Ерата на безумието (#1-2) "Малка омраза" & "Проблемът с мира"

Ако сте фенове на фентъзи жанра, шансовете да сте чували поне веднъж името Джо Абъркромби са големи. Самопровъзгласилият се “Лорд Гримдарк” изгря на сцената през 2006 г. с Гласът на острието и в последвалите години окончателно се установи като един от водещите автори в жанра. Сега, повече от десетилетие след завършека на трилогията Първият закон, две книги от новата поредица Ерата на безумието са вече факт. Малка омраза и Проблемът с мира се развиват в същата вселена, но дали успяват да излязат от сянката на предшественика си?

Първо искам да уточня с няколко думи дали е нужно да сте чели Първият закон, преди да започнете тази трилогия. Накратко – не, но с уговорки. Главните герои в поредицата са нови, а историята е самостоятелна. Малкото завръщащи се персонажи имат поддържащи роли и макар някои от тях да имат директна роднинска връзка с новите герои, фокусът е несъмнено върху следващото поколение. Иначе казано, можете спокойно да се насладите на Ерата на безумието, без да си имате и представа кой е инквизитор Санд дан Глокта. От друга страна обаче, защо бихте направили това?! Глокта е неоспоримо един от най-оригиналните антигерои в жанра и само заради него си струва да прочетете Първият закон. Освен това ще имате далеч по-дълбока представа за света на Абъркромби, както и ще се запознаете с мистериозния и безскрупулен магус Баяз, който тайно управлява всички събития в книгите. Затова най-добре си направете услуга и прочетете първата трилогия*. Но обратно към Ерата на безумието.

Първата книга от поредицата, Малка омраза, се развива 27 години след действията в Последният довод на кралете. Индустриална революция е трансформирала Адуа отвъд разпознаваемост – дим и пара обгръщат столицата на Съюза, шумът от машини изпълва мръсния въздух, а в сумрака на пренаселените квартали тайно общество от революционери планира свалянето на крал Джизал дан Лутар от престола. Общото мнение за монархията е по-негативно от всякога – всеизвестно е, че Висшият съвет контролира държавата и използва краля като пионка в плановете си, а вятърничавият син на Джизал, Орсо дан Лутар, не показва и капка желание за короната или пък за отговорността, която идва с нея. Междувременно, технологическият напредък и евтината работна ръка създават нови възможности за тези, които не се свенят да забогатеят на гърба на слабите. Точно такава е и красивата и амбициозна Савин, предприемач и дъщеря на безмилостния архилектор Санд дан Глокта, която е твърдо решена да установи своя собствена търговска империя. И докато отношенията между аристокрацията и останалото население се обтягат все повече, опасността от кървава революция се превръща в плашеща реалност.

Обратно в Севера, наследниците на Бетод продължават дългата война срещу Съюза. Стаур Здрачния, внук на Бетод и бъдещ наследник на престола, се слави със своята жестокост в опитите си да надмине кървавата репутация на Логен Деветопръстия и настъпва към Англанд с всеки изминал ден. Единствено обединените сили на Кучето (Dogman в оригинала) и армията на Съюза стоят между него и Адуа. Лео дан Брок е млад и арогантен военачалник от Съюза, който изгаря от нетърпение да се докаже на бойното поле и да поведе страната си в нова златна ера. Макар да е спечелил лоялността на войниците си със своя неоспорим чар, Лео е безразсъден, наивен и лесно манипулируем идеалист. Дъщерята на Кучето Риккъ, от друга страна, е хилава и чудата, но притежава дарбата на дългото око – рядък, но опасен талант, който ѝ позволява да вижда в бъдещето. Когато става ясно, че Съветът не възнамерява да подкрепи армията си в Англанд, Лео и Риккъ трябва да помогнат на сънародниците си да се справят сами срещу Стаур и заплахата от настъпващите северняци.

