Какво ни хареса от София филм фест 2018 г.
По-отдавнашните почитатели на ShadowDance навярно си спомнят битието на списанието, когато то все още излизаше на електронни броеве през няколко месеца, вместо на почти ежедневни статии в сайт, и в редакционното все Roland, Moridin или Yan се извиняваха за закъсненията на броя и за неактуалността на част от материалите.
Решихме да възродим традицията и да предложим на вашето внимание един не дотам актуален обзор – на филмите от тазгодишното издание на София филм фест, които ни харесаха особено много. За някои от станалите ни любими произведения, които фестивалът докара на кино до нас, вече сме писали: Убийството на свещения елен, Проектът „Флорида“, Аз, Тоня. И въпреки че двадесет и второто издание на фестивала приключи в края на март, два месеца по-късно продължихме да мислим за някои от лентите в него и поискахме да споделим впечатленията си за тях накратко. Повод е по-широкото разпространение на няколко от тях през последните седмици, така че ако си харесате нещо от скромния ни обзор, има голяма вероятност да можете да го гледате на кино в някой голям град.
Подредбата – от която са изключени филмите, които не са ни допаднали – е напълно субективна, въз основа на идиосинкразиите на двамата членове на екипа, които два месеца не спряха да вярват в този текст.
Нелюбов
Нелюбов е новият филм на Андрей Звягинцев, създателят на свръхпотискащия Левиатан. Паралелите между двете заглавия са много изкусителни – какво бива критикувано, как се справят героите, – но ми се иска да разглеждам Нелюбов отделно от предшественика му, защото и двата филма са твърде мащабни, за да могат да бъдат обхванати заедно.
Тук сюжетът е съсредоточен върху едно семейство, за което много бързо става ясно, че не може да бъде наречено такова. Мъж и жена в почти завършена раздяла, свързани само от общото си жилище и от едно дете, за което им пука горе-долу колкото и за апартамента, който трябва някак си да разделят. Във филма има една определена сцена, в която емпатията ме обхвана сякаш телесно – т.нар. майка и баща, опитващи се да прехвърлят бъдещото отглеждане на детето един на друг сякаш е токсичен отпадък, а детето стои от другата страна на вратата и се опитва да не издава звук, докато се разтриса от плач.
Оттам нататък става още по-зле.
Междувременно кинематографията на Нелюбов буди страхопочитание. Потъваш в сцени, в които камерата е статична в продължение на 20, 30, 50 секунди, а пред нея снежинки падат в река, или ученици излизат от училище, или хора крачат из гора. И това ни най-малко не е протяжно, а те съсредоточава и ти дава глътката въздух, нужна за издържане на този сюжет. Лентата няма за цел да измъчва зрителите си – можеше да избере изрично да покаже много по-страшни неща, които да се случат на едно дете, но тя не го прави. Вместо това прекарва времето си в обрисуването на възрастните си герои като дълбоко егоистични, но все пак човешки същества.
Най-негативният аспект на Нелюбов за мен бяха разликите в потретите на мъжете и на жените в него: за съпруга е разказано през празно-корпоративните му разговори с колеги в стола на офисната му работа, а в паралелната сцена със съпругата тя говори с козметичката си, докато епилират цялото ѝ тяло, без камерата да се свени от това. Лентата изобщо не изглежда чувствителна към различните равнини, в които критикува героите си, и към това по какъв начин избира да демонизира мъжа и жената.
За сметка на това Звягинцев и съсценаристът Олег Негин имат забележителен талант да създават персонажи, които въпреки малкото си екранно време са толкова истински и същевременно толкова ужасяващи, че да останат в съзнанието на зрителя с години напред. В Левиатан за мен такъв беше попът, а тук е майката на съпругата, чиито крясъци и мнителност неуспешно се опитвам да забравя.
Както е станало пределно ясно, а и си личи от заглавието, Нелюбов не е филм, който гледаш, ако искаш да се разтовариш или забавляваш. Той е изцеждащ и смачкващ, и не е ясно с какво чувство те оставя накрая. Но пък е от далеч не толкова многото филми, които наистина те карат да чувстваш нещо, и може би би могъл да породи у зрителите си желание да направят всичко по силите си да бъдат по-добри от персонажите в Нелюбов.
