The Eye of the World original coverНачалото:

1. Окото на света (1990)

2. Великият лов (1990)

3. Прероденият Дракон (1991)

Първата глава в епичната сага на Колелото на времето не е най-великото начало, което човек може да си пожелае. Стилът е тромав, разказвачеството – елементарно, а езикът – беден. Всяка книга започва като театрална постановка, в която главният герой се разхожда из някакво място с едничката цел да срещне всички останали важни герои, за да се запознаем с тях или да си ги припомним, в случай, че сме ги забравили. Първите глави на Окото на света са почти твърде нагла кражба от Властелинът на пръстените, не само като сюжетна структура, но и като разпределение на ролите. При все тази съмнителна основа обаче, поредицата бързо набира скорост. Първите три тома са повече или по-малко схематично куестене – първоначално една група герои, а в последствие няколко нейни разклона, пътуват напред-назад с една или друга цел, срещат нови герои, научават нови неща. Въпреки доволното количество страници, отделени на пътуване, действието се движи с висока скорост, екшънът е постоянен и Джордан използва пътеписите си, за да запознае читателите със света. Впечатлението при първи прочит разбира се е и много по-силно заради множеството нова информация и разкрития. При все солидното количество подсказки, това, че Ранд Ал’Тор е Преродения Дракон, всъщност е наистина разтърсващо, когато го научаваме в края на Окото на света.

В крайна сметка, функцията на тези начални части е да ни запознае с основните играчи и игралната им дъска, преди Колелото да ги завърти в различни посоки и да задълбочи влиянието им върху света. Това е и периодът с най-много приказност, преди сюжетът да стане твърде оплетен и в него да се появят твърде много фракции, за да се запази приключенският дух от началото. Шадар Логот – градът, самоунищожил се в опита си да победи Сянката; Пътищата, в които дебне Мачин Шин, Черният Вятър – творение може би на Сянката, а може би на покварата на Сайдин; Погибелта с нейната извратена пародия на флора и фауна, на която ставаме свидетели единствено в първа книга. Робърт Джордан ни въвежда в свят, изпълнен с тайни и мистерии, които героите тепърва трябва да разкрият, където хората малко по малко губят често невидимата война със сянката и всеки ден отстъпват крачка назад пред пустошта и забвението. И усещането за епично приключение е най-силно в първите няколко тома на Колелото.


the_wheel_of_time_darell_k_sweet_008Златният период:

4. Силата на Сянката (1992)

5. Небесният огън (1993)

Прероденият Дракон демонстрира повишаване на нивото на разказвачество в поредицата. Особено линията на Ранд, който почти отсъства в тази част. Внезапно страхът и параноята, свързани със знанието, че той е предопределен да спаси света от Тъмния и спасявайки го, да го унищожи, че е обречен да полудее и да умре, стават нещо реално. Не само разказани, но и показани. Но докато в трети том това са откъслечни сцени, то Силата на сянката бележи момента, в който Джордан достига върха на писателските си умения. Ако дотогава всичко ни се е казвало, то в следващите две книги имаме удоволствието да се потопим в мислите и емоциите на героите по начин, който досега не ни е бил достъпен.

Shadow Rising newТези два тома започват и пътя на Колелото към по-зрял наратив, към история, подчинена не просто на пътешествия и разкрития, но на по-сложни цели и пътищата към постигането им. Ранд Ал’Тор е Преродения Дракон и той вече не се съмнява в това, нито се опитва да го избегне. Дошло е времето да намери начин да спаси света, и началото на това начинание за мен е най-силната част от поредицата въобще. Образът на Ранд израства с бързи темпове, действието е все така интензивно, всяка сюжетна линия е важна и интересна, а виденията в Руйдийн си остават най-яркият пример за Джордановата проза, и един от най-силните моменти във фентъзито изобщо. Всъщност, на второ четене, тези няколко глави са почти като писани от друг автор – усещането за невъобразима загуба, за рухването на нещо велико и незаменимо, е толкова майсторски изобразено, че нищо друго в поредицата не може да се мери с него.



08-Path-of-DaggersСянката се спуска:

6. Господарят на хаоса (1994)

7. Корона от мечове (1996)

8. Пътят на кинжала (1998)

Зрелият период на Колелото продължава в книги 6-8, но качеството започва да се снижава, първо тъхомълком, а после все по-бързо. Макар и повече или по-малко на нивото на предните две части, Господарят на хаоса има не една и две сцени, които са три идеи по-бавни и разтеглени от нужното. Сцени, в които героят извървява пет метра разстояние, но за тези пет метра ние прочитаме осем страници с мислите и случайните му наблюдения, които често са или директно повторение на вече известна информация, или напълно ненужни детайли от обкръжението му. Това е и първата книга, която не завършва с конфронтация с Отстъпник, макар че финалът при Думайски кладенци е сред най-важните моменти в поредицата. За съжаление Господарят на хаоса също така въвежда идеята за Отстъпниците, версия 2.0 – онези, чиито души не са изгубени за Колелото, започват да се прераждат под контрола на Моридин – самият той втора версия на Ишамаел. И макар това да заплита интригите, тъй като сега имаме древни могъщи врагове с нови непознати лица, истината е, че идеята е донякъде… евтина.

LordOfChaos_banner_GregManchessКорона от мечове е още една крачка в посока забавяне на действието. Така, както в Господарят на хаоса има по-малко важни събития, отколкото в предходните две книги, тук има по-малко, отколкото в него. Това е и първата книга, чиято финална конфронтация остава абсолютно недоизяснена. Битката между Ранд и Самаил в Шадар Логот приключва антиклимактично, когато Самаил е привидно погълнат от Машадар. Но сцената е конструирана по всички шаблони на „очаквайте изненадващо разкритие“ модела. Ранд не вижда смъртта на Самаил, няма тяло, няма следа от него, всичко сочи, че Джордан е планирал да го върне в даден момент. За съжаление обаче явно си е дал сметка, че този конкретно противник просто няма място в историята, и в крайна сметка си призна в интервю, че Машадар го е погълнал, което го прави недостъпен за съживяване дори от Тъмния. Евтино и зле конструирано, също както смъртта на Ашмодеан от четвърта част, която носи всички белези на „очаквайте изненадващо разкритие“, а въпросното така и никога не дойде.

Tyler_Jacobsen__Crown_of_SwordsПътят на кинжала е началото на края за качествената част от Колелото на времето. Най-драматичният грях на тази книга е нейната липса на самостоятелност. Това е първият том в поредицата, в който НЯМА начало, среда и край; усещането е абсолютно като за среден епизод в сериал. Цели сюжетни линии липсват (Пътят не е първата книга, в която това се случва, но е първата, в която е толкова видимо), а останалите използват десетки страници, за да постигнат нищожно развитие – събития, които в предни книги се случваха в една глава, сега заемат цялата линия на съответните герои. А кулминацията накрая е сравнима със сцена, която във Великият лов беше просто една от много конфронтации ПРЕДИ истинския финал.

1 2 3 4