Любими наши герои от сериали Или за кои персонажи държим да ви разкажем
И щипка от нефантастичните
Независимо дали тези представители на жанра се въртят около политика или разкриване на престъпления, може да се каже, че често нефантастичните сериали се отличават със силни и реалистични персонажи с много ярка индивидуалност. Драматичните и противоречиви образи са неизменна част от жанра и тук сме събрали някои от най-запомнящите се от тях.
Си Джей Крег (Западното крило)
Си Джей Крег е говорителката на президента на САЩ в сериала Западното крило. Също като и останалите главни герои в този сериал, тя е един до голяма степен идеализиран образ в сравнение с къде по-циничната и нелицеприятна реалност на американската политика. Това обаче по никакъв начин не я прави еднопластов или скучен образ, а точно обратното – нейният идеализъм и тотална отдаденост на работата са две от нещата, която я правят интересна, а и сериалът никога не е имал претенции за особен реализъм. За нея работата ѝ не е просто възможност да направи име и да изгради контакти във Вашингтон, които после да осребри в някоя голяма медия или лобистка фирма, а шанс наистина да допринесе за позитивна промяна в страната и по света и тя наистина вярва в това. И макар елементът на откровено лъгане на журналистите пo време прескоференции да е далеч по-слабо застъпен в сериала, отколкото в реалния Бял дом (особено в момента), има няколко добре представени момента, в които Си Джей трябва да реши дали целта оправдава средствата и как да оправдае пред съвестта си своето участие в скриването от журналистите на ключова информация относно президента. Нейните взаимоотношения с другите главни членове на президентския екип са чудесно представени, а освен това тя участва и в множество от най-култовите комедийни моменти в този сериал. Алисън Джени съумява да е на еднаква висота както и в отявлено лековати и шантави забавни сцени като например срещата ѝ с организация от картографи, борещи се за социална справедливост чрез промяна на проекциите, използвани в географските карти, така и в най-трагичните и сериозни моменти, което допринася много за убедителността на персонажа, който играе. В сериал, изпълнен с чудесно развити образи и силни актьорски изпълнения, Си Джей е за мен лично най-запомнящият се герой, а Джени нямаше нито един слаб момент през всичките седем сезона, дори и когато сценарият бе откровено посредствен в доста от епизодите след напускането на Соркин.
Клеър Ъндърууд (House of Cards)
Клеър Ъндърууд (перфектно изиграна от Робин Райт) е един от любимите ми женски персонажи в какъвто и да е сериал. Първото, което привлича зрителя към нея, е зашеметяващата осанка: съвършената политическа съпруга – интелигентна, лишена от емпатия, хищник. В един от първите епизоди на House of Cards Франсис казва: „обичам я така, както акулите обичат кръв“ и този тип аура остава ядрото на героинята в продължение на целия сериал. Клеър разбира се е много повече от „съпруга“ и още в първия сезон виждаме, че амбициите ѝ винаги са били да бъде не просто помощник, а партньор на мъжа си. Както гледалите сериала знаят, това води до немалко катаклизмични сценарни обрати и в крайна сметка до клифхенгъра на последния понастоящем сезон. От определена гледна точка, Нетфликс извадиха огромен късмет с развитието на Клеър, предвид грозната история със секс-скандалите на Кевин Спейси. Ако векторът на съпругата на Франсис не беше започнал да се насочва към изместването му от фокуса на сериала още преди два сезона, финалът на House of Cards така и можеше да не се случи. Но за мен Робин Райт има най-голямата роля в това развитие, изграждайки образ на жена, която понякога позволява на амбицията ѝ да я набута в проблеми, с които не е способна да се справи сама, но която също така често вижда по-надалеч от всички мъже на власт, с които е заобиколена. И честно казано нямам търпение да видя последния сезон на сериала с нея начело, защото това от самото начало на HoC за мен беше най-интересният и дълбок персонаж в сериала.
Омар Литъл (The Wire)
Омар Литъл е герой, който на пръв поглед въобще не пасва на сериала, в който се изявява. Все пак, говорим си за The Wire (Наркомрежа), може би най-педантично реалистичният сериал на всички времена. И в него да има някакъв тип с огромно обаяние, който е градска легенда от плът и кръв и чието име стряска сънищата на не един и двама наркобосове? Един каубой в градската джунгла на Балтимор, който краде от дилърите на дрога и оцелява години наред в най-опасните квартали в Америка?