Аз, Тоня
Отдавна вече имаме подробно ревю на Аз, Тоня, но го включвам и в този обзор просто за да натъртя колко ужасно добър е всъщност, и че трябва да му дадете шанс дори да ви звучи като типа филм, който бихте мразили.
Моят опит с биографичните драми е, че след гледането им намирам повечето от тях (особено онези високобюджетни и често британски от последните години) за напълно ненужни, отегчителни и притежаващи съмнителна артистична ценност отвъд напъните на известни актьори за заветен Оскар. Също така, преди този имаше точно един филм на що-годе спортна тематика, който някога ми е харесвал – Foxcatcher. При все тези ми лични предпочитания, Аз, Тоня, биографична лента на що-годе спортна тематика, стана един от любимите ми филми за годината.
Още от първия кадър става ясно, че това изобщо няма да е от онези протяжни хвалебствени творби, а нещо дълбоко разчупено, динамично и смешно – по черно-комедиен начин, в който нещо те разсмива и веднага след това ти става кофти, че се смееш, защото в непосредствено следващия кадър някой става жертва на ужасяващо вербално или физическо насилие.
Формалният сюжет проследява части от детството и по-голямата част от кариерата на американската състезателка по фигурно пързаляне Тоня Хардинг. В нейния професионален път има едно събитие, за което може би много от съвременниците ѝ си спомнят, но според мен е плюс, ако не сте наясно с него, преди да гледате филма. Достатъчно е да имате предвид, че това не е история за анорексия или емоционални интриги, а за бедност и изключваща култура, за тормоз и насилие; за борби и провали. И че тази история е разказана много творчески и някак си със солидно количество хумор, въпреки тематиката си.
Освен за монтажа си, Аз, Тоня получи безкрайно заслужени Оскарови номинации и за двете актриси в центъра му – Марго Роби (ако досега сте изпитвали неприязън към нея, с този филм ще бъдете спечелени за фендъма ѝ) и Алисън Джани (Западното крило, Джуно). Тоня Хардинг на Роби е многофасетен персонаж, хванат между амбицията и социалното положение на семейството ѝ; между тормоза, който стоически преживява в ръцете на много от хората около нея, и сцените, в които не издържа и се разпада. Джани, в ролята на чудовищната ѝ майка, играе много по-реалистично спрямо прага, който намирам за комфортен като зрител. Актьорският състав бива допълнен от Себастиан Стан (силно неприятен тук) и от Джулиън Никълсън, грациозно изпълняваща ролята на единствения персонаж, който няма фундаментални проблеми.
Очаквах Аз, Тоня да е поредната холивудска боза, която да трябва да изтърпя, за да мога да се възмущавам от това какви посредствени биографични драми се считат за върха на актьорското майсторство. Вместо това получих нещо, което те грабва с динамичния си монтаж и те захвърля в смях, сълзи и ужасено чудене как е възможно това наистина да се е случило.
Лудият Пиеро
Pierrot le Fou/Лудият Пиеро беше първият ми досег с Годар и макар да не знаех нищо за френската Нова вълна или филма, поне бях чувал за репутацията на Годар като режисьор. От откъслечните впечатления очаквах самоцелно експериментален и изтощителен филм с неприятни персонажи а ла Enter the Void. Но ако за последното се оказах прав, при все че е умишлено от страна на филма, за другото грешах много. Филмът се счита за класика на френското кино и на експерименталното кино по принцип, така че не откривам колелото. Но от друга страна е стар и дори само това е подозирам валидна причина за много хора да го пропуснат. Е, на тях бих казал, че правят голям пропуск – Pierrot le Fou е сред най-разхвърляните, дезориентиращи и насмешливи филми, които съм гледал.
