За Грег Игън се знае изключително малко: живее в Пърт, Австралия, завършил е математика, вегетарианец е, в Интернет няма негови снимки, той не посещава жанрови конвенции. Горе-долу това. За сметка на това творчеството му разкрива много ясно един изключително дисциплиниран ум със силен хуманистичен и рационален уклон. И това като че ли е повече от достатъчно, за да заобичаш Игън.

Макар и да е относително слабо популярен в Америка и Европа (и явно много популярен в Япония), австралиецът си е спечелил славата на един от най-„твърдите“ активни фантасти, като за писането му в мрежата могат да се намерят определения като „математическа научна фантастика“ и „фантастика с елементи на квантова онтология“. Игън наистина вплита научния език и обосновка изключително детайлно и правдиво в прозата си, справяйки се привидно еднакво добре, независимо дали разчепква биологичните механизми на съзнанието или физиката на пътуването във времето. Това прави писането му относително трудно достъпно, тъй като всяко парче информация се оказва важно от порядъка на стъпка при доказателство на теорема (ако мога да си позволя такава груба аналогия).

Обаче Игън освен научно правдиво, пише и страшно увлекателно. Сюжетите му може и да са относително леки по отношение на сложността на взаимодействие между героите, но за сметка на това изпълват с усещане за чудо и безкрайно любопитство пред мистериите на реалността. За този ефект спомага много силно именно способността на автора да предава каскади от сложни концепции по много непосредствен и разбираем начин. Вложените идеи си остават трудни и многокомпонентни, изискващи дълготрайно съсредоточаване, но са разчертани с размах и находчивост, които правят тези усилия нещо изключително приятно. Още повече помага усетът на Игън как да използва възможностите на научната фантастика, за да обрисува тези идеи с всякакви възможни средства. Постхуманистичните му сюжети се превръщат в запомнящи се мисловни пана, върху които читателят се чувства поканен да проследи иначе трудно въобразими експерименти.

Най-хубавото е, че Игън не катери концептуални висоти само заради пътя нагоре, а за да може да погледне с нови очи (понякога буквално) към изконно човешки вълнения като естеството на съзнанието, религията, човешката природа изобщо. Това го прави дълбоко хуманистичен автор, който въпреки че често изтрива границата между човешкото и не-човешкото, държи здраво на материалната му обяснимост и винаги търси рационално-натуралистичното обяснение пред мистичното такова (а сюблимните пейзажи, които рисува, определено навеждат към страхопочитание и търсене на нещо повече).

В настоящата статия ще обърна внимание върху два негови текста, в които постхуманизмът се сблъсква челно с вече споменатите въпроси за границата на човешкото и за неотменимо човешкото. Романът Diaspora и повестта Oceanic изследват конфигурациите на човешката природа в далечното бъдеще и оголват много от тези разделителни линии, източник на редица предразсъдъци, през типичния за Игън художествено-научен подход. И макар фокусът на произведенията далеч да не е поставен върху един-единствен набор от проблеми (в случая тези на пола, които ни интересуват конкретно), цялата им постройка по много нееднозначен начин ги слага в тълкувателна рамка, която е толкова добре издържана като твърда фантастика, че на читателя, както се казва, му е трудно да каже копче. Ситуираността на текстовете в бъдещето и на чужди светове позволява също така едно философско отдалечаване от сегашния момент – аргументите по отношение на човешката природа не спират да са валидни, но се превръщат в нещо като бъдещ хоризонт, който мащабира наново тези чудения и ги изпълва с нов (потенциал за) смисъл.

Diaspora е далеч по-дългият от двата текста, по-категорично постчовешкият, но също така не толкова експлицитно интересуващ се от проблемите на пола. На първо място обаче това е страхотна научна фантастика, от онзи вид, който припомня защо жанрът ти е толкова любим. Написването му се корени в издадения през 1995 г. разказ Wang’s Carpets. Игън впоследствие го преработва леко и го превръща в една от главите от въпросния роман.

Историята на Diaspora e тази за едно постчовешко бъдеще, в което наследниците ни, променени в множество причудливи форми, поетапно се разселват – навътре и навън – във Вселената, че и отвъд нея. Структурата е по-скоро епизодична и донейде разпокъсана, като низ от разкази, хванати здраво от дебела обща нишка, но докато това би могло да подразни в друг тип роман, то тук се явява като естествена последица от постчовешкия характер на историята.

