България на Еврокон 2022
Няколко думи за организацията
Когато в далечната хърватска 2020 г. люксембургският отбор представи кандидатурата си за Еврокон, харизматичният Жерар Краус (Gerard Kraus), закономерно представен като легенда на родния си фендъм, обра много овации. С басов глас, олимпийско спокойствие и също толкова олимпийска брада, Жерар определено даваше вид на човек, който може да направи кон и насред Третата световна война с нула притеснение и чудесни резултати.
На фона на трескавата реорганизация покрай Ковид в Риека и на южняшкия италиански хаос във Фиуджи следващата година (колегите не си бяха ъпдейтнали сайта горе-долу до началото на кона и приемаха входни такси* единствено по банков път с изпращане на принтиран PDF – добре дошли в 1992, иначе казано), увереността, че ето, най-сетне, здравата протестантска северозападноевропейска работна десница ще демонстрира как се прави една сериозна конференция, беше на високи нива.
Уви, напразно. Еврокон 2022 едва-едва отвори неоткриваема формичка за записване на сайта си къде февруари – дотогава той продължаваше все така да визуализира някакъв отдавна изтекъл брояч и зле подредени картинки от миналогодишния Luxcon. За съжаление и след този знаменателен момент, нещата не се промениха особено. Програмата остана докрая достъпна единствено във вид на PDF, макар и красиво подреден. Към днешна дата сайтът отново не работи изобщо. Видеата, които можете да видите из статията, бяха качени в средата на декември, явно тъкмо за да дадат повод и на нас най-сетне да я пуснем!
Човек би си помислил, че живият, плътен люксембургски фендъм просто не го бръсне толкова за интернет присъствие, въпреки че все пак, 2022 сме, а това е юбилейното издание на Еврокон. Но за съжаление този хаос се пренесе с пълна сила и в сглобяването на програмата. С такова широко присъствие, редно беше от българския екип да изпратим предложения за лекции – все пак част от целите на проекта с участието бе изграждането на връзки и видимост. Постарахме се сериозно – изпратихме над 15 предложения за теми, сред които лекции, работилници, панели, игри, както и още толкова потенциални участия по други панели. Крайният резултат беше много интересен. Не получихме отговор почти до началото на конвента, когато внезапно се оказа, че сравнително произволна еклектична селекция от предложенията ни е влязла в програмата. Само че със засичания на лектори, без никакво потвърждение от наша страна, с грешни описания, имена и какво ли още не.
Е, вашият искрено успя що-годе да нареди нещата ударно за една нощ с Жерар, но чувството остана особено. Впоследствие разбрахме, че екипът, и особено човекът, който е отговарял за програмата, не са издържали на организационното напрежение. Често срещан проблем с доброволци и като цяло повдига основателни въпроси за финансите на едно такова мероприятие, но така или иначе бих очаквал наистина малко повече комуникация, ако не друго.
На живо нещата бяха малко по-добре. Малко.
Още от онази хърватска презентация очакванията ми към мястото на събитието бяха нулеви. Да организираш юбилеен ЕВРОПЕЙСКИ ФАНТАСТИЧЕН кон в средновековно херцогство, където дори млекарите и чистачките живеят в замъци, и после да го ситуираш в безлична гофрирана сива кутия, пред която дори Интерекспоцентър мигновено печели всяка дизайн награда на света, е ……….. смело. Смело. Ще останем със смело.
Независимо от това, огромните стиймпънк инсталации вътре, облечените в приятни кадифени роби с качулки каки от регистрацията и приличното количество табелки за ориентир подобряваха значително общото усещане и правеха добро първо впечатление. Самият Жерар, в шерифската си униформа и непоклатимо спокойствие, правеше и добро второ, независимо, че разбира се ни липсваха регистрациите, торбичките, книжките и всичко там по трасето.
(снимки от Mélanie Schons и от колектива)
Екипът определено беше взел каквото може да се вземе от напълно фабричен събитиен център без грам дух, и беше изпълнил пространствата с приятни визии, които можете да видите по снимките. Лекотата, с която целокупният люксембургски фендъм беше навлякъл разнообразни косплей костюми (за това след малко), веднага те вкарваше във фантастичен режим, дори ако табелки като “Зала 0.2А” правеха всичко възможно да те изкарат.
