Станислав Лем с учудване отбелязва, че и на най-внимателните сред читателите му им убягва връзката между може би най-популярното произведение в творческата му биография – романа Соларис и по-късно написаната повест Маска.

В Соларис дълги пасажи са посветени на “чудовищата”, които се образуват по водната повърхност на едноименното същество-планета-океан – “симетриадите”, които в очите на земния наблюдател изглеждат като експлозии, “дългуните” – дихателните органи на Океана, според някои соларисти, и разбира се “мимоидите”, които най-умело си играят с човешкия разум, като го подмамват да разпознава в тях земни градове, дворци и предмети от бита. Въпреки детайлните описания, които са му посветени, Океанът остава невъобразим; не може да бъде формирана ясна и трайна представа за него. Той е радикално различен от всичко, което човешкият ум е способен да побере. Впрочем, дори оприличаването на съществото на океан е просто опит той да бъде сведен до нещо познато на хората. Основният проблем, пред който е изправена соларистиката, е дали изобщо е възможно да се осъществи контакт с радикално различния Друг.

Океанът се опитва да общува, изпращайки фантомни създания – реплики на близки от миналото на учените от мисията. Едно от тези същества е Харей, която в хода на романа постепенно осъзнава природата си на изкуствено същество, лишено от свободна воля.

Moridin
Борбата между Лем и Тарковски

Епохалният арт-шедьовър на Андрей Тарковски Соларис от 1972 често е спряган като съветския отговор на 2001: Една одисея в космоса и като един от най-запомнящите се филми в историята на киното. Добре известно обаче е, че Станислав Лем не харесва адаптацията и още при планирането ѝ се обявява против сценария на творбата. Двамата се срещат в Москва през 1969 г. Лем е посрещнат от ентусиазирано множество съветски фенове на фантастиката и по-късно отбелязва, че е бил почетен по невероятен начин от московския фендъм. Далеч не толкова добре минава разговорът за филма. От самото начало на работата си по адаптацията, Андрей Тарковски заявява, че ще бяга от научната фантастика, че роман като Соларис не може да бъде затворен в нейните рамки и че моралните проблеми, които поставя, надхвърлят научнофантастичния сетинг. Когато Лем чува идеите му, студено заявява, че книгата няма абсолютно никаква нужда от промяна в текста и предоставя материал за адаптация точно както си е. Тарковски и асистентите му преживяват трудни моменти, но накрая изкопчват от Лем съгласие, заради неговата принципна позиция, че всеки трябва да има артистична свобода. До смъртта си обаче Станислав Лем не одобрява филма на съветския режисьор и го смята за изключително лоша услуга на популярността на романа.

Къде се крие противоречието? Макар разумният Океан на чуждата планета разбира се да присъства във филма, Тарковски отнася проблематизацията на лентата далеч от темата за първия контакт с Другия и непреодолимата невъзможност за разбиране, която пронизва оригиналния текст и е ядрото на неговия философски заряд. За съветския режисьор фокус става психологията на човека, а Океанът се превръща във фон, който осигурява на съзнанието на Келвин сцената, в лицето на неговата загубена любима Харей, да се връща отново и отново към все по-интимно разбиране за грях, възмездие и съжаление. Допълнителните елементи в наратива разширяват и засилват този наратив – сцените на Земята между Келвин и Харей, които не присъстват в романа, заместват разсъжденията върху природата на съзнателно-несъзнателния Океан, такъв, какъвто човек не би могъл да го разбере. За полския фантаст това е Престъпление и наказание в Космоса, но в никакъв случай не е Соларис, текст, носещ името именно на Океана на едноименната планета и смятан универсално за едно от най-задълбочените, психологизирани и философски подковани изследвания на грандиозния въпрос за комуникацията. Комуникацията, която в лентата на Тарковски, остава тази със себе си, а не тази с Другия.

Интересен факт е, че за адаптацията на Стивън Содърбърг от 2002 г. Лем казва: „А мислех, че този на Тарковски е зле!„

В повестта Маска от друга страна виждаме света през очите на едно механично същество, оподобено на скорпион или богомолка, в обвивката на красива млада дама, което, според предназначението си, трябва да прелъсти жертвата си на маскен бал и впоследствие да го убие. Подобно на Харей, героинята на Маска първоначално не е наясно със собствената си същност; тя има съзнанието и спомените на дамата, в чиято плът е поместена, но също така има и натрапващото се усещане, че в нея се крие нещо друго. Тя разделя себе си на “то” и “аз”. С този Друг, с когото тя трябва да осъществи контакт, съжителстват в едно и също тяло. Именно тук откриваме продължението на наченатата в Соларис мисъл. Харей и героинята от Маска разпознават в себе си Другия. Хората, подобно на тези изкуствено създадени същества, са обречени завинаги да поставят под въпрос свободната си воля. 

Преди човекът да е в състояние да търси други светове, да общува с Другите, той трябва да се пребори с нелеката задача, която представлява ребусът на собствения си разум. Как можем изобщо да се опитаме да мислим Другия без да знаем какво сме ние самите? По думите на доктор Снаут в един от най-цитираните моменти на Соларис: “Смятаме се за рицари на Светата Връзка. Това е втората лъжа. Ние не търсим никого освен хората. Не ни трябват други светове. Трябват ни огледала. Не знаем какво да правим с другите светове. Достатъчен е само тоя и вече почваме да се задушаваме. Искаме да намерим собствения си идеализиран образ.”