Типично за nouvelle vague, причинно-следствените и хронологични връзки между сцените са разкъсани, зрителят се ориентира сам кое, кога, защо и с кого, доколкото може, персонажите се обръщат към публиката, цветовата гама преминава изцяло в синьо или жълто за няколко кадъра, героите дърдорят остроумия и алюзират към Конрад, Фокнър, Джойс… Безполезният интелектуалец от средната класа на Белмондо, Фердинанд Грифон, е движен от случайни приумици в действията и диалога си също толкова колкото престъпната кокетка на Анна Карина, Мариан Реноар. Цялата им любовна афера, съжителството, диалозите, престъпленията им заедно са с неразгадеми или несъществуващи мотивации. Ако мета-коментарът върху изкуствената природа на “нормалното” кино в лицето на персонажите и подходите му изглеждат леко вехто за съвременния зрител, то това е по-скоро вследствие на вдъхновените от деконструктивисткия подход на Новите вълни режисьори. Реставрираната версия е радост за окото, като скучноватата прецизност, с която са заснети и пропити жанровите елементи на филма, контрастира приятно с хумора и иронизацията на Грифон и Реноар в частите, където Годар се отказва да свързва сюжетното лего.
Pierrot le Fou може все пак да е и изтощителен за някои зрители, но гледайки го абсолютно невеж за творческия му контекст, Годар или Новата вълна, открих остроумна, иронична медитация върху безформеното блуждаене – творческо, житейско и кинематографично, – изпълнена със сръчност и чувство за хумор. А и всеки филм с толкова абсурдно смешен финал за мен е успех.
Маргаритки
Маргаритки/ Sedmikrásky на Вера Хитилова също е от Нова вълна, само че чешката, и носи съответния политически багаж, заедно с феминисткия почерк на режисьорката. Филмът е учудващо кратък, 70 минути, но в това времетраене вмества такава кинематографична, смислова и цветова експлозия, че е даже леко трудно да се повярва, че изобщо се е пръкнал в комунистическа Чехословакия две години преди Пражката пролет. Главните героини, Мари I и Мари II (дебютантките Житка Черхова и Ивана Карбанова), вършеят из филмовия свят с детските си игри, възползват се от лъстящите по тях по-възрастни мъже, гаврят се с тях по телефона, правят пакости и като цяло въплътяват абсолютно непукистка, необуздана женственост. Всичко това е съпроводено с визуално пиршество, като в почти всеки кадър се случва нещо неочаквано с помощта на монтаж: наслагване на цветови филтри, картини, stop-motion анимация с изрезки от вестници…
Филмът е подплатен и с доза социален коментар спрямо положението на жените в онзи момент от времето, като в една сцена с директен паралел между кукла и двете момичета, които с ножици отделят главите от телата си и телесни части просто плават из въздуха. Мари и Мари се оплакват от “разваления” свят и решават, че ще станат по-развалени и от него, за да оставят някаква следа за преминаването си. Сатиричният финал и разхищението на храна в снимачния процес на филма естествено са дали удобно извинение на чешките власти да забранят филма и да сложат Хитилова в черен списък на режисьори, но слава богу филмът е оцелял, за да стигне до зрителите по цял свят. Ако ви звучи дори минимално интересно, силно препоръчвам да си подарите малко радост за окото, вместо да гледате поредния филър епизод на престижна ТВ драма за същото време.
Квадратът
Като дипломиран културолог заявявам, че анализ на Квадратът спокойно може да бъде задача за държавен изпит по тази специалност, чиято еклектика единствена може да обхване многоликостта на лентата. Квадратът има много за казване в множество различни области: естеството на съвременното изкуство; управлението на музеи; социални ситуации, в които някой престъпва предварително негласно споделените правила; културно-класово базирани разлики в човешки взаимоотношения; нагласи към имигранти; джендър роли; влиянието на технологични нововъведения върху социалния свят, и т.н., и т.н.
За втори път в този обзор ще спомена предния филм на режисьора (тук Рубен Йостлунд) – Форс мажор, с който отново е изкусително да се правят паралели, например в посока на сюжетните арките на човек, който взима прибързано решение въз основа на емоции и после съжалява за него, или пък за особения сорт сконфузност, който Йостлунд има талант да репрезентира. Квадратът е много повече от предшественика си – и като теми, които засяга, и като броя на персонажите, с които оперира, – но и двата си струват гледането заради фокуса върху различен тип проблематика и ситуации.
