Пъпната връв между политика и фантастика е 334 километра широка и дълга нула. Това е основополагащата теза на настоящия политфантастичен диптих. В първата част на тези две огледални статии ви разказах за това защо фантастиката е вероятно най-добрият и най-естественият за ползване инструмент, с който да си отговорим на основните въпроси на политологията и да разкажем убедителна версия на обществото от бъдещето – такова каквото го искаме, или такова каквото не го. Тази втора част има обратната задача, а именно да покаже, че политиката не е просто цел (една от много) на фантастичната литература. Че светостроенето, ключовият компонент на другостта във фантастиката, е невъзможно ако човек не си зададе и не отговори отново на същите въпроси за това как можем и трябва да организираме едно общество. Да откриваме политическото в ситуации и текстове, където на пръв поглед политическо намерение липсва, е всъщност умението ни да бъдем осъзнати граждани. Ето защо този материал е може би най-добрият завършек на политическите дни, които стартирахме този месец в ShadowDance, но към които със сигурност ще се връщаме и занапред.

Ако посетите страницата с насоки как да обрисуваме едно общество на Асоциацията на американските автори на фентъзи и научна фантастика (която дава наградите „Небюла“), ще намерите един огромен списък с въпроси. Той е дело на писателката Патриша Рийди, преподавател в популярния център за курсове по фентъзи творческо писане Odyssey, и дава предостатъчно отправни точки за размисъл върху политическата структура на обществата, които описват фантастичните романи. Защо пък да има общества, ще попитате вие? Ами защото освен в крайно редкия случай да пишете роман за самотния живот на Бог, то няма как да избегнете все някакви социални отношения. Това е така, просто защото… се налага да имаме герои! А ако тези герои не се развиват, нямат противоречия помежду си, или не решават заедно катарзиси от общото им минало, то историята ви едва ли е много интересна. Ако историята ви не е интересна, значи не светостроите с размах.

Изкушаващо е да си помислим, че в сюжет, посветен на група приключенци, които бродят по света и трепят чудовища, не се налага реално да описваме как работят обществата, от които идват героите. Но така ли е наистина? Дали не е вярно, че как се държат героите помежду си и спрямо чудовищата, е пряка функция на това в какво общество са отраснали и какви ценности притежават? Група пацифисти със силна връзка с природата може би биха трепали чудовищата само ако те застрашават силно тяхната общност, докато група варвари, където демонстрацията на сила е основополагащият социален ред, може би биха трепали чудовищата, за да се докажат. Ако това наистина са група пацифисти или група варвари, то какви и как са определени отношенията вътре в групата? Дали между тях има стари вражди и ако да – защо ги има? Може би един герой е унижил друг в миналото. Но какво значи да унижиш? Не е ли това да го поставиш в неудобно положение пред важни за него хора? А ако са важни, защо са важни? Може би по романтична причина, но ако не – по каква друга? Защо някой би бил по-важен от друг в това общество? Дали има господар-роб отношения, или учител-ученик, или баща-син? Ако е някое от тях, това значи ли, че тези професии или роднински връзки предполагат някаква власт върху живота на индивида? Какво следва от унижението всъщност? Дали то е голяма стигма в това общество, т.е. дали то е по-скоро либерално, или по-скоро традиционално? Ако е по-скоро либерално, това може би предполага, че членовете му биха се подчинявали само на добре уредени закони, а не на авторитети. Тогава има ли и какви авторитети в това общество, те ли управляват, или авторитетът им се изразява в друго? И така нататък, и така нататък.

Започнах от някакъв елементарен пример, но задълбах в огромна серия логически взаимовръзки. Със светостроенето обикновено става така във всички посоки на замисляне, но аз настоявам, че политическата е особено важна, именно защото от нея в голяма степен следва психологическият контекст на героите, който на практика прави произведението шедьовър или дупка. Дори в сюжет, посветен на интроспективни размишления на единичен герой, дори той да е изпратен на непозната планета, дори да е последният оцелял от ядрена катастрофа, или да виждаме само протяжните последни мигове преди смъртта му, той пак би си спомнял живота си в обществото, защото – какво друго да прави всъщност? Неговата личностна драма, това, което е изгубил, това което иска да спечели, всички те в някакъв смисъл се дефинират през отношенията му с други герои от неговата общност, колкото и голяма и обширна да е тя. А тези отношения са силно зависими от начина, по който е построено цялото общество, което отново ни връща към политиката.