Началото е ударно и изключително запомнящо се, в най-добрите традиции на концептуалната научна фантастика. Само че вместо през, да речем, генезиса на цивилизацията, текстът ни превежда през генезиса на едно-единствено съзнание, което израства от набор от инструкции до същество, което може да разпознае собственото си „Аз“. Всичко това се случва в т. нар. концепториум на полиса Кониши от далечното земно бъдеще, когато голяма част от човечеството е мигрирало навътре към миниатюрния свръхмощен хардуеър на полисите от Коалицията, по време на периода, наричан Вход (Introdus, по аналогия с библейското Exodus/Изход). Концепториумът на Кониши борави със специално създаден език за програмиране, който симулира комбинаториката на човешкото от преди дигитализацията и добавя огромно количество нови възможности. Понякога концепториумът създава деца от един, двама, двадесет родители – граждани на полиса, но понякога засажда семена-сираци, които му позволяват да експериментира по-свободно с възможните пермутации на съзнанието.

Това израстване от поредица инструкции до истински осъзнато същество е описано по зашеметяващ начин. Няма нито намек за мистика, няма патос, всичко е подчинено на научнофантастичен език, потопен в логиката на статистическото моделиране, невронните мрежи и когнитивната невронаука. Признавам си, че като лингвист и човек, който се занимава професионално с изкуствен интелект, това за мен беше най-лесно разбираемата от по-твърдонаучните части на романа, съответно и една от най-впечатляващите. В описанието на фазите на развитие на новото същество разбира се проникват нишки поетичност и метафоризиране, но изпод тях винаги е лесно да разпознаеш конкретни идеи от науките за съзнанието и интелигентността. Преходът от една непараметризирана (но способна да се самооптимизира и самопараметризира) невронна мрежа, която първоначално разполага с два груби модула за вход и изход, към система, която се научава на все по-сложни класификационни и комбинаторни задачи и в крайна сметка стига до концепцията за „Аз“ и за „Други“, е предаден като космогонична епика за читателя, който се вълнува от подобна материя. Следващите глави проследяват развитието на човечеството през погледа на Ятима – съзнанието-сирак от първата глава, както и през гледната точка на още неколцина постчовеци.

Дори в самото начало на романа човешката раса се е развила по невероятни начини. Освен полисите като Кониши, голяма част от които представляват просто свръхмощни сървъри, заровени под повърхността на планетата, Земята е населена още от биологичните остатъци от расата, т. нар. fleshers (от английската дума за плът – flesh). Плътениците идват в две разновидности: statics (статични), които са непроменените, развиващи се с еволюционна скорост хора, и exuberants (изобилни), които не се свенят да експериментират с телата си и да ги модифицират по всякакви начини – засилвайки имунната си система, променяйки морфологията си, навързвайки невронните си пътеки по нови начини. Сред самите изобилни има огромно количество подразновидности, тъй като скоростта на промяна почти не зависи от природата. Съществуват човеци, чиито мозъци са така пренаредени, че могат да възприемат абстрактни математически концепции със същата лекота, с която възприемат, да речем, крайниците си. Но я има и другата страна на монетата – т. нар. dream apes, чиито езикови центрове са неутрализирани.

Най-интересни са функционално дефинираните bridgers (свързващи). Това са хора, които са способни да осъществяват комуникационна връзка между различни видове изобилни, които иначе не биха могли да комуникират пълноценно помежду си поради прекомерните разлики. В течение на повествованието научаваме, че всички изобилни на планетата биха могли да комуникират едни с други, но понякога това изисква верига от свързващи, която може да достигне до дължина от четирима посредници. Поради обмена на информация това често е бавна процедура, изтъкана колкото от точни протоколи, толкова и от търпение, дипломация и изкуство. Като изключим склонните към назадничавост статични, екосистемата на плътениците е пример за висока толерантност и прегръщане на всички възможности за различие, както и на празненство на плътта и нейната свързаност с материалния свят. В текста съвсем експлицитно се казва, че близо една трета от свързващите са хермафродити, или пък размножаващи се чрез партеногенеза, или асексуални.

