Остаряхме с още една година, светът стана още по-неприятен, надежда няма и като цяло човешката раса сме пълен провал. НО фантастика продължава да се пише и наградите Хюго и Небюла все още номинират каквото там съответната затворена група смята за най-доброто в жанра. Ако цинизмът на този увод ви идва в повече, сори – това е енергията на материала и положението няма да се подобри.

Докато се набутам да си напиша статията, Небюлите взеха, че ги раздадоха. Победителят за повест беше And What Can We Offer You Tonight на Прими Мохамед. При все това реших, че си струва да драсна по няколко реда за всички номинации, включително тези, които отпаднаха*. И така, в чисто азбучен ред:

Across the Green Grass Fields (Шонън Макгуайър)

Номинация, Хюго

Аз съм почитател на Wayward Children поредицата, особено първите пет повести. Down Among the Sticks and Bones е сред любимите ми четива за последните години и талантът на МакГуайър е неоспорим. За съжаление обаче в последно време тези поредици от повести все повече започват да приличат на сериали, което води до неприятния ефект самостоятелните книги да не са удовлетворителни сами за себе си. Това не е уникален проблем на Макгуайър, защото от него страда и Murderbot на Марта Уелс, както и две други истории от настоящия списък.

Уви, Across the Green Grass Fields определено не ме впечатли. Като всеки четен номер и тази повест е ретроспекция на приключенията на едно от децата в магически свят. За съжаление, докато предишните такива истории се занимаваха с герои, които вече познавахме, героинята на тази – Рейгън – е напълно нов персонаж. Тя ще се появи отново в следващата част от поредицата, Where the Drowned Girls Go, но това е именно проблемът ми с тази повест. Самостоятелните „предистории“ работят само когато вече познаваме героите им. В добавка, прерията с разнообразни магически коне и конепроизводни създания просто не е особено интересна и историята, която се развива в нея, не помага особено.

Оценка: 6/10

And What Can We Offer You Tonight (Прими Мохамед)

Победител, Небюла

Не съм запознат с творчеството на авторката, всъщност дори не бях чувал за нея, докато не обявиха номинациите за Небюла. Деветте секунди в Гугъл ми казаха, че тя има диплома по молекулярна генетика и е редакторка и авторка на фантастика. Дотук добре.

And What Can We Offer You Tonight е меланхолична дистопия, ситуирана в далечното бъдеще. Джуел е куртизанка в елитен публичен дом в град, който се дави както в токсичния океан, превърнал улиците му в канали, така и в хаоса и анархията на беззаконието, контролирано от приказно богат елит. Тя е защитена от много от ужасите на външния свят, но не и от жестокостта на клиентите. И когато друга куртизанка бива убита от брутален бизнесмен, само за да се върне от мъртвите жадна за мъст, Джуел се вижда принудена да реши дали иска да рискува всичко, за да поеме съдбата си в собствените си ръце.

Светостроенето разчита на едри щрихи вместо детайл, което според мен е добра идея за кратката форма. Мохамед се фокусира върху вътрешния свят на героите си и борбата им за свободна воля. Езикът на повестта е красив и историята е въздействаща. В друга година може би бих я сложил в горния край на средното ниво, но предвид останалите номинации, наградата всъщност е повече или по-малко добре заслужена.

Оценка: 8/10

A Psalm for the Wild-Built (Беки Чеймбърс)

Номинация, Хюго

Номинация, Небюла

Ще започна с това, че макар и да не съм много често в настроение за хоуппънк, The Long Way to a Small Angry Planet на Чеймбърс беше една от най-добрите книги, които прочетох миналата година (да, със закъснение и да, знам, че има още три романа в тази вселена). С това наум имах много добри очаквания за новата ѝ повест, но останах не просто разочарован, а ядосан.

Първо доброто: A Psalm for the Wild-Built е великолепно написана пасторална история за луна, на която хората са преживели колапса на индустриална епоха. Когато роботите, които са създали, внезапно развиват съзнание и свободна воля, човечеството решава да ги освободи и да се отдаде на изграждането на спиритуално общество, което живее в хармония с природата около себе си и се стреми да поправи пораженията, които ѝ е нанесло в предишните поколения. Междувременно роботите се изнасят в пустошта, за да си живеят живота в мир и покой.

Декс* е монах, чиято роля е да ходи от село в село и да предлага чай, рамо и ухо на хората, които имат проблеми и искат да се оплачат. Комбинация от изповедалня и терапевт, Декс е супер добър в ролята, но животът, който живее, не му е достатъчен. В резултат той си измисля причина да навлезе в пустошта извън зоната, отредена на хората, и там, разбира се, среща робот…

…и историята свършва. Защото това е дуалогия. Но защо, за бога, е дуалогия, при положение, че двете повести очевидно са две половини от една история? Защо не е просто роман? Защото в този формат можем да вземем наполовина повече пари от читателите. ДОРИ сериалните повести са едно ниво по-добри, защото там поне става дума за „епизоди“. Но A Psalm for the Wild-Built е буквално половин история и колкото и чудесно да е светостроенето и колкото и качествен да е стилът на авторката, това не е достатъчно, за да компенсира.