Да, политиката е навсякъде. Тя е част от начина, по който живеем, тя определя въздуха, който дишаме, от нея зависи дали семейството ни ще има дом, как и колко трудно ще си изкарва прехраната, дали ще имаме семейство изобщо. И ако вие си позволите да не се интересувате от нея, това ще излезе през вашия нос. А ако си позволите романът ви да не се интересува от нея, то най-вероятно ще напишете слаб роман. Затова, стъпвайки върху въпросника на мадам Рийди, нека в остатъка от статията заедно да минем през няколко примера за популярни и вече построени фантастични светове и да се запитаме как политическото присъства във всеки от тях, та дано започнем да го виждаме по-добре и в нашия собствен свят.

От Айнулиндале до Торбодън

Средната земя не само с право се смята за родоночалник на една огромна традиция във фентъзито, но и за първокласен пример за светостроене. И сме чували, и сме чели, и сме брали плодовете на грандиозния труд, който Маестро Толкин е вложил в изграждането на пълноценна митология, огромен легендариум, стотици родословни дървета и няколко цели завършени езика, всички от които намират своя вечен живот на страниците на Властелинът…, Хобит, Силмарилион и останалите творби, разказващи историята на Четирите епохи. Знаете ли какво още има там? Знаете, разбира се – ужасно много политика.

Както повечето фентъзита, Властелинът на пръстените базира обществата си на човешкото Средновековие. Това е един класически подход към светостроенето, при който започваме от нещо познато и най-често от нашия собствен свят и го променяме само в някои аспекти. Плюсовете на подобно решение са ясни – където не сме доизмислили в детайл, читателят автоматично ще предположи, че светът и обществото функционират по познатия начин. Ние самите автоматично ще опишем отношенията между героите в позната рамка, без да се налага да внимаваме твърде много дали някой елемент от нашия свят не променя радикално логиката на тези отношения. Звучи мързеливо, но това не е задължително. По този начин можем да разработим различния елемент с по-голям фокус и да канализираме другостта през него, в крайна сметка постигайки основната цел, която гоним със създаването на фантастичен сюжет. Изваден от стандартния за жанра средновековен контекст, пример за този подход е и поредицата за Хари Потър, базирана на едно по-съвременно наше общество, както и доста от популярните young adult романи на пазара.

Стъпващи върху устройството на средновековните общества от нашата собствена история, фентъзитата почти винаги предполагат феодален икономически ред, слаби монархии или авторитарни империи, консвервативни и обвързани с традиция нрави, патриархално семейство и концепцията за неизследваното навън, което обикновено е от интерес за сюжета. Всички тези елементи имат явен политически подтекст и описват порядките и разпределението на власт във фентъзи обществата. Това, което Властелинът и много други след него слагат допълнително на масата, е разбира се магията.

Как магията се проявява в света на произведението и какви сили дава тя? Как променя баланса на властта и какви изводи от политическа гледна точка можем да направим за постройка на общество, сред което бродят магьосници? Вселената на Толкин представя магията като иманентна част от самия свят – Арда е изтъкана от песента на Айнурите и всички магически проявления в текста са някаква форма на сили, произтичащи от тази песен. Силмарилион никога не описва какви са точно ограниченията пред „магьосниците“. В класическия легендарен стил, към който Толкин умишлено се придържа, той прави допускането, че има някакви етични, вътрешни норми, някаква инхерентна добронамереност и разбиране за отговорност, които задължават тези с властта да променят битието с мисълта си, да не злоупотребяват с останалата част от обществото. Така в строгата йерархия на Средната Земя и Аман, Илуватар е напълно всемогъщ, Валарите и Мелкор са по-малко всемогъщи, Маярите – още по-малко, след тях Елфите и т.н. Тъй като целият свят е роден от замисъла на Илуватар, то всеки морален колапс надолу по тази йерархия на силата може да бъде адресиран от тези по-нависоко в йерархията и по-близо до абсолютното добро. От друга страна колкото по-нависоко в йерархията на силата стои някой, толкова по-рядко се намесва той, осъзнавайки ефектите от своята намеса, както Валарите, които бързат да променят света в началото на времето, но с течение на историята стават все по-безучастни и се намесват единствено при голяма нужда като Войната на гнева, която бележи края на Първата епоха. Това е светоглед, характерен за времето преди Модерността и Хуманизма, който Толкин внимателно пренася на страниците на романите си.

