Колелото на Времето на Робърт Джордан: Петнадесет години по-късно
1. Окото на света (1990)
2. Великият лов (1990)
3. Прероденият Дракон (1991)
Първата глава в епичната сага на Колелото на времето не е най-великото начало, което човек може да си пожелае. Стилът е тромав, разказвачеството – елементарно, а езикът – беден. Всяка книга започва като театрална постановка, в която главният герой се разхожда из някакво място с едничката цел да срещне всички останали важни герои, за да се запознаем с тях или да си ги припомним, в случай, че сме ги забравили. Първите глави на Окото на света са почти твърде нагла кражба от Властелинът на пръстените, не само като сюжетна структура, но и като разпределение на ролите. При все тази съмнителна основа обаче, поредицата бързо набира скорост. Първите три тома са повече или по-малко схематично куестене – първоначално една група герои, а в последствие няколко нейни разклона, пътуват напред-назад с една или друга цел, срещат нови герои, научават нови неща. Въпреки доволното количество страници, отделени на пътуване, действието се движи с висока скорост, екшънът е постоянен и Джордан използва пътеписите си, за да запознае читателите със света. Впечатлението при първи прочит разбира се е и много по-силно заради множеството нова информация и разкрития. При все солидното количество подсказки, това, че Ранд Ал’Тор е Преродения Дракон, всъщност е наистина разтърсващо, когато го научаваме в края на Окото на света.
В крайна сметка, функцията на тези начални части е да ни запознае с основните играчи и игралната им дъска, преди Колелото да ги завърти в различни посоки и да задълбочи влиянието им върху света. Това е и периодът с най-много приказност, преди сюжетът да стане твърде оплетен и в него да се появят твърде много фракции, за да се запази приключенският дух от началото. Шадар Логот – градът, самоунищожил се в опита си да победи Сянката; Пътищата, в които дебне Мачин Шин, Черният Вятър – творение може би на Сянката, а може би на покварата на Сайдин; Погибелта с нейната извратена пародия на флора и фауна, на която ставаме свидетели единствено в първа книга. Робърт Джордан ни въвежда в свят, изпълнен с тайни и мистерии, които героите тепърва трябва да разкрият, където хората малко по малко губят често невидимата война със сянката и всеки ден отстъпват крачка назад пред пустошта и забвението. И усещането за епично приключение е най-силно в първите няколко тома на Колелото. Златният период:
4. Силата на Сянката (1992)
5. Небесният огън (1993)
Прероденият Дракон демонстрира повишаване на нивото на разказвачество в поредицата. Особено линията на Ранд, който почти отсъства в тази част. Внезапно страхът и параноята, свързани със знанието, че той е предопределен да спаси света от Тъмния и спасявайки го, да го унищожи, че е обречен да полудее и да умре, стават нещо реално. Не само разказани, но и показани. Но докато в трети том това са откъслечни сцени, то Силата на сянката бележи момента, в който Джордан достига върха на писателските си умения. Ако дотогава всичко ни се е казвало, то в следващите две книги имаме удоволствието да се потопим в мислите и емоциите на героите по начин, който досега не ни е бил достъпен.
Тези два тома започват и пътя на Колелото към по-зрял наратив, към история, подчинена не просто на пътешествия и разкрития, но на по-сложни цели и пътищата към постигането им. Ранд Ал’Тор е Преродения Дракон и той вече не се съмнява в това, нито се опитва да го избегне. Дошло е времето да намери начин да спаси света, и началото на това начинание за мен е най-силната част от поредицата въобще. Образът на Ранд израства с бързи темпове, действието е все така интензивно, всяка сюжетна линия е важна и интересна, а виденията в Руйдийн си остават най-яркият пример за Джордановата проза, и един от най-силните моменти във фентъзито изобщо. Всъщност, на второ четене, тези няколко глави са почти като писани от друг автор – усещането за невъобразима загуба, за рухването на нещо велико и незаменимо, е толкова майсторски изобразено, че нищо друго в поредицата не може да се мери с него.
6. Господарят на хаоса (1994)
7. Корона от мечове (1996)
8. Пътят на кинжала (1998)
Зрелият период на Колелото продължава в книги 6-8, но качеството започва да се снижава, първо тъхомълком, а после все по-бързо. Макар и повече или по-малко на нивото на предните две части, Господарят на хаоса има не една и две сцени, които са три идеи по-бавни и разтеглени от нужното. Сцени, в които героят извървява пет метра разстояние, но за тези пет метра ние прочитаме осем страници с мислите и случайните му наблюдения, които често са или директно повторение на вече известна информация, или напълно ненужни детайли от обкръжението му. Това е и първата книга, която не завършва с конфронтация с Отстъпник, макар че финалът при Думайски кладенци е сред най-важните моменти в поредицата. За съжаление Господарят на хаоса също така въвежда идеята за Отстъпниците, версия 2.0 – онези, чиито души не са изгубени за Колелото, започват да се прераждат под контрола на Моридин – самият той втора версия на Ишамаел. И макар това да заплита интригите, тъй като сега имаме древни могъщи врагове с нови непознати лица, истината е, че идеята е донякъде… евтина.