Няколко думи и за Дюделанж – заспало градче на границата с Франция, никак нелош централен площад с модерно изкуство и безкрайно количество ремонти на общо взето двете си улици. По-надолу можете да прочетете и по-общо за Люксембург, но като цяло Дюделанж нямаше много с какво да впечатли. Изборът му за локация на юбилейния кон обаче не беше случаен. От една страна, Люксембург е родината на самия Хюго Гърнсбек – издателят на Amazing Stories, легендарният създател на научната фантастика като поп-културен феномен, на чието име са кръстени наградите Хюго. От друга страна, целият район на Дюделанж, Еш-сюр-Алзет, още няколко дни ще е Европейска столица на културата за 2022 година, което е наистина добър повод за синергия на такива събития. А би трябвало да е повод и за финансиране, ако се върнем на горната тема. Впоследствие разбрахме, че друга част от пъзела е фактът, че в столицата на Люксембург по същото време имаше ComicCon, което закономерно обяснява изборът на друга и далечна локация.
Така елегантно стигаме и обратно до темата за програмата на фестивала. Феномен, който в значителна степен изненада всички ни, беше видимото неглижиране на Еврокон 2022 от местната публика. Не ме разбирайте погрешно – хора имаше много. Но огромното мнозинство от тях не влязоха на нито една англоезична лекция, а малцина бяха и на немско/люксезичните. Да, всъщност всички те бяха дошли предимно за косплея и мърчандайза. Luxcon явно е доста популярно събитие за тази демография, а Еврокон явно не беше станало достатъчно популярно като негов брат-близнак през 2022 г. и хората просто… не го търсеха.
Признавам си, че за мен тази ситуация бе странна. Ако някой ден отново правим български Еврокон (за което на практика целият борд на ESFS ударно убеждаваше), определено бихме проглушили ушите на всички медии и ползвали повода да съберем всякакви публики, с програма, която да увлича всички тях все с по нещо. Като че ли въпреки доста наситеното с панели и лекции битие на Еврокона, организаторите не бяха успели да напипат пулса на публиката така, както това ставаше примерно в Барселона 2016, Хелзинки 2017 и други подобни събития. Определено косплеят беше централният стълб на целия фестивал – но за това след малко.
Организационният хаос с програмата така или иначе продължи на всички нива. За да дадем малко думата на колегата Drake:
Вторият ми панел, който беше уъркшоп по творческо писане в стил NaNoWriMo, нямаше описание в програмата. Вместо описание се мъдреше предложението ми как да се проведе изпратено към организаторите (които очевидно дори не го и бяха прочели). Един панел, воден от делегат на ESFS, беше насрочен в същото време, в което се провеждаше и срещата на ESFS…
Действително, основната задача на едно такова събитие е да осигуриш гладко провеждане на самото съдържание, заради което съществува събитието, и за наша изненада домакините не се справиха добре с нея. Може би върхът на черешката беше случката с Аркади Мартин, едно от най-известните имена на кона и автор на наградената от последната година A Memory Called Empire, която буквално не беше разбрала кога има работилница и влезе за нея напълно неподготвена.
На фона на няколкото чудесни елемента от програмата, за които ще разкажем надолу, този тип организационен хаос определено бе излишен, но поне дава надежди, че ние някой ден няма да допускаме аматьорски грешки.
За Люксембург с много дъжд и малко любов
Люксембург ни посрещна с дъжд, който вместо да се укроти, в един момент премина дори в априлски сняг. Човек и да иска да се разходи и да се впечатли от местността, с такъв климатичен саботаж – трудна работа. Но в крайна сметка, бидейки с малко дете на конференцията, ми се наложи да измисля някаква програма извън сградата, където двегодишните можеха да виреят доста за кратко и доста бурно. Веднага давам пример със сутрешната работилница по свирене на теремин, за който ще разкажем по-надолу.
