Колелото на Времето на Робърт Джордан: Петнадесет години по-късно

Птичи поглед:

Ще започна с някои наблюдения, които – логично – ми бяха убягнали в тийнейджърските ми години. На първо място, естествено, е светостроенето. За времето си, Колелото е сред най-големите светове в жанра, и един от първите опити за реално разграничаване на отделни народи и човешки раси едни от други. Разбира се, в сравнение с днешните образци в тази сфера като Мартин и Бакър, тези разлики са чисто козметични, да не говорим, че с напредването на сюжета се стопяват все повече и повече, докато в късните книги става почти невъзможно човек да ги различи в тълпата. Но фактът си остава, че в период, в който деривативните клонинги на Властелина бяха норма, Робърт Джордан ни даде цял континент, пълен с различни култури, които носеха повече индивидуалност, отколкото беше типично за жанра по онова време.

Но мащабът се изразява не само в различните държави и народи. Колелото на времето има безпрецедентно (за десетилетието, в което е писано) количество персонажи и сюжетни линии, които дълго време се развиват паралелно и интригуващо и се разклоняват в множество посоки. В първите две трети от поредицата се виждат много ясно плановете на автора да навърже тези линии. Събития, подсказани още в първа книга, може да се случат чак в пета или шеста, което демонстрира, че поредицата е плод на сериозна композиция, а не просто сапунена опера с магия. Пророчества, случайни реплики и дори предчувствия се сбъдват хиляди страници по-късно и всъщност много от тези неща дори не са забележими на първи прочит.

Колелото на времето ни дава и една от най-богатите и интелигентно замислени магически системи в историята на жанра, до ден днешен – изкушавам се да кажа най-добрата в жанра. И ако описанията на Единствената Сила не винаги са възможно най-вдъхнояващата проза, то участието й като активен компонент на светостроенето, сюжета и чрез покварата на Сайдин – дори в изграждането на персонажите, е пример, който и днес може да бъде следван без угризения на съвестта. Разликите между Сайдин и Сайдар, неограничените възможности и приложения на петте сили, правилата, с които всеки трябва да се съобразява, и възможността тези способности да бъдат използвани както за създаване на инструменти и устройства, така и като основа на модерно индустриално общество – всичко това е описано с много по-голяма дълбочина, отколкото коя да е фентъзи поредица, която аз поне някога съм чел, а фактът, че цялата информация е поднесена като част от действието, вместо скучни описания, е само още един плюс на автора.

Може би най-дразниещият за повечето читатели на Колелото елемент винаги са били женските персонажи. Те са най-яркият пример, който хората дават за ниското литературно ниво на поредицата, за очевидно пълната липса на всякакво познание на женския пол от страна на автора, и прочее, и прочее. Макар и голяма част от тези обвинения да са тъжен факт, особено в по-късните части, истината е, че в епоса на Джордан всъщност има доста повече нюанс, отколкото си личи на пръв поглед. Като оначало, в оригинал регистърът е доста по-различен от този на Български. Преводачът на книгите, Валери Русинов, има тенденция да „побългарява“ и „онароднява“ (тази дума лично си я измилих, независимо дали съществува вече, или не) преводите си, и това е довело до неприятния страничен ефект, че повечето Силни И Волеви Женски Персонажи в Колелото звучат като селската буля с точилката, която ей сега ще си избърше брашното в престилката и ще те ошамари, задето си й влязъл в кухнята, докато меси питката. В оригинал, дори най-дразнещите и махленчести жени говорят от позицията на власт, познание, социален статус. Както и трябва да бъде. Хората забравят, че светът в тази поредица, е резултат от апокалипсис, причинен от преливащи мъже. В продължение на три хилядолетия, жените са единствените, които контролират Единствената Сила, Айез Седай са най-високото стъпало на властта, множество държави се управляват ексклузивно от кралици. Това не е просто псевдо-средновековна версия на нашия свят, „ама с магия“. Това е свят, в който мъжете са сгафили МНОГО и интензивно, в който жените са не само равноправни, но често на по-висока позиция. Разбира се, дори с магията на тяхна страна, това пак не е реалистично представяне на социален ред, но иде да покаже, че за поведението на надменните и нахакани женски персонажи в Колелото на времето има причина, пък дори и тя да не е напълно осъзната от автора (макар че аз считам, че е). Допълнителен аргумент в полза на това наблюдение е и фактът, че Отстъпниците и гласът на Луз Терин – хора, родени и израснали преди покварата на Сайдин да унищожи света – не споделят тази динамика на „въх, тва жените голяма работа, не моеш ги разбра и не моеш се разбра с тях“. Те са равни и везните дори са наклонени в полза на мъжете, които са по-силни не само физически, но и магически в света на Джордан.

Всичко това води до извод, който поне за мен беше много изненадващ – Колелото на времето е свързващото звено между класическото, наивно фентъзи, черпещо с шепи от Властелинът на пръстените, и новата вълна на комплексна литература с множество сюжетни нишки, заплетена история, многопластови персонажи и повече нюанси от простичното „добро“ и „зло“. Поредицата носи черти от две епохи и не е редно да бъде сравнявана изцяло нито с едната, нито с другата. Нещо повече – за мен това всъщност я прави нещо изключително важно за развитието на жанра и интересно за всеки сериозен негов изследовател.

Следва преглед на различните периоди на Джордановия епос.