Чудовищата са истински, духовете също. Живеят вътре в нас и понякога те побеждават.

Стивън Кинг

Aravala

Защо харесваме хорър? Какво ни кара да изпитваме глад за нечии чужди кошмари или страхове? Нима светът не е достатъчно грозен сам по себе си, че ние доброволно търсим още мрак и ужасяващи истории? Все въпроси, на които са давали отговор безброй писатели и психолози, но сякаш никога отговорите, които предлагат, не са достатъчно верни или общовалидни. Следващите няколко абзаца не претендират да дават категоричната и окончателна теза в отговор на вечния въпрос „кому е нужен хорър жанрът?“, но дава причините част от екипа на списание ShadowDance да го намира за толкова очарователен… по един ужасен начин, разбира се.

Когато започнеш да четеш романи на ужасите на сравнително ранна възраст, възприятията ти за този тип литература претърпяват няколко промени. Отначало всичко е ужасно вълнуващо и ново като впечатление, а това е от първостепенна важност за един младеж.  Дори за дете като мен, навикнало на „страшни“ приказки, първите стъпки в света на Стивън Кинг и Дийн Кунц, носеха нещо съвсем ново. Грабващото действие и напрежението в този род книги са изключително подходящи да задържат вниманието на един малък читател, стига той наистина да осъзнава какво се случва. Отначало четеш романи на ужасите и гледаш такива филми, защото са напрегнати, адски интересни…. и ти се иска да си безстрашното хлапе, което не се плаши от тъмното, точно като героите, на които си подражавал в не толкова далечното си детство.

С времето обаче съвсем други неща излизат на преден план. Колкото повече расте разбирането на един човек за света, толкова повече се измества фокусът на това кое е ценно в хоръра. Вече сме млади хора, които тепърва се борят за своето място в обществото. И колкото по-свирепа е околната среда, толкова повече сила и решителност ни трябва. А в тези случаи, да не се поддаваш лесно на страха помага доста. Здрав индивид не може да постигне абсолютна липса на страх, но според много психолози, хората използват филмите и книгите на ужасите, влакчетата на страха и къщите на призраците, за да се уплашат в контролирани условия. Биологичният отговор на страха е чудовищен коктейл и адреналинова инжекция, която директно задейства fight or flight режима на човешкото тяло и носи същото удовлетворение, което търсачите на силни усещания намират в практикуването на екстремни спортове.

Да докажеш на себе си, че не те е страх. Да усетиш прилив на адреналин без риск за живота си. Дотук добре, но само това ли са причините да харесваме хорър? Има и нещо друго, до което достигаш след като минат още няколко години ровичкане в жанра. А то е безкрайно просто и логично – сблъскването с ужаса калява. Учи те къде са границите на собствения ти страх. Разбираш къде се крие истинският кошмар, каква е на вкус предателската липса на кураж и докъде се простират границите на собственото ти чувство за безнадеждност.  В един изпълнен с ужаси свят, това е изключително важно, защото, колкото и да не ни се иска, истинското зло съществува.

Хорър историите, били те пресъздадени чрез киното, литературата, игрите или театъра, ни учат, че не можем да затваряме очите си за злото, защото ако то те настигне един ден, ще трябва да се изправиш срещу него, да се бориш и да не му позволяваш да те погълне. Благодарение на тези истории,  ти вече хиляди пъти си бродил из тъмната страна и си наясно с ужасяващите последствия, ако му се поддадеш. Вече не е толкова лесно да бъдеш стреснат и уплашен. Преживял си толкова чужда болка и кошмари, че вече знаеш какво да очакваш от собствения си опит. Не всички почитатели на жанра намират някакво садистично удоволствие в ровичкането из най-мрачните ъгълчета на човешкото съзнание. Някои просто избират да изучат мрака, за да могат по-ефективно да го разпознават и да му устояват, с цялата си воля, калена по време на среднощните скитания из нечия ужасна история.

Загубата, страхът и ужасът от неизвестното настигат всички нас в даден момент. И понякога, ако знаеш какво да очакваш, ударът може и да не е токова тежък, защото си съпреживявал съдбата на стотици други окаяници, разпознаваш злото и най-важното – знаеш, че то може да бъде победено.

Ordo Malleus

Изследванията за въздействието на хоръра върху отделни индивиди или група хора и причините да бъде „харесван“ от сериозен процент от въпросните не са от днес или от вчера. Доста малко от тях обаче достигат до решително заключение и отговор на въпросите за ужаса. Хорър, според речника на Мериам-Уебстър, е „болезнено и дълбоко чувство на страх, ужас или тревога“. Чувство което, ако бъдем логични, не би трябвало да желаем да изпитваме. И докато можем да си обясним творците в жанра с обичайния брой психопати във всяко общество, то какво да кажем за милионите, които четат, гледат или играят ужаси? Какво изпускаме?

Нека първо уточним очевидното – хорърът не е лъжица за всяка уста и голяма част от хората всъщност не харесват неговите манифестации в изкуството. Макар мнозина да оправдават своята неприязън с липсата на качество в жанра, това няма как да бъде цялата истина, защото хорърът има своите неоспорими шедьоври и те лесно могат да бъдат издирени. Всъщност, подобно оправдание въобще не е и нужно (макар да съм го слушал и чел десетки пъти), защото погнуса и отвращение от хорър творбите би трябвало да бъде правилната реакция на индивида при сблъскване с тях.

