможност за повече не получаваме – а съпътстващите персонажи проблясват благодарение най-вече на умелите кратки портрети, които Харкауей успява да им скицира, както и от уменията му в писането на диалог.

С уменията на автора и съжаление за това, че в Машина за ангели той малко ги е разхитил, мисля и да завърша. Със сигурност съм доволен, че Сиела са дали шанс на романа и в сравнение с почти всичко жанрово, което намира мъчителен излаз до родния ни пазар, той е много различен и интересен. Сам по себе си, можеше да е много повече.

Оценка: 6.5/10