Протагонистът тук е куратор в музей за съвременно изкуство. Единият повод за някаква част от сюжета е, че той става жертва на кражба и опитът да си върне откраднатото го отвежда отвъд познатото му към свят, от който той никога не е бил част.
Същевременно музеят му подготвя едноименната инсталация – квадрат, физическа фигура, очертана върху земята, чиято идея е да променя отношенията между хората, пристъпили в нейните граници. И двете завръзки са оплетени в повествованието, но не са съвсем централни за него – сюжетът представлява поредица от горе-долу свързани случки, всяка от които може да бъде разнищвана много дълго и в много посоки. Част от тези преживелици са комедийни и задушаващо смешни, някои са болезнено сконфузни и дори страшни, трети са дълбоко и непоправимо трагични.
Във филма изобилстват сцени, които спокойно може да не забележиш кой знае колко на първо гледане, а впоследствие да се връщаш към тях с възхищение от начина им на разказване. Така например, музеят решава да наеме PR или рекламни хора, които да измислят рекламна стратегия за въпросната инсталация Квадратът. Тези хора изглеждат и биват представени едва ли не като двама от най-големите професионални хипстъри, които можете да изградите във въображението си, и те измислят реклама, чието безумие редовият зрител не би могъл да обхване. Гледайки през смях тяхната сериозна презентация, се чудиш дали тези отегчени млади хора наистина си вярват, докато евентуално не си спомниш, че преди да влязат в срещата, те безмълвно играят на камък, ножица, хартия и загубилият е този, който води изложението им.
В друга сцена герои си говорят, докато минават през експозиция в музея, а тя се оказва съвременно музейно изкуство в най-прекрасния му игрив вид: стена, която заобикаляш от различна страна в зависимост от това дали се идентифицираш като някой, който има доверие в хората, или като такъв, който няма. Ако си от имащите доверие, след като преминеш, се натъкваш на надпис отвъд стената, който те подканва да оставиш мобилния телефон и портфейла си на пода. Особено много ми хареса цялостното отношение на лентата към съвременното изкуство – тема, с която е безкрайно лесно да се подиграваш с комедиен ефект, а тук вместо това върху нея се разсъждава сериозно, включително със сцена в началото (с участието на не кой да е, а самата Елизабет Мос!), в която и по задълбочен, и по достъпен начин се представя щекотливият дългогодишен въпрос за това какво и как бива концептуализирано като изкуство днес.
Квадратът е изключително занимателно произведение, което дава множество кукички за разсъждения. Можете да го гледате като смешна комедия или като социална критика, или като изследване на ползващия се от много привилегии протагонист, или като сатира на определен тип заможен интелектуален живот, или като какво ли още не. Сред най-големите му постижения е, че не само успява да задържи всичките си разнолики нишки в една кохерентна цялост, а че и накрая ги събира, за да завърши с истинско израстване на главния герой, което да се отрази и на зрителя.
Фокстрот
Мъж и жена стоят в апартамента си. На вратата се звъни – мъже в армейски униформи, които им съобщават, че синът им е загинал по време на службата си. Така започва Фокстрот, израелското предложение за наградата Най-добър чуждоезичен филм на Американската филмова академия.
Фокстрот е, на първо място, забележително заснет. Позицията на камерата е осезаема, вместо незабележима – правят впечатление ъглите на снимане; изборите какво да бъде показано в кадър и какво – извън. Срещат се Ешерови повърхности; подчертаване на нестандартна архитектура; дълги сцени, в които камерата е статична. Цветовете и светлината също се набиват на очи – драматично различни в отделните му обособени части, съответстващи по свой начин на вътрешния свят на героите и съдействащи за изграждането на различна, но винаги плътна, атмосфера.
Персонажите са едновременно бегло защриховани в повечето си аспекти и дълбоко развити в няколко конкретни такива. Резултатът са хора, за които да ти е интересно да спекулираш и да следиш дали предположенията ти за характерите им ще се окажат оправдани в постепенното им разкриване.