Корона от мечове е още една крачка в посока забавяне на действието. Така, както в Господарят на хаоса има по-малко важни събития, отколкото в предходните две книги, тук има по-малко, отколкото в него. Това е и първата книга, чиято финална конфронтация остава абсолютно недоизяснена. Битката между Ранд и Самаил в Шадар Логот приключва антиклимактично, когато Самаил е привидно погълнат от Машадар. Но сцената е конструирана по всички шаблони на „очаквайте изненадващо разкритие“ модела. Ранд не вижда смъртта на Самаил, няма тяло, няма следа от него, всичко сочи, че Джордан е планирал да го върне в даден момент. За съжаление обаче явно си е дал сметка, че този конкретно противник просто няма място в историята, и в крайна сметка си призна в интервю, че Машадар го е погълнал, което го прави недостъпен за съживяване дори от Тъмния. Евтино и зле конструирано, също както смъртта на Ашмодеан от четвърта част, която носи всички белези на „очаквайте изненадващо разкритие“, а въпросното така и никога не дойде.
Пътят на кинжала е началото на края за качествената част от Колелото на времето. Най-драматичният грях на тази книга е нейната липса на самостоятелност. Това е първият том в поредицата, в който НЯМА начало, среда и край; усещането е абсолютно като за среден епизод в сериал. Цели сюжетни линии липсват (Пътят не е първата книга, в която това се случва, но е първата, в която е толкова видимо), а останалите използват десетки страници, за да постигнат нищожно развитие – събития, които в предни книги се случваха в една глава, сега заемат цялата линия на съответните герои. А кулминацията накрая е сравнима със сцена, която във Великият лов беше просто една от много конфронтации ПРЕДИ истинския финал.
Еe …, такъв пълен анализ, а без последната част. 🙂
Лично на мен много ми хареса как Сандерсън върна действието в поредицата и въпреки някои типични кусура, последните книги за мен са доста добри.
Доста добър и детайлен анализ, и то от човек който се беше отвратил от деградацията на поредицата в последните си книги. Ще ми е интересно продължението след като прочетеш Сандерсъновите книжки.
Иначе съм абсолютно съгласен с изключение че аз бих прибавил 8-ма книги по скоро към 9-та и 10-та отколкото да я поставям в една графа с 6-та и 7-ма. Просто е доста по упадъчна 🙂
Да, може би. Но все пак в книгата имаше някакво реално действие, за разлика от следващите.
За мен тази поредица е типичен пример за прекрасно измислен свят, който тотално е опорочен от сребролюбството на автора, което доведе до разтеглени локуми, никакво действие и тотално омазване на една прекрасна поредица.
Най-слабата книга на Джордан е Кръстопътища по здрач-никако действие.В другите книги има слаби моменти като пиенето на чай и други дреболии,но като цяло Джордан го кара заобиколно.Много време от началото до края а добрите сцени минават бързо.“Спомен за Светлина“ имаше много автентични сцени на битки-това според мен беше приноса на Сандерсън.Но беше много разпокъсна-ту на страната на Светлината при някоя битка ,ту във Света на Сънищата,ту при Шайол Гул,ту на страната на Сянката при някой Отстъпник.
Джордан поначало е мислил да се ограничи до 6 книги. Следващите книиг са писани под натиска на издатели и фенове. Поне до 11 – вкл. – са еднотипни книгите. Всяка книга завършва с битка с Отстъпник, когото Ранд побеждава и така той си оставя „вратичка“. Реално книги 7-11 са една голяма книга. Най-забележителното нещо, което се случва в нея е Разгромът на Елайда при Думайски кладенци и отделно Борбата на Елейн за Лъвския Трон. В края на 10 и началото на 11 след момента в който Мат бяга от Тарабон и отвлича Тююн книга 11 и 12 пак са забавни (главно заради Мат, които изнася половината действие на гърба си)
Сандърсън е велик автор и добре е закърпил финала, но накрая е имал ужасно малко информация от Джордан и около Последната битка това се усеща. Например как Галад внезапно се влюбва в Берелайн; как той осъзнава изведнъж, че жени могат да са зли по природа. Том Мерлин и Мургез почти ги няма, някои от по-незначителните герои са пострадали, както и образа на Мат. Все пак финала е интересен.
Колелото на времето е гигантско творение; изцяло завършено; представя различни култури – Айес Сейдай, Айлците, Туатаните, Сеанчанците, доманките, шиенарците…. В него има и слабости – безсмисленото описание на дърпане на рокли и плитки запълва цели страници; за имената често на човек му трябва речник; някои линии като тази на Лиандрин или Галина Касбан просто „забиват“ – уж са много яки боски, пък от даден момент започват да понасят загуба след загуба и в даден момент става безинтерсни на писателя и той не пише повече за тях.
като цяло – мнението ми за този поредица е доста противоречиво. но въпреки това тя си заслужава
Най-забележителното нещо, което се случва в книги 7-11 е прочистването на сайдин от Ранд и Нинив, все пак 😉
Думайските кладенци са в шеста книга.