Напуснали Земята, но все още пребиваващи в Слънчевата система са разумните роботи – gleisners (на името на създалата ги корпорация). За глайснерите не разбираме твърде много, виждаме един-единствен техен представител, който на всичкото отгоре се прехвърля в един от полисите от Коалицията. Все пак става ясно, че роботите са изключително напредничави и технологично развити и че за разлика от полисите държат на постоянния контакт с физическия свят. И макар плътениците да се страхуват от тях, глайснерите сякаш са движени от силна етика, дълбоко вкоренена в уважението към Вселената:

– По-добре е, че в космоса има глайснери наместо плътеници. Представяш ли си какво би било статичните да са там навън? Сигурно вече щяха да са тераформирали Марс. Глайснерите едва са докоснали планетата, почти изцяло само с изследователски цели. Те не са варвари. Не са колонизатори.*

Игън рядко си позволява да засяга политически теми и да дава оценки, но в ето такива небрежно вметнати наблюдения ясно се чете собствената му силно етична позиция по множество въпроси; позиция, която винаги е стъпила върху научното уважение към мистериите на света и върху желанието да се намери истински рационален подход към всеки проблем. Ето още един подобен цитат:

Ятима се опита да си представи извънземен вид с достатъчно закърнели способности за моралност, че да започне война, и с технологична напредничавост, която да му позволи да манипулира неутронни звезди. Мисълта беше дълбоко обезпокоителна, но също толкова вероятна, колкото това грипният вирус да изобрети водородна бомба.

Централната роля в романа заемат гражданите на полисите. Ятима започва като жител на Кониши, където се запалва по изследването на Мините на истината – абстрактна конструкция, създадена, за да изследва универсалните закони на реалността и съзнанието. Принципите на Кониши насърчават подобни насочени навътре търсения, като обитателите му използват безплътни аватари в безбройните виртуални пейзажи (scapes). Когато обаче катастрофа с космически мащаби разтърсва из основи живота на Земята, голяма част от Коалицията и на практика всички глайснери поемат по пътя на Диаспората – в търсене на разуми, зародили се на други места, както и на поход към разбирането на тайната структура на реалността.

Оттук насетне книгата става от шантава по-шантава. Няма да издавам самата история, но ще открехна, че Диаспората е по-мащабна, отколкото може да си представим на базата на кратко описание на сюжета. Игън се развихря страхотно в течение на главите, като изприда цяла алтернативна физика, която постепенно обяснява елементарните частици и различните видове сили, червеевите дупки, пътуването във времето, мултивселената и мястото на нашата вселена в нея.

Както вече писах, начинът му на обяснение е гъст на сложни концепции и скокове между тях, но за сметка на това крайно увлекателен и опосредстван през изключително добре подбрани образи и аналогии. Като човек, който не е физик, не мога да се произнеса доколко въпросните измислени теории звучат смислено в контекста на настоящата наука (Игън всъщност е черпил от вече налични идеи, за да построи моделите си), но като читател на научна фантастика мога съвсем искрено да изразя възхищението си от вдъхващите благоговеене сюблимни конструкции, разчертани от автора (оставям ви това видео, качено от някой си Грег Игън, което дава добра представа какви усилия ще трябва да положите, за да разберете криво-ляво въпросната физична теория).

На фона на това главозамайващо препускане през реалността проблематизирането на човешкото присъства неотклонно през цялата книга. Героите в Diaspora действително страдат от един неизбежен недостатък – адски трудно е да се пише за постчовеци, които се предполага да са толкова радикално различни от нас. Игън сякаш осъзнава това и не се задълбочава особено в чисто човешките взаимоотношения (или техните екстраполирани постчовешки аналози), като по-скоро ни показва моментни снимки на виртуалните съзнания, опоетизирани картини на същества, които с единия крак са стъпили в спомена за хоминидното тяло, а с другия си инфотропен* крайник манипулират информация по трудно въобразими начини. Така че в това отношение романът не е особено достоверен и впечатляващ, но за сметка на това най-голямата му сила се намира в онези гранични състояния на възприятие на изцяло нови усещания, напълно недостъпни за статичните.

