Скъпи Рей,

Това писмо никога няма да стигне до адреса си. Чувствата ми като твой читател ще останат несподелени с теб. Няма да можеш да видиш красивите настоящи и бъдещи издания на вълшебните ти истории, нито пък ще можеш да срещнеш новите си почитатели, които едва започват да се запознават с теб. Ти си отиде.

Но днес е твоят рожден ден и ти пиша това писмо, защото, струва ми се, само така мога да те почета истински.

Ти си идеалист, вярваш в любовта. Живееш с убеждението, че онова, което правиш, и онова, което обичаш, трябва да са винаги едно и също нещо. Да пишеш. И си личи от всяка твоя дума, до която се докосна. Всяка човешка емоция избухва в сърцето ми, щом държа твоя книга. Искам да те препоръчам, да те подаря и да те разкажа на други хора, за да могат и те да почувстват заряда на словата ти.

Искаш да живееш вечно? Може би това е начинът. Романите, разказите, поезията, книгите ти за деца – те са тук и продължават да живеят. Казваш, че библиотеките са хора, а не книги. Хора, които те очакват да ги разгърнеш и изживееш. Така че, докато ги има твоите книги и докато има кой да ги чете, ти ще продължаваш да живееш. Вечно.

Показа ни какъв е Марс, който много, ама безкрайно много прилича на Земята. И марсианците са като земляните – имат архитектура, изкуство, професии, институции и йерархия, изпитват страх, любопитство, недоверие, биха отхвърлили мнението на непознатия, понякога нараняват, дори убиват, мислейки си, че се защитават от това, което не разбират. И ние сме като марсианците. Ние сме новите марсианци.

Показа ни и света на Фаренхайт, в който снежинките са пепелта на унищожените книги, а въздухът мирише на палеж. Забрани и горене на книги. Нещо, което е било реалност по времето на Втората световна война. Реалност, която си преживял и която усещаш като лична атака. Несправедливост. Убийство, което бориш чрез думите си. Твърде жалко, че не се учим и днес все още можем да видим забрани, та дори и огньове.

Разказа ни какъв е Холивуд, научи ни как да се връщаме назад в детството си, да виждаме красотата в тъмнината и смело да опознаваме света. Да живеем и да обичаме, защото ни отива животът и любовта. Да моделираме момента, да го украсяваме и пазим чист, за да може да се връщаме към него, когато вече се е превърнал в спомен, за да ни носи радост и наслада.

Представям си те млад, със свежото ухание на сутрешна роса, разговарящ със своите герои или поглъщащ аромата на времето, скрит между страниците на книгите. Ти си влюбен, малко отнесен, с любопитен поглед и емоция в гласа. Жив си. А сега си те представям на 70 или 80, но нищо не си изгубил. Жизнерадостен и симпатичен дядо, носещ в себе си опит и истории.

Днес е твоят рожден ден и това писмо е моят подарък за теб. Знам, сигурна съм, че нищо материално не би те направило толкова щастлив, колкото искрената човешка емоция. И днес ти си жив, защото те чета, с надеждата, че чувствата ми ще стигнат до теб. Ако ли не – догодина ще ти напиша по-хубаво писмо.

От твой скромен (по)читател.