Но напук на всичко това, образът на Омар пасва и то как! Той е любимец на голяма част от феновете, а дори и детективите в сериала го уважават заради това, че се придържа към моралните си принципи – да не посяга на никой, който не е “в играта”, сиреч в търговията с наркотици. Но понеже в The Wire няма перфектни герои, ние виждаме и как Омар нагло лъжесвидетелства, за да помогне за осъждането на един от враговете си, а голямото му самочувствие често му навлича бели, защото човекът не знае кога да спре и никога не се предава, ако ще и срещу него да е не един, а няколко могъщи боса на наркомафията.
Омар също се отличава с чудесно чувство за хумор и някои от най-забавните сцени в сериала са с негово участие – например когато отива по халат и невъоръжен да си купи закуска и както си стои с под някакъв прозорец, уплашените дилъри му хвърлят всичката си стока, защото си мислят че идва да ги обере. При все всичкия си coolness и обаяние, Омар е и един много човешки образ, който силно обича и мрази и е също толкова впримчен в системата, колкото и по-дребните риби в търговията с наркотици или самите наркомани. Даже бих казал, че той донякъде е пристрастен към опасния си начин на живот.
Следва да се спомене и фактът, че Омар е един от първите гей персонажи в телевизионен сериал, които не са някаква карикатура или третостепенни герои, а пълнокръвни, главни герои, които по нищо не отстъпват на хетеросексуалните си събратя. Даже в случая Омар е героят с най-традиционно мачовски черти, така любимият на американците (и не само), самотен воин, възправящ се срещу несправедливостта с верните си огнестрелни оръжия без да му дреме за досадните закони. Но, както и при Макнълти, неговият аналог, който поне на теория е служител на закона, оказва се, че да се правиш на Батман или Робин Худ не винаги е най-добрата идея…
Дон Дрейпър (Mad Men)
Ако Тони Сопрано не съществуваше, Дон Дрейпър щеше да е официалният ми избор за най-добре написан, развит и изигран персонаж на всички времена. За разлика от Тони, обаче, който към края на сериала си се превръща в чудовищно и омерзително преживяване за зрителя, Дон е герой, който позволява да го обичаш, въпреки всичките му несъвършенства, противоречия и грешки. Дон е лицето на времевата епоха, в която се развива Mad Mеn. В течение на осемте сезона на сериала, 60-те години на миналия век плавно преминават в 70-те, в манталитета и социалната реалност на американците се променят десетки неща, а заедно с това Дон пораства от комплексиран алфа-мъжкар, живеещ една голяма лъжа, в истински човек, който загубва страшно много, но намира себе си и създава своя магнум опус.
Едно от нещата, които най-много обичам в образа на Дон, е това, че той успява да ни покаже истинско боговдъхновено творчество, дори във фалшивия и манипулативен свят на рекламата. Това колко е добър в професията си, ни беше показано в първите сезони на Mad Men, когато Дон все още не е тръгнал да дерайлира към катарзисната си драма и успява да втрещи с гения си не само бизнесмените, дошли да си получат поръчания рекламен продукт, а и нас, зрителите. Останах като гръмната след презентацията му в епизода The Carousel (можете да видите въпросната сцена ето тук) и дори успях да забравя как в този момент нашичкият използва за комерсиална цел най-интимните си чувства и преживявания). Ето това е Дон Дрейпър – наглед жалко и низко човече, с десетки пластове, някои тъмни, някои светли. Способно на велики и ужасни неща. А това, че гледката на Дон, облечен в костюм, е с такава ударна мачо-естетика, че краката ви ще омекнат, независимо от пола и сексуалната ви ориентация, е само в плюс.
Стела Гибсън (The Fall)
The Fall е сериал, в който сериен убиец мъж убива жени и фетишизира труповете им. Този фундамент на сюжета му би следвало да води до въртене на очи от мнозинството хора, интересуващи се критично от репрезентацията на жени и сексуализираното насилие върху тях в популярната култура. Това, което все пак спасява The Fall, е главната му героиня, детективът Стела Гибсън, която не просто е силен и дълбок персонаж със загатната многопластова история и активна неприкрита сексуалност, а и героиня, която не се свени да навлиза в монолози за двойни стандарти и стигми към жени, или да използва думата “мизогиния”.
