Номинациите за Оскар за чуждоезични филми (2016)
Синът на Саул / Saul fia / Son of Saul
Унгария
Ако Война не е подходящ филм за вечерите, в които ви се гледа нещо леко, то това важи с двойна сила за Синът на Саул, който се развива в концентрационен лагер. Наградата Оскар беше присъдена именно на него, което за мен – парадоксално – има по-скоро негативен ефект върху възприемането на лентата. Академията често награждава филми за Холокоста, което прави отличието на Синът на Саул предвидимо – „естествено, че на него ще дадат Оскар-а“, а това отнема от реалните качества на лентата – защото Синът на Саул е всъщност изключително прецизен и обмислен филм.
Саул е зондеркомандос в Аушвиц-Биркенау, като задълженията му включват изнасяне на телата от газовите камери и сортирането на вещите на убитите. Един от новопристигналите затворници напомня на Саул за неговия син и въпреки скептичността на сподвижниците си, героят решава, че това наистина е синът му. Единствената цел на Саул става да осигури на вече загиналото момче абсолютно забранено погребение според еврейските обичаи, макар че от подхвърлените реплики на няколко други персонажи разбираме, че Саул значително бърка какво според традициите е нужно за извършването на погребалния ритуал. Някои от съмишлениците на главния герой го вербуват за организирането на бунт, но той се държи сякаш това почти не го засяга и във всеки случай е много по-маловажно от погребването на момчето, което той мисли за сина си.
Екипът зад Синът на Саул е взел решението камерата да придружава Саул през целия филм и никога да не заснема нещо, което той не вижда. Така през тези 107 минути следваме героя, докато той обикаля тесните коридори на крематориума в търсене на равин, прибягва от една барака към друга така, че да не го видят стражите, или прехвърля с лопата пепелта от изгорените трупове в реката. Той почти не говори; основният прозорец в съзнанието му за публиката е маниакалността, с която се е вкопчил в мисията си за правилното погребване с ритуал, за който подозираме, че не е какъвто би трябвало да бъде, и то на човек, за който можем много да се съмняваме дали наистина му е син.
Особено впечатляващото в Синът на Саул е случващото се на заден план, докато Саул преследва целта си. Направен е умишлен опит да бъде избегнат всякакъв мелодраматизъм – няма близки планове на ридаещи хора, има само целенасоченото крачене на Саул с неговите вперени напред безумни очи, докато зад него двама пренасят гол труп сякаш носят чувал цимент. Цялата сюжетна линия за бунта на затворниците, който е исторически факт, също се развива на заден план за героя, дори когато той е пряко натоварен с някоя задача от подготовката му. Другите бунтовници едновременно се опитват да го накарат да приоритизира съпротивата за живите пред грижата за мъртвите, но и го разбират, защото в този лагер така или иначе „всички вече са мъртви“.
В контраст с ограничената и често едноцветна визуалност е забележително плътното фоново озвучаване. Шумът е нещото, което те потапя в този филм – подвикванията на стражите на немски, пращенето на огън, постоянните отгласи на стъпки някъде из комплекса, лаенето на кучета, приглушените разговори на различни езици. Светът в Синът на Саул е винаги надвиснал над героя си и постоянно го обгръща задушаващо, дори в сцените, в които той е на открито, заобиколен от красива дървесна зеленина и лазурно сините небе и река. Това усещане за надвисналост остава в зрителя и след финалните надписи, макар че поне аз избирам да гледам на края му като почти оптимистичен за самия Саул.