Фокстрот прави впечатление на малък, нискобюджетен, типично независим филм. Действието се развива на малки или безлюдни места; героите са едва няколко на брой – ценността идва от тяхната дълбочина, от кинематографията, от сдържаната актьорска игра и от атмосферата, породена от всичко това – на нещо самотно, мимолетно, непоправимо.
Криле на желанието
Определено най-добрият филмов портрет на определено място и време, който съм гледал, лентата на Вендерс, излязла две години преди падането на Берлинската стена, е интимен поглед към ежедневния живот на града, без розови очила (или каквито и да е цветове през повечето време). Свободно реещата се над Берлин камера следи ангелите Дамиел (Бруно Ганц) и Касиел (Ото Сандер), които са сред щатните ангели на Берлин, прелитащи както през града, така и през най-съкровените мисли на жителите му с цел някакво неведомо счетоводство или свидетелство. Има и някакъв сюжет за желанието на Дамиел да стане човек и да живее живота, да усети времето, да почувства чужд допир и да размени думи с някого, но филмът е самовглъбен и меланхоличен и не бърза към развръзката на неговата дилема. Пръснатите късове поезия и текстове песни, съчетани със сивотата на кинематографията и ежедневните мисли на берлинчани, придават своеобразна лиричност на иначе често грозната реалност, която е Западен Берлин – с бедността, мръсотията, задръстванията и самоубийствата му. Лентата придава усещане за безвремие и непроменливост на града в моментната снимка на конкретната историческа реалност на настоящето; в него и в доста от персонажите има и идеализъм за нещо по-добро, за светло бъдеще по-нататък. Баровете, през които преминава камерата, са пълни с артисти и поети (има и страхотно изпълнение на Nick Cave and the Bad Seeds в една сцена), които сякаш се опитват да изразят този импулс към някаква нова свобода, предчувствайки краха на стените и стария ред, ако и сега ние да знаем, че последвалите промени не са толкова радостни. Смяната от чернобяла към многоцветна палитра извън перспективата на ангелите допринася за този идеализъм и дори след толкова години цветовете на Берлин изглеждат чудесно. Това, което най-много се запечата в съзнанието ми, е възхищението към дребните скучни детайли на това да си човек, наред с големите събития в животите ни, с което филмът напипва една универсална емоционална жилка, резонираща изключително силно. Или както казва Дамиел: “At last to guess instead of knowing. To be able to say, ‘Ah, and oh, and hey, instead of yes and Amen.’” Ако харесвате такива леко сантиментални, но и нюансирани хуманистки филми, Криле на желанието е за вас.
Париж, Тексас
Париж, Тексас на Вендерс не е филм за Америка като такава, Америка каквато я виждат американците, а за “Америка” – романтичния и леко изкривен образ, който малко или много имаме всички европейци в мислите си вследствие на стотиците различни фасетки и репрезентации от кино, сериали и книги. Но освен това е и филм за провалената любов и компромисите, които правят хората от любов към някого, въпреки това.
Главният герой е самотен мъж, който ходи сам из южната американска пустиня, този пейзаж, пропит с дълбко време, докато той самият е сякаш без минало, бъдеще или дори глас. Той се довлича до пустинно градче, където колабира, и някой успява някак да се свърже с брат му. Научаваме, че се казва Травис (покойният Хари Дийн Стантън в ролята), но не много друго – минава половин час, преди да обели и дума, като че е напълно подивял в първичната природа на пустинята. Оттам филмът преминава в друг режим, докато Травис и брат му Уолт (Дийн Стокуел) пътуват към Лос Анджелис, където последният живее с жена си Ан (Аврора Клемънт) и Хънтър (Хънтър Карсън), синът, който Травис явно е изоставил, когато е изчезнал преди четири години. Очарованието, което Вендерс изпитва към причудливостите на Америка – големите градове, абсолютно неуспешно “опитомения” от западната експанзия пейзаж, особените хора, живеещи там, – се усеща най-силно в тази пикарескова част на филма. Тя уж рециклира типичната иконография на американските пътища, но го прави с цвят и усещане за искрено възхищение.