Гибсън се играе от Джилиън Андерсън, чиято сериална кариера през последните години сама по себе си е впечатляваща – (Ханибал, Американски богове, Досиетата Х). The Fall я поставя в центъра си, и това е най-голямата му заслуга. Както д-р Бедилия от Ханибал, Стела Гибсън говори бавно и властно, но тук думите ѝ не са трудни за следене разсъждения за човешката мотивация, а безапелационни феминистични мантри. Когато някой иска да напише в прес рилийз, че жертвите на убиеца са невинни жени, тя го дарява с:
Ами ако следващата му жертва е проститутка? Или жена, която се прибира пеша пияна? Късно през нощта в къса пола? Те биха ли били по някакъв начин по-малко невинни и следователно по-недостойни? Заслужаващи вина. Медиите обожават да разделят жените на девици и вампири, ангели или курви. Нека не ги насърчаваме.
Елизабет Дженингс е един от двамата главни герои в сериалът The Americans, разказващ историята на двойка руски шпиони в САЩ по време на студената война. Заглавието смесва интелигентни шпионски сюжети с качествена семейната драма и представя по изключително въздействащ начин мистичната призрачна атмосфера на 80-те години. Елизабет Дженингс е не просто част от тази история – според мен тя спокойно може да се определи като главния елемент в историята.
Американските сериали от близо 20 години се стремят да покажат човешката страна на най-разнообразни традиционно „лоши” образи – представят ни сложната природа на италиански мутри и мафиоти, на продавачи на дрога, на корумпирани политици и техните алчни съпруги, на безскрупулни пирати… но никога, никога на руснаци. Руснаците традиционно са глупави, елементарни и еднопластови образи, треторазрядни злодеи, които грачат с акцент. В редки случаи някой руснак може да бъде показан като симпатичен, ако предаде страната си и избере да служи на интересите на Чичо Сам. Именно поради тази причина Елизабет Дженингс е безпрецедентен образ в американската телевизия – тя е истински многопластова и сложна личност, рускиня, която вярва в страната си и отхвърля капиталистическите ценности, способна е едновременно на чудовищна жестокост и абсолютна саможертва в името на идеалите си.
Едно от най-прекрасните неща в Елизабет е искрената любов, която изпитва тя към принципите на собствения си народ. Родена в Русия в годините след Втората световна, Елизабет е израснала в тежки условия и се е сблъсквала неведнъж с жестокостта на имащите власт, но това не я кара да намрази страната си – напротив, именно заради това Елизабет обиква още повече душевността на обикновените хора от своята родина. Първата ѝ реплика, когато пристига в САЩ и вижда отблизо тамошното общество, изказана на все още несъвършен английски, е: “There’s a weakness in the people.” Близо петнайсет години по-късно, когато съпругът ѝ – също руски шпионин под прикритие в САЩ – я пита не ѝ ли харесва все пак американският начин на живот, колите, обувките, удобствата, тя отговаря: „Знаеш как съм израснала. Тук е по-удобно, да. По-лесно. Не е по-добро.” Отново и отново в течение на сериала Елизабет защитава позицията си – когато дъщеричката ѝ се запалва по църковните организации, тя казва: „Религията е опиум за народите!”, когато мъжът ѝ се запалва по псевдо-психологическите групи за взаимопомощ и изразяване на гнева, тя коментира: „Цялото нещо е много американско. Човек не го разбира. Затова ходи на още лекции и плаща за още семинари и за още групи. И чак тогава го разбира.” Сред най-обсъжданите моменти от финалния сезон е репликата ѝ от трети епизод: „Американците искат всички да бъдем точно като тях. Аз не искам да бъда като тях!”
The Americans показва и двата лагера от Студената война – сериалът разкрива жестокостта и безчовечността и на двете страни, но също така дава примери за героизъм и достойнство от двете. Всичко това позволява на героите, намиращи се от двете страни на конфликта, да изживеят разнообразни силни емоции. Един от моите любими моменти е финалната сцена от трети сезон, когато Елизабет се връща вкъщи, смазана и съсипана от американските зверства, на които е станала свидетел, включва си телевизора и вижда как Роналд Рейгън нарича страната ѝ „зла империя”. До ден днешен не съм виждал по-въздействащо изображение на гнева и яростта в американската телевизия!