Също така Декс е пълен боклук и не можех да го понасям в 99% от книгата.

Оценка: 3/10

A Spindle Splintered (Аликс Хароу)

Номинация, Хюго

Ако сте чели материала ми за Наградите Хюго 2020, вероятно си спомняте неистовата ми омраза към The Ten Thousand Doors of January. Оттогава насам мнението ми за Аликс Хароу не се е подобрило и всичко, което виждам от нея, продължава да изглежда невероятно напънато, с изкуствено внесени елементи на социална справедливост, които стоят като пълно менте, защото изглеждат като сложени, за да попълнят квота, тъпи герои и безсмислени конфликти.

Настоящата повест не е изключение. Мисля, че дори в епохата на римейковете и субверсивните реинтерпретационни преобразувания на приказки, някои истории [wait for it] НЯМАТ НУЖДА ОТ ПРЕРАЗКАЗ! Понякога това е защото ги познаваме твърде добре и е невъзможно да кажеш нещо ново чрез тях. Друг път – като в случая със „Спящата красавица“ – историята е толкова ужасна на базово ниво, че просто няма смисъл да се навързваш на фльонга, за да поправяш колосалните ѝ недъзи.

Хароу обаче е готова да залепи накриво голям кичозен феминистки етикет на ВСИЧКО, включително и емблематичната история за жената без НИКАКВА идентичност, НИКАКВА сила и НИКАКВО влияние върху собствения си наратив и то до степен да не може да каже „не“ на целувката на принца. A Spindle Splintered се предполага да е началото на феминистична поредица за мултивселена от алтернативни версии на приказни героини и макар и да се надявам, че всяка повест ще се фокусира върху нова приказка, тази повест се опитва да „поправи“ тотално непоправима история, която има нужда единствено да бъде изоставена в миналото и забравена завинаги.

В добавка, Хароу е слаба авторка със скучни идеи и ако не буташе насила социална справедливост в историите си, Хюго агитката нямаше дори да знае, че съществува. Невъобразимо досадно ми е да трябва да звуча като Тъкър Карлсън, но истината е, че ако нямаш нещо смислено да кажеш по дадена социална тема, набутването на тази тема в книгите ти НЕ Е ДОБРА ИДЕЯ!

Оценка: 3/10

Elder Race (Ейдриън Чайковски)

Номинация, Хюго

Чайковски е странен образ. Невъобразимо продуктивен и с доста голям фендъм, той при все това все още минава под радара на много хора и определено няколко години по ред беше игнориран от наградите Хюго по неясни причини. Тази година най-сетне го номинираха, макар и само за повест.

Ето го ревюто ми за Elder Race.

В добавка ще кажа, че предвид останалите номинации за Хюго, ако тази повест спечели, няма да е незаслужено.

Оценка: 8/10

Fireheart Tiger (Алиет де Бодар)

Номинация, Хюго

Номинация, Небюла

За Алиет де Бодар съм писал преди, когато ревюирах Xuya Universe. Мнението ми за творчеството ѝ е доста високо и Fireheart Tiger не разочарова на това ниво.

Историята е ситуирана в псевдо-Азиатско средновековие и се фокусира върху политическите интриги около разрастващото се влияние на агресивна империя спрямо кралството, към което принадлежи главната героиня. Избягвам детайлите не толкова защото не искам да спойля, а защото осемдесетината страници на историята са толкова кратки, че това е по-скоро дълъг разказ и съответно ако преразкажа ситуацията, дори преди нещо да се е случило, ще съм ви спестил 1/3 от цялото повествование.

Fireheart Tiger e много добре разказана, но твърде бегло скицирана история, която определено можеше да е двойно и тройно по-дълга и само щеше да спечели от това, но особено предвид размера си, бих казал, че си струва четенето. Силно ме съмнява да спечели, но тези награди в последно време не следват никаква логика, така че кой знае…

Оценка: 7/10

Flowers for the Sea (Зин Роклин)

Номинация, Небюла

В последните няколко години се появи един доста специфичен поджанр, или по-скоро тематика, а именно безчовечната жестокост, с която са били третирани новопоробените африканци по времето на превозването им с кораби от Африка към Европа и Америка. Това са тъжни и често трагични истории за страдание и наследствена травма. Някои – като депресивно красивата повест The Deep, на Ривърс Соломон – са изключително силни. Други… не са.