Айнулиндале, епосът, описващ създаването на Арда, загатва изначално тази йерархия – в подобие на Милтъновия паднал ангел, Мелкор проявява гордост и надменност, но е безсилен пред наказанието от Илуватар. През цялата епическа история на Силмарилион до дните на Третата епоха и на Властелина на пръстените виждаме политически структури, базирани около владетели, притежаващи във все по-намаляваща степен силата да променят света, но все така значително по-могъщи от околните си. Може би логичният завършек на тази (де)градация на власт е в Графството, митичната Аркадия, с която Толкин примамва читателите към своя свят, минивселената на грандиозния епос на Средната земя. Егалитарният селски свят, възникнал върху руините на кралството Арнор, все тъй предполага поне някакви властови отношения, колкото и смешни да са те. Наистина, на страниците виждаме търгове, свади и висока степен на традиционалност между хобитите, което разбира се предполага наличието на някаква институционална структура, писан или неписан закон, който да се грижи всички това да върви гладко. Графството разполага с кмет и с кралски наместник, и колкото и Толкин умишлено да ги представя като възсмешни проявления на политическа власт, то поантата тук е може би именно това, че дори в най-добродушния селски контекст въпросът за социалните отношения все някак трябва да бъде решен.

И така, Властелинът и останалите творби в легендариума на Средната земя не регулират и не дефинират в детайл магията, оставяйки я да бъде нещо като аналог на политическа и повествователна власт. Би ли работило това в човешки контекст? Дясната мисъл като цяло предполага, че не – не би. Докато героите на Толкин са обвързани от морален код, произтичащ в крайна сметка от промисъла на Илуватар, то секуларизацията на човешкото общество откъсва нашата собствена етика от страхопочитанието и външния локус на контрол и следователно отпада всяка гаранция (доколкото преди я е имало), че някой с власт не би я злоупотребил. Следователно, ако не си позволим да допуснем, че човешката природа може да се промени радикално по някакъв начин (както редица леви мислители допускат), то ни трябват някакви институции, които да осигурят, че и най-злонамерените притежатели на власт не могат да навредят на обществото. Добре дошли в либералната демокрация.

Ние обаче все още сме във вторичните светове. Как други популярни поредици опитват да ограничат всемогъществото на магията, без да предполагат извечната добронамереност на някакви още по-силни същества, които винаги могат да дойдат да оправят белята. Регулирането на магията в обществото е една от основните заръки на Патриша Рийди и не само. Брандън Сандерсън в своите известни закони на магическите системи казва така: по-важно е не какво може дадена магия, а какво не може. Това е и ключът към решаването във фентъзи контекст на подобен основен политически въпрос. Ето един меко казано класически подход – допуснете, че магьосниците са малко на брой, дали защото мидихлорианите не достигат, дали по друга причина. Така останалият свят винаги може да им се опълчи. Ако това не стига, сложете още ограничения. Така Колелото на времето прави половината магьосници луди, а другата половина – мразени, задължени да спазват някакви правила, а също и гонещи първата половина. Принцът на нищото ги прави прокълнати от религията и добавя магическите сфери Хорае, с които те могат да бъдат победени. Летописите на Сандерсън показват един по-крехък баланс, в който магьосниците аха-аха да не могат да бъдат контролирани и разрешава сюжетния си конфликт през този баланс. Изобщо виждаме как при всички случаи, когато описваме грандиозни общества в мащаба на Силмарилион или другите епоси на модерното фентъзи, се налага да решим подобен – разбира се чисто политически – въпрос.