Дори тези, които харесват хорър, го правят с различен интензитет – има фенове, за които инжекциите адреналинов ужас са почти незаменима част от живота, има и хора, които се задоволяват с някой нашумял филм или по-популярна жанрова книга. За някои, формата е от съществено значение, и възприемат по коренно различен начин литературния ужас и ужаса в игрите, например, следствие на естествената разлика в изразните средства и въздействието им върху сетивата. Няма как да вадим генерални заключения от частни примери, но когато се обърна към собственото си възприемане на жанра, съм безумно влюбен в писания хорър и обожавам страшните видео игри, ала чувствата ми към филмите на ужасите граничат с безразличие.

Не на последно място застава разликата във вида хорър – има значение дали пред очите ни плиска кръв, разпиляват се вътрешности и хвърчат крайници, ужасът е дълбоко психологически, или пък някаква комбинация от двете, като всеки подход има своите почитатели и критици.

Изписаното досега е по-разширена версия на „небето е синьо“, ала държах да отбележа, че нито хорър е хомогенно понятие, нито феновете му го любят еднакво страстно и по еднакъв начин.

Въпросът „Защо?“ обаче си стои, а отговорът му е нееднозначен. Една от теориите е, че хорър фикцията действа като емоционален вентил – отварянето му посредством страшен филм или книга позволява да изпуснем трупаните негативни емоции, да освободим част от ненужната агресия или казано с друго думи, да се пречистим. Тоест, хорърът действа като котка за хора, които не обичат котки. Това дава добро обяснение и на факта, че индивидите имат разнообразни нужди относно количеството и вида ужас, който консумират.

Друго обяснение, което съм срещал, е свързано с наказанието. Множество от произведенията в жанра поставят в ролята на жертви не съвсем страхотни персонажи – лъжци и прелюбодейци, някакъв сорт насилници или като цяло герои, обвързани с понятието ни за греховност.  Очаквано, разчленяването на такива човеци с моторна резачка носи някаква морална удовлетвореност, чувство за справедливост. Неслучайно в подобни истории накрая оцелява „девицата“, носител на добродетелите в дадено произведение.

Съвсем естествено и логично идва и следващото „… защото“. Определени хора харесват хорър, защото ги кара да се чувстват като бунтовници, като противници на статуквото. Хорърът неминуемо носи в себе си отглас на философиите на нихилизма и анархизма, които не са точно сред популярните деца в квартала на философиите. Подобна е ситуацията с музиката, където за добро или лошо Тейлър Суифт, Луис Фонси и Джъстин Бийбър са „нормата“, а Behemoth и Emperor са „отклонението“ (сигурно никой не би се учудил, че сред почитателите на вторите ще откриете повече фенове на хоръра, поне процентно, отколкото сред първите).

Повдигнахме въпроса за бунта, така че нека продължим с виждането, че жанрът на ужасите е своеобразно опълчване срещу смъртта, тленното… или поне страха от тях. Хорърът издига в култ Косача не само защото закачулената, мрачна фигура със сърповидния си „инструмент“ изглежда страхотно, а защото това е нашият, човешки начин да му изкрещим, че не се ужасяваме от него, че макар да ни чака търпеливо в края на пътя, не той ще определя битието ни до този последен момент.

Aravala вече е засегнала в своята част възможността интересът към хорър творбите да е желанието ни да се подготвим за евентуалните си сблъсъци с него в заобикалящия ни свят. Някаква кървава казарма, която осигурява безопасна среда за тренировки. Разни професори стигат до заключението, че може би нуждата от страх е закодирана в ДНК-то ни, а тъй като в съвремието едва ли ще ни се налага да стоим будни и да пазим племето от хищници, трябва да си осигурим тази подготовка по различен начин. В подкрепа на това, има установена връзка между популярния в даден исторически период хорър и заплахите, с които човечеството се сблъсква в същия този момент – опасност от ядрена война, екологична катастрофа, излезли от контрол научни експерименти.

Разбира се, има го и удоволствието от чисто физиологичния отговор на излагането ни на хорър усещания – хормонално избухване, търсене до полуда от търсачите на силни усещания и любителите на екстремни спортове. Колкото и да е страшно дадено преживяване, ако се измъкнем от него невредими, тялото и умът ни преминават през мини-катарзис, а положителното емоции впоследствие също са амплифицирани.

Някои изследвания посочват и сближаващия ефект от съпреживения ужас, особено между представители на различни полове. Това едва ли е учудващо, предвид интимната връзка между хоръра и сексуалността. Като пример не ни трябва да търсим по-далеч от романтичната, западна интерпретация на мита за вампирите и силно сексуалния характер на целувката на кръвопиеца. В своята същност, ужасите хич не се свенят да използват секса като свое оръжие и това ги превръща в особено привлекателен жанр за младите, на които тепърва им предстои се сблъскват с това изкушение.

Причината да търсим хорър може да бъде дори добрата, стара носталгия – ехо, кой не си спомня с умиление за детството, докато гледа Stranger Things или пък чете някоя класика на Кинг?

Именно с Кинг ще завърша тази статията. С него и горилата му. Според Краля (в непреведената у нас Danse Macabre), въображението приема много, може би стотици форми, ала една от тях е на разбесняла се горила. Всички се научаваме по един или друг начин да държим огромната маймуна в измислена клетка, ала понякога тя успява да се измъкне. Понякога, ние самите искаме тя да излезе и да започне да вилнее и руши. Защото и въображението се нуждае от храна. А хорърът е изключително питателно и вкусно ястие.