Номинациите за Оскар за чуждоезични филми (2016)

Прегръдката на змията / El abrazo de la serpiente / Embrace of the Serpent

Колумбия

Синът на Саул ме изненадваше със сцени, в които има много цвят и зеленина – въпреки че свързваме времето и мястото, в което се развива, с черно-бели филми. Прегръдката на змията, от своя страна, през цялото време ме караше да се чудя защо филм за едно от най-зелените места на планетата (Амазонската екваториална гора) не е цветен. По-късно научих, че създателите му са направили този избор, защото според тях не е било възможно да представят наситените цветове на мястото, без да ги изкривят. Това е доста показателно за цялата лента: подходено е с дълбоко уважение към природата на джунглата, както и към хората, които живеят в нея, и техните истории.

В Прегръдката на змията има две сюжетни линии, разделени от 31 години. В първата от тях (1909 г.) немски етнограф, страдащ от тежка болест, пътува с местния си помощник в търсене на свещеното цвете Якруна, което според митологията (измислена за филма, защото не са искали да принизяват вярванията за свещени растения на съществуващите местни митологии) притежава целебни свойства. Двамата спътници молят за помощ в търсенето си Карамакате, шаман и последният жив човек от племето си. Той се съгласява въпреки скептицизма към пришълеца, а в продължение на пътешествието им с кану разбираме източника на това недоверие, след като ставаме свидетели на щетите, причинени от чужденците, в две от най-зашеметяващите сцени от Прегръдката на змията. В първата от тях отблизо е показана жестокостта на „каучуковите барони“, които заробват местно население, за да им служи в извличането на каучук от дърветата, и рутинно го осакатяват. В другата такава сцена героите попадат в мисия на испанската католическа църква, в която се случват неща, сякаш взети от въображението на писател със слабост към перверзното и свирепото.

Във втората сюжетна линия (1940 г.) отново един пришълец, този път американски ботанист, издирва Якруна. Той също прибягва до помощта на възрастен местен шаман, който е загубил знанията и дори името си, но за когото американецът вярва, че е Карамакате заради оцелелите дневници на немския етнограф. Пътешествието на двамата има много паралели с онова от 1909 г., но и много разлики – шаманът е повече примирен, по-малко гневен, по-пасивен, а отношението на ботаниста към пътешествието е много по-неуважително от това на етнографа. Двете истории също така завършват по много разнолики начини, като краят на втората е и раздиращата емоционална кулминация на филма.

Трябва да призная, че докато гледах Прегръдката на змията, той изобщо не ми допадаше. В крайна сметка, централният конфликт в него е безкрайно изтърканото противопоставяне на Белия човек на логоса, натоварен с багажа на сбърканата му материалистична цивилизация, срещу Местния човек, който е в хармония с природата и има достъп до по-истинското знание, което цивилизацията на белия човек отдавна е загърбила, с пагубни резултати. Лентата не прави нищо ново или интересно с този конфликт – напротив, в една сцена шаманът буквално трябва да се скара с белия пришълец, за да го накара да изхвърли тежкия багаж от техника и книги, които заплашват да потопят кануто му и да го удавят. В месеците след гледането на филма обаче това раздразнение избледня у мен, а други неща добиха яркост: трескавите сцени в католическата мисия и в каучуковите плантации. Усещането за приказност и митологичност. Величественият край. Сцената, в която етнографът се бори компасът му да не остане при местно приятелско племе, защото не иска да „замърси“ тяхното традиционно знание, а шаманът го сгълчава, че „знанието принадлежи на всички хора“. Интервюто с един от главните актьори във филма, в което той разказва как е от последните живи членове на племето си и вече забравя родния си език, както и как на прожекцията на лентата на импровизиран екран там, където е снимана, са пристигнали толкова много хора, че е трябвало да го гледат прави.

Много е важно с каква нагласа започваш да гледаш Прегръдката на змията. Възможно е да ти се стори като нещо повърхностно и изтъркано, написано от Паулу Коелю. Но ако успееш да му позволиш да те потопи в своя свят, преживяването е възможно най-далеч от обичайното кино преживяване.