При срещата със сина му и на фона на бурната урбанизация и шум на Лос Анджелис, виждаме отчетливо, че Травис е продукт на миналото си и трудно мисли за нещо друго; дори предлага на брат си да смени новозакупените си ботуши с неговите прашни и изподрани стари. Постепенно научаваме и причината за бягството му в пустинята и провалената връзка с жена му, накъдето и се насочва филмът за развръзката си. В заключителната глава на филма има разкошни изпълнения от Стантън и Наташа Кински, играеща жена му Джейн.
Това е филм, преди всичко заинтересован от различни емоционални текстури и ситуации, отколкото от сюжет или морално правилна развръзка; лента, в която се борят митологични образи на Америка и обикновените грешни хора, които живеят между тях. Пропит е с меланхолия, но и по детски искрена, учудена наивност спрямо тази странна страна. Ако търсите нещо бавно, емоционално и катарзисно, няма да се подведете с тази съвременна класика.
За тялото и душата
За тялото и душата е унгарски филм, звучащ като сбирщина от клиширани и дори дразнещи елементи, които сме виждали в много други филми, но в крайна сметка спойката е изненадващо успешна, а преживяването – свежо и приповдигащо.
Действието се развива в кланица, към която от съвсем скоро е назначен нов инспектор по качеството – красива и странна млада жена, която се държи настрана от всички останали, почти не говори и се взира съсредоточено в парчетата месо, преди да щампова всяко като неизпълняващо критериите за най-високо качество.
Управителят на кланицата прави опит да я приобщи, като сяда на нейната маса по време на обяда в стола и смело се опитва да води разговор с нея, протичащ по приблизително следния начин:
– Супата тук всеки ден е много вкусна! Знаеш ли защо всеки път си взимам от нея?
– Защото не изисква нож и вилица, а може да се яде с една ръка с лъжица, така че сакатата ти лява ръка да не ти пречи.
И така осъзнаваш, че ще гледаш филм за човек в аутистичния спектър, от чиято социална прямота ще произлизат множество комедийни моменти. Оригинално.
Но актрисата в главната роля на Мария, Alexandra Borbély, придава много ведрост на персонажа си и така го измъква от долапа, съдържащ множество подобни герои.
Междувременно За тялото и душата въвежда другия си коз – оказва се, че Мария и вече споменатият управител споделят една и съща снежно-горска вселена в сънищата си, в които той обитава тялото на елен, а тя – на сърна. Вероятно зависи от зрителя дали последвалият що-годе романс ще ви се стори очарователен или отблъскващо придвидлив (и проблематичен). Аз им стисках палци.
А способът за развиване на всичко това е всъщност любимата ми сюжетна линия във филма – разследването на кражбата на вещество, останало в паметта ми като “виагра за едър рогат добитък”.
За тялото и душата е в крайна сметка повече от съставните си части – от него струи специфична топлота и кротък оптимизъм, дори и само защото се развива в разпознаваемо пост-социалистически контекст, без това да е повод за мъки, трагедии и мизерия. А и не трябва да се подценява удоволствието да слушаш реплики на език като унгарския, който рядко имаш повод да чуваш.
Без милост
Трудно ми е да пиша за този филм, защото най-доброто в него за мен бяха обратите му и абсолютно неочакваните посоки, в които поемаше след тях. Без спойлери за Без милост може да се каже, че е дело на Фатих Акин (Срещу стената, Музиката на Истанбул и още множество известни ленти); че Даян Крюгер (Гадни копилета, Троя) изнася целия филм брилянтно, и че е много благодатен за обсъждане, в което да се дискутира дали реакциите на героите са убедителни, а изборите им – оправдани. Намира се на една специфична граница, в която носи усещането за европейски филм с много моменти, в които действието се свива само до един човек, но пък в други сцени мащабът на продукцията изглежда достоен и за високобюджетен филм от САЩ. Разтрисащ е по време на гледането и непосредствено след това, а по-нататък е ценен с обсъжданията, които има потенциала да породи.
Има причина Без милост да е последният филм в настоящия списък – за мен не всичките му завои бяха сюжетно оправдани, – но си остава произведение, за което продължавам да имам желание да говоря с хора, които са го гледали, особено ако са влезли в салона без предварителна идея за сюжета му.