Flowers for the Sea е дебютна повест и не знам кой я е редактирал, но първо това е ужас, а не фентъзи, и второ – кому беше нужно? Действието се развива на голям кораб, който се носи по океана от години, след като въпросният океан е погълнал земята, на която са живели пътниците му. Дали съществува друга земя, или не, е въпрос на интерпретация, защото светостроене на практика липса. Единственото, което знаем е, че главната героиня Ираши принадлежи към семейство с магическа връзка с океана, което е било изтребено преди апокалипсиса. Сега тя е единствената жена на борда, която е успяла да задържи бременност, без да пометне. Само дето детето, което расте в корема ѝ, не дава индикации да е човешко същество.

Мрачна, депресивна, пълна с гротескни физически описания, тази повест беше откровено неприятна за четене и не ми донесе нищо, освен разочарование. Авторката има потенциал в ужаса, но тук липсват твърде много детайли и психологически пластове, за да се получи нещо наистина интересно.

Оценка: 4/10

The Necessity of Stars (Катрин Тоблър)

Номинация, Небюла

Издадена от същото малко издателство като победителя And What Can We Offer You Tonight, тази повест има сходен меланхолично-съзерцателен тон.

Действието се развива във Франция в неопределено, макар и не много далечно бъдеще, в което човечеството не се справя особено добре с глобалното затопляне и наводненията, които произхождат от него. Основният проблем на Брион обаче е да си спомни какво е яла тази сутрин. Някога тя е била един от най-големите дипломати на света. Сега животът ѝ в Нормандия е безинтересен и единствената ѝ тревога е фактът, че паметта ѝ е все по-слаба с всеки изминал ден. Така че когато градината ѝ започва да се държи странно, тя не е сигурна дали това е истина, или въображение.

The Necessity of Stars е красиво написана и съзерцателна история за естеството на съзнанието и за ролята на човечеството в бъдещето, което е изградило за себе си. Уви, извън тази красива съзерцателност, в нея няма кой знае колко история и не съм убеден, че получих кой знае какво от нея. При все това бих я препоръчал като минимум заради качеството на езика.

Оценка: 6.5/10

The Past is Red (Катрин Веленте)

Номинация, Хюго

С Кат Валенте не сме в много добри отношения. С което искам да кажа, че винаги искам да харесам творчеството ѝ повече, отколкото всъщност го харесвам. При все това, The Past is Red всъщност ми допадна много.

Действието се развива в далечното бъдеще, в което Земята е погълната от океана и оцелелите хора живеят на плаващи изкуствени острови. В случая с главната героиня Титли, нейният остров е изцяло изграден от боклука на мъртвата цивилизация, отговорна за настоящата ситуация. Но вместо мрачна дистопия ала Лудия Макс, животът на Титли всъщност е изпълнен с позитивизъм. Факт е, че всички я мразят и че животът е труден. Но тя има всичко, от което се нуждае… И може би тайните на миналото могат да доведат до по-добро бъдеще.

The Past is Red е разказана като притча и сравнението с Лудия Макс всъщност не е неподходящо, защото при все липсата на екшън и насилие, езикът на обществото, в което живее Титли, е пълен с постапокалиптичния инфантилизъм на този франчайз. Езикът от миналото е придобил ново значение, маловажни думи са добили дълбочина, а липсата на реално знание е дало мистична отсянка на миналото. Определено една от най-добрите повести сред номинациите.

Оценка: 8/10

Sun-Daughters, Sea-Daughters (Ейми Огдън)

Номинация, Небюла

Ейми Огдън е авторка на разкази и повести и това беше първият ми досег с творчеството ѝ. Честно казано, Sun-Daughters, Sea-Daughters се оказа една от по-добрите номинации за годината и ако беше спечелила Небюла, нямаше да е незаслужено.

Действието се развива в далечно бъдеще, в което човечеството разчита на генетични модификации, за да се адаптира към различни екосистеми, когато колонизира нови светове. Атуале е дъщеря на господаря на Морските кланове, но с помощта на Световната вещица, е променила генетиката си, за да живее на повърхността с любимия си. Сега обаче расата на съпруга ѝ страда от нелечима болест и тя отново се нуждае от помощта на вещицата, за да намери лек.

Да, знам. Малката русалка. Но действието се развива след края на тази история, вещицата е мъж и двамата потеглят на космическо пътешествие, така че намерих сили да простя на Огдън, че преразказва приказки*. Sun-Daughters, Sea-Daughters е добре разказана история, която съумява а изгради интересен и разнообразен свят в доста кратък формат и определено си заслужава четенето. Мисля, че това беше моят фаворит за Небюла.

Оценка: 9/10

Толкова от мен. 2021-а беше слаба година за фантастиката като цяло и повестите в частност. Не, че нямаше и добри попадения, но в общ план нищо не ме остави във възторг. Някои от тези повести бяха откровено слаби, други среднееха агресивно, но дори наистина добрите в друга година биха минали в категорията „стават“. Нека си стискаме палци за по-добри истории догодина.