Човек е толкова голям, колкото големи са… правата му

Добре, но да се върнем по-назад. Твърдяхме, че ще намерим политика дори в приключенското фентъзи, където героите обикновено са си направо откъснати от обществото. Една от най-популярните вселени в този поджанр е тази на Драконовото копие на Вайс и Хикман. Макар и развивана многократно от най-различни автори през годините в романи, разкази и бордови игри, тя започва именно като класическо приключенско фентъзи, в което група герои отиват на куест да спасяват света. Както при повечето по-ранни жанрови творби, в Драконовото копие има много силен елемент на клише в характеризацията на персонажите. Всеки от тях е от конкретна раса, носи си задължително расовите характеристики, които задължително влияят на характера по строго определен начин, върти професия, която също задължително влияе по строго определен начин и има добро или лошо сърце, което завършва картинката. В оригиналната поредица, която дава начало на цялата вселена, групата на Танис Полуелфа, Таселхоф, Ривъруинд и всякакви други образи разбира се спасяват света, а в продължението ѝвсички те се изправят срещу Райстлин, магьосника от собствената им група, който се поддава на изкушението на силата.

Звучи като да няма много политически въпроси за решаване, но сигурно сте забелязали как само в предишните две-три изречения ползвахме думичките раса, професия, сила, магьосник…. все понятия, които – както вече стана ясно – се налага да осмислим политически, за да построим задоволително света, в който сме ги вложили. Голяма част от живота, съдбата и в крайна сметка сюжетното развитие на Райстлин идва от неговото израстване в магьосническата академия, от проклятието, което е принуден да преживее, и от непрестанния му стремеж да открие все по-голяма и по-голяма сила, които го хлъзват към злото. Тестът, с който той доказва магьосническите си умения и който го докарва до проклятието, несъмнено е политическа институция – начин на академията да определи йерархия в редиците си, а следователно и социални отношения. Неговата сложна съдба е белязана от сблъсък с всякакви институционални рамки – семейството, академията, наемническата група, а накрая и целия свят и божествените сили, които той се опитва да придобие. Поставянето на всяка от тях в контекста, в който пътят на Райстлин се придвижва по историята, само по себе си дефинира политически света на Крин.

Едва ли има всъщност нужда да ходим по-далеч и от вечния Дриззт До’Урден, класическият герой в популярната поредица на Р. А. Салваторе за Тъмния елф, и основен персонаж в света на Забравените кралства. Както добре знаем, историята му стъпва с десет крака върху едно ключово събитие – изгнанието му от Мензоберанзан и противопоставянето му на социалните порядки на тъмните елфи. Изгнание, противопоставяне, социални порядки – за да знаем за тях, трябва да предположим определени неща за обществото на неговата раса, и наистина книгите на Салваторе са принудени инхерентно да ги опишат – матриархата на дроу, жертвоприношението като институция, което Дриззт избягва, политическия ред в останалата част от the Underdark, и т.н. и т.н. Тоест независимо колко „приключенско“ е едно фентъзи, било то Салваторе или дори Ерагон, неизбежно конфликтът на героите ще е минал през поне някакви политически въпроси. Няма интересен вторичен свят, който да не ни сблъска с такива.

Апокалипсис преди

За да сменим малко медията, да погледнем и в паничката на компютърните игри с една класика на постапокалиптичния жанр. Fallout описва човешкото общество след ядрена катастрофа и като всичко със сюжет, трябва да построи някакъв контекст, в който този свят да работи и мотивацията на персонажите да е смислена. Човечеството живее на малки анклави, радиацията и мутациите са повсеместни, водата и храната са крайно оскъден ресурс. Постапокалиптичния свят има своята собствена светостройна традиция и Fallout се придържа в голяма степен към нея, като исторически играе и сериозна роля в додефинирането ѝ.