Така например високо абстрактните занимания на гражданите на Кониши са довели до това, че плътността на виртуалните тела е строго забранена – никой няма право да блокира свободното придвижване на друг гражданин. Концепцията за пол все още присъства, но огромна част от гражданите предпочитат да не притежават такъв – наместо личните местоимения за мъжки и женски род се употребяват полово неутралните “ve”, “vis”, “ver” (virtual?), като второто и третото маркират специфични граматични характеристики вместо нещо друго. Полисът Картър-Зимерман е в много по-голяма степен насочен навън и склонен да експериментира с други форми на мисълта, като например изкуствата; неговите жители много повече се радват на телата си, героите оттам с много по-голяма честота притежават родова определеност. Аштън-Лавал пък е изцяло затворен в себе си, като жителите му са потънали в краен субективизъм, вярвайки, че виртуалният свят е много по-богат от материалния и че в него е много по-вероятно да срещнат/създадат истинско извънземно съзнание.

Това огромно разнообразие от философски и чисто практически мирогледи създава страхотни предпоставки за изследване на онези гранични, причудливи, даже куиър състояния, в които героите са на прага на превръщане в нещо друго. Неминуемото клониране на гражданите води до интересни морални и философски дилеми от сорта на: „Ако копието на моя баща на стотици светлинни години от мен се самоубие, то това означава, че моето аз там е останало без родител, а клонингът на баща ми тук при мен е останал без себе си. Какво означава това за мен, трябва ли да ме вълнува?“

Още по-интересни са преминаванията от една среда в коренно различна друга такава – плътеници и глайснери, чиито съзнания са качени в полиси, граждани, прехвърлени в обвивки на глайснери. Вече споменатата глава Wang’s Carpets пък е една от по-впечатляващите истории за първи контакт в жанра – разумните същества в нея са толкова чужди и чудни. Там се въвежда и идеята за възприятие в пространства, които надхвърлят стандартното 4-мерно човешко пространство: някои от героите се озовават за доста дълго в 6-мерни такива, а двама за кратко дори преминават през 16-мерно (представете си само какво би означавало да докоснеш някой в 16 измерения!).

5-мерното тяло идваше снабдено с множество безценни рефлекси, най-вероятно точно като всички тела от макро-сферата, само че да разчиташ на тези чужди инстинкти го караше да се чувства все едно управлява дистанционно робот, програмиран с толкова много автономни реакции, че всяка команда, дадена от него самия, беше на практика излишна.*

Diaspora e изпълнен догоре с такива трансформации и преводи на и през системи. Куиър чувството за неичерпаемост на чудесата на Вселената/ите е натрапливо и просмукващо се; още по-куиър е осъзнаването, от страна на героите и на читателя, че в този свят единствената константа е промяната и, за да разбере, човек трябва да е готов да я прегърне, да бъде истински пост-себе-си. Героите на Игън обаче продължават да търсят до самия край, и най-вече Ятима:

Да изиграе всички възможности на това, което беше, да постигне завършеност, да открие инвариантните форми на съзнанието: параметрите на собственото си съзнание, които бяха останали непроменени от психовзрива, дал начало на сирачето, до корабокрушенеца-изследовател на края на пътя си.

Oceanic от 1998 г. печели награда Хюго за най-добра повест. Значително по-кратък и камерен текст от Diaspora – дълъг около 60-ина страница, действието се развива на една-единствена планета, а разказът е много различен от постчовешкия епос в романа, за който ставаше дума досега. Тук основните теми са религията, екологията и полът, а героите, макар и в малък брой страници, са развити в много по-човешки измерения. Игън показва, че успява да създава истински вълнуващи характери и взаимодействия между герои, въпреки че и тук това не е основен фокус. Все пак, в много по-голяма степен от Diaspora, Oceanic оставя усещане за пълнокръвен физически свят, изпълнен с драма и история.

Според преданията, жителите на планетата Съглашение (Covenant) били създадени от дошлите от Земята Ангели (някои от които може би все още живеят някъде там в нематериалните градове). Ангелите се възгордели и постигнали безсмъртие, а с това се отдалечили от божественото. Но богинята Беатрис (според някои вярвания – един от Ангелите) спасила (или пък самата тя създала?) новите, смъртни жители на Съглашение и днес те живеят, почитайки я. Или поне я почитат свободноземците (freelanders), чиито домове са лодки в океана. Oceanic е разказ за Мартин, малкия син на двама свободноземци. Още като малък, по-големият му брат, Даниъл, който членува в Дълбоката църква, го посвещава в тайнството на Потапянето – ритуал, посветен на Беатрис, по време на който човек бива обездвижен и потопен на дълбочина в океана. Преживяването има силно мистичен ефект и от тази нощ насетне Мартин е свързан чрез мощна лична връзка с Беатрис.