Твърде много информация? Разбирам ви напълно. Ако добавим и поддържащите персонажи, които сюжетът понякога подхваща в отделни глави, общо гледните точки са седем – внушителен брой, предвид че все пак това не са тухлите на Джордж Мартин. Усложняващ фактор е и това, че първите книги на Абъркромби обикновено играят въвеждаща роля. Подобно на Гласът на острието, голяма част от Малка омраза установява героите, техните взаимоотношения, амбиции и морални ценности. Много от сюжетните линии, започнати в първата част, достигат своя завършек чак към края на Проблемът с мира, така че е добра идея двете книги да се прочетат една след друга.

Но всичко това са бели кахъри, защото истината е, че до момента Ерата на безумието показва Джо Абъркромби в абсолютния му творчески вихър. Да, сюжетните линии са доста и, да, действието се развива на няколко континента, но повярвайте ми, няма да го усетите. Абъркромби винаги е бил вещ в боравенето със сюжетното темпо, но тук е по-добър от всякога. Трудно ще намерите глава, която не допринася за цялостното развитие на книгата, или герой без ясно отредена роля в историята. Една от основните ми критики към Преди да увиснат на въжето беше, че дружината на Баяз реално прекара цялата книга пътувайки насам-натам, докато истинската драма се развиваше около Глокта и опитите му да спаси града, обсаден от империята на Гуркул. До момента не съм забелязал подобни проблеми с Ерата на безумието. Главните герои са разпределени по двойки и всеки един от тях има осезаем принос към ставащото, а действията им понякога водят до покъртителни последици.

Развитието на Абъркромби може да се проследи и от техническа гледна точка. Две глави в поредицата (веднага си проличава кои са) използват по особено новаторски начин гледните точки на героите, прескачайки от един към друг в моменти на изключителен хаос. В индустрията най-честото название за този тип на повествование е head-hopping, но по разбираеми причини не се среща особено често. Едва ли много от нас биха довършили книга, в която гледната точка се променя на всяка половин страница. Абъркромби като че ли е наясно с това и използва стила пестеливо, но когато го прави, ефектът е мигновен – читателят усеща хаотичността на сцената и объркването на героите и подобно на тях изпитва чувството, че няма реален контрол над ситуацията. Като цяло Ерата на безумието изпъква със своята оригиналност и компетентен стил на писане, но всичко това бледнее пред истинския триумф на двете книги, а именно героите.

Редкият талант на Абъркромби е в това да създава себични, морално съмнителни личности и да те накара да ти пука за тях. В точно това отношение Проблемът с мира сияе с брилянтно написаните си герои. Книгата гради върху основите на Малка омраза и предоставя най-добрата арка на развитие, която съм чел от години. Грешките, които героите правят, са очевидни и понякога влудяващи*, но винаги съответстващи на амбициите им. Именно затова неизбежното падение на някои от тях е толкова трагично, но е важно да запомним, че Абъркромби не пише перфектни архетипи, а многопластови, комплексни личности.

И макар да е трудно да си представим новите герои извън сянката на емблематичния състав на Първият закон, Абъркромби някак си успява да ни склони. Вместо да бъде Глокта 2.0, Савин се утвърждава като самостоятелен персонаж със собствени качества, която я отличават от баща ѝ, като на моменти дори го надминава по безскрупулност. Орсо бе меко казано неприятен в началото на Малка омраза, но до края на Проблемът с мира безусловно се бе превърнал в любимия ми герой. Ще оставя коментарите си за Лео и Риккъ настрана, защото с тях най-лесно мога да попадна в спойлърска територия. Тяхното развитие е също толкова интересно, но за тях повече, когато излезе и третата книга.

Ако вече не е станало ясно, силно препоръчвам Ерата на безумието на всички фенове на Абъркромби, както и на онези, които търсят запомнящи се герои извън установените тропи. Аз лично нямам търпение да видя завършека на тази трилогия и несъмнено ще пиша повече за нея, когато го прочета. За щастие, вече и трите книги са на наше разположение в оригинал. За момента само Малка омраза е налична в превод, но Проблемът с мира би трябвало да излезе на български по-късно тази година.