Как са решени основните политически въпроси там? Анклавите, наречени в играта Vaults, са сравнително кооперативни и егалитарни, управлявани от Vault Overseer. Това е естествен резултат от няколко неща – трудната обстановка и малкия брой хора. В такъв контекст всяко смислено политическо решение трябва да взима предвид, че членовете на общността се познават и могат да си държат сметка извън строго политически отношения, следователно подобни общности винаги клонят към кооперативност. От друга страна трудното оцеляване и оскъдните ресурси най-вероятно значат, че анклавите ще са сплотени вътрешно, но ще са агресивни към останалите, т.е. междуобщностните отношения не биха цъфтели. Във Fallout това е допълнително усложнено от факта, че те са много отдалечени и реално не са конкуренция, защото между тях има огромни зони, обитавани от мутанти.

Навън от анклавите разбира се цари Див Запад, както също е характерно за постапокалиптичния жанр, в който анархията остава единствената възможна форма на управление в слабо населените територии. С течение на сюжета други политически структури се осмислят в света, например останките от национални армии, или теокрация в един от анклавите – алтернативно на кооперативното решение, което има доста смисъл при запазването на някакъв артефакт от „високите времена“, на който се принажда религиозна стойност, или пък монопол върху ресурс, подобно на ситуацията в Mad Max: Fury Road.

Повече от човешки

Не, не за Стърджън иде реч. В последния пример, на който искам да обърна внимание, нека се запитаме какви въпроси имаме да решаваме, когато става дума за нечовешки общества? В предната статия споменах, че описването на подобни общества рядко (не невъзможно) има политическо намерение, защото рядко е приложимо към нашите собствени общества. Но в тази статия си говорим как виждаме политическото, дори да няма такова намерение.

И наистина, да вземем за пример ловко кръстените нехора от епоса на Бакър. Тяхното общество е белязано от историческа трагедия – те са станали внезапно безсмъртни и мозъците им не могат да понесат тежестта на спомените. Почти всички нехора са обезумели и намират котви за съществуването си само в грандиозни емоционални травми… които предизвикват сами, избивайки се един друг, предавайки приятели, убивайки роднини. За да работи поне някак, обществото им е подредено в много строго спазвани обичаи, подобно на възрастните хора, които помнят единствено много често повтаряните си навици, нехората изпълват времето си с безсмислени ритуали, които непрестанното повторение им позволява да помнят и да дава някаква структура на живота им.

Друг интересен пример са кошерните култури. Зергите от StarCraft, боргите/боргът от Star Trek, извънземните в Играта на Ендър… общества, в които един огромен ум управлява цялото общество. В такъв контекст много от класическите политически въпроси губят изцяло смисъл, защото няма общество в истинския смисъл на думата, но възникват други. Как сензорният вход от всички проявления на разума се управлява йерархично? Могат ли, и как, елементите на това свръхобщество, да проявяват някаква автономност, и ако да – имат ли те отношения помежду си, които не са управлявани от кошерното съзнание? Как биха общували помежду си два такива свръхразума (въпрос, третиран интересно с развитието на StarCraft поредицата и Kerrigan).

Полуавтономна трактовка развива в добър политически детайл например Сандерсън. Паршендите, основният антагонист в Летописите, са общество, в което съзнанията са настроени на обща тоналност, песен, която е иманентна в изпълнения със спренове етер на вселената на Рошар, но имат собствена агенция. Тяхното общество е базирано на различни телесни форми, между които всички могат да минават, и които променят мислите им, а следователно решенията, касаещи цялата общност, се взимат само с единодушие между представители на всички форми, и съответно всички мисловни парадигми, за да подсигурят, че светогледът на нито една от тях няма да остане драстично пренебрегнат при решение, което може да е несъвместимо с него.

* * *

И така, с всички тези примери се надявам да успях да ви убедя, че това, което прави фантастиката фантастика, различното, е всъщност точно онова, което обуславя да си зададем основните политически въпроси. Откъде идват героите, как обществото им ги е направило това, което са? Как живеят заедно? Какво искат от околните си и как разрешават конфликтите си? Не можем да пропуснем тези въпроси, когато изграждаме истински пълнокръвен свят. А тогава… нека не ги подминаваме и в нашия собствен свят – за да можем стъпка по стъпка да го правим по-добър.