В последвалите години на съзряване обаче Мартин не успява да възприеме лесно нито църковните предписания, нито отдалечения от Беатрис живот на непосветените. Особено преживяванията на континента сред твърдоземците (firmlanders) го карат да се чувства изключително несигурен, макар и вътрешната любов към богинята никога да не го изоставя и той винаги да носи това щастие в себе си. Повестта проследява това израстване, което води Мартин до академична кариера на морски биолог, а оттам и до едно алтернативно, чисто рационално разбиране на религиозния екстаз, което се оказва изключително трудно за преглъщане. Oceanic е много силна в пресъздаването на това хем човешко, хем много различно от нашето общество – с всичките му особености, произхождащи от религията, начина на живот, от биологията на Съглашение и от практиката на еко-поейзис*, чрез която Ангелите някога са прекроили планетата. Финалът по ефектен начин оставя всичките съмнения, натрупани от Мартин, да висят над бездната на рационалността:

– Вярваш ли в Бог?
– Като малък вярвах, вече не. Беше хубава идея… но беше безсмислена. – Той ме погледна подозрително, още не беше сигурен какви бяха мотивите ми.
– Не е ли животът непоносим в такъв случай? – казах.
Той се засмя.
– Не през цялото време.

Тези въпроси, а и дребните детайли от света на повестта я правят достатъчно силна, за да е от интерес за всеки почитател на жанра. Но има една последна подробност, свързана с този свят, която задължително трябва да бъде разгледана и която всъщност мотивира включването на повестта в настоящата статия. Става дума за една уникална особеност на анатомията на жителите на Съглашение. При раждането децата на този свят са що-годе като хората от Земята. Само че след полово съзряване, при първия сексуален акт, членът на мъжа се отделя от основата на тялото и остава у жената, където се захваща и до няколко дни отново може да бъде използван по предназначение. Ужас и безумие, нали? Идеята звучи от отвратително до абсурдно смешно, обаче Грег Игън и тук успява да я предаде като нещо напълно нормално и естествено за биологията на героите.

Наред с физическия дискомфорт, който въобразяването на подобни конфигурации би могъл да доведе, тази характерна черта за населението на Съглашение е повод за много интересни последици в самия свят, както и за догадки от страна на читателя. Тези подвижни пениси (мине се не мине време и човек все ще се учуди какви неща му се случва да пише) биват наричани „мостове“ в религиозните ритуали, свързани с брака между хората на планетата. Според традицията всеки брак може да включва само един мост, като това не означава, че двама мъже (или просто притежатели на мостове в даден момент) не могат да са заедно, значи просто, че единият преди това трябва да предаде излишния член на някой друг (на някоя двойка от двама „безмостни“, предполагам). От това следва още интересният обичай, че на всеки родител се пада да бъде по равен брой пъти баща и майка. А когато човек се замисли за сексуалната динамика, особено в по-разкрепостените части на планетата… Допълнителен интересен въпрос е този за мотивацията хората да бъдат създадени по този начин от Ангелите. Игън отново никога не съди и учи, но лесно е да бъде прочетен възможният подтекст, че подобно балансиране на половите взаимоотношения може би е проектирано от технологично напредналите Ангели с цел да балансира самото общество и отношението към планетата (за мен поне не стана абсолютно ясно, но останах с впечатление, че придобиването на мост от страна на жена не я кара да загуби вторичните си полови белези, т.е. това все още е свят с полово разделение, но с радикално разместване на сексуалните, романтичните и семейните роли).

Този вече твърде дълъг материал приключва тук с един горещ призив да дадете шанс на Грег Игън и неговия постхуманизъм, взрян в бъдещето през телескопите и микроскопите на науката. Мисловните гимнастики, на които ще ви подложи, почти винаги са чиста радост за почитателя на твърда фантастика, а много често носят със себе си и онова усещане за истински различното, за възвишеното и за Другото. Фантастиката е най-силна, когато променя и пренаписва невронните пътеки, а Игън прави това с последователност и  прецизност на учен. Ако битието на постчовек изисква от нас да бъдем куиър, постполови, многополови, безполови, панполови, вечно променящи се, ще го направим ли?

Да разбереш дадена идея означаваше тя да се усуче тъй цялостно с всички останали символи в съзнанието, че да промени мисленето ти за всичко.