Представете си следната картинка: 10 души напрегнато се опитват да чуят едва доловимия глас на музикантката, която споделя изключително ценна информация. И тогава едно двегодишно ангелче звучно пробива тишината с репликата: “Бебе свии на теемин!”. Уви, всичките ми опити да я укротя завършиха с две още по-кънтящи включвания и когато смехът сред участниците и водещата стихна, а атмосферата видимо се напрегна, с малката шадоуденсърка се измъкнахме от залата. “Бебето” не успя да свири на теремин, но пък се понесохме към Обетованата земя – Детската площадка на Дюделанж.
За съжаление площадката беше отхвърлена с категоричното “не ти хаесва, за гоеми деца, дуга пощадка”, та трябваше да мисля алтернативи. През това време валеше дъжд и времето беше доста неприятно, но аз много исках все пак да разгледам малко града. И след като от хотела ни упътиха с простото дори за мен “вървите направо, стигате парк, там е площадката”, се опаковахме срещу дъжда и се понесохме “направо”. Тази вероятно съвсем обикновена за люксембургските стандарти площадка определено си заслужаваше и малката я одобри въпреки дъжда. Постлана с талашит, изцяло от дърво, с няколко оригинални атракциона – беше площадка за чудо и приказ. Само дето никога не срещнахме хора там, защото други луди да си водят децата навън в това време нямаше (да, ШОК! УЖАС! Говорим за центъра на известната с калените си деца Европа!).
На другия ден реших все пак да се престраша и въпреки необещаващото време да опитаме да стигнем до зоопарка. Според картата – на 4 км от хотела. Дет’ се вика, пеша за час и нещо ще стигнеш. Еми, толкова беше и с градския… Тук отварям една скоба за Люксембург и транспорта. Напълно безплатен е! Което си е за уау отвсякъде. Но не си представяйте модерни влакове – тези, на които ние се возихме, си бяха БДЖ от 90-те. Стигането от столицата Люксембург до Дюделанж ни гълташе поне час! Задължително е да се смени превозното средство на близкия по-голям град, НИЩО не ходи директно до Люксембург. Нищо не ходи директно и до зоопарка, въпреки че е единствен в страната – нито от Дюделанж, нито дори от столицата. Човек има много опции как да се придвижи, но задължително чака на прекачването, а когато вали, това чакане хич не е приятно. Някои от автобусите си бяха доста нарядко. В нашия хотел работеше българка и тя сподели, че си прекарва свободното време вкъщи да гледа телевизия. Аз я попитах защо все пак не пътува и тя ме погледна жално и каза: “Нямам книжка, а с този транспорт…” Безплатен, да, удобен – не чак толкова.
Но да се върнем на зоопарка. Той беше перфектното място за хора с деца! Вътре имаше повече детски площадки, отколкото животни! При това много и разнообразни, за всякакви възрасти. Цели два атракциона със самолети например, дарени от местната авиолиния. Имаше влакче, колички, пони експрес и какво ли още не. Голям ресторант с богато меню и оборудван с всякакви детски необходимости. И никой не те гледа на кръв, че потомството ти обикаля напред-назад или хвърля тук-таме малко храна. Мечта за всеки родител на малко дете!
И животните си ги биваше, де, особен фурор при нас направиха червените панди и енотите. Имаше си и цяла отделна ферма с крави, лами, магарета и други големи добичета. Купихме от специалните пакетчета с храна за животни и пробвахме да ги храним, но малката бързо загуби кураж, та се наложи аз да се забавлявам вместо нея и да се опитвам да убедя една срамежлива лама да отстоява повече себе си. Междувременно забелязах как една също тъй отстояваща себе си майка, докато аз съм обърната с гръб и окуражавам ламата, си взима от нашата храна, сложена на нашата детска количка, и дава на детето си да храни и то. Туристи, разбира се, но не можах съвсем да идентифицирам националността им, че да ги похваля тук. Като ме видя, че я гледам опулено, каза: “Може, нали, за детето?”. Аз съм ларж човек, позволих ѝ, пък и на такъв въпрос какво да кажеш. Но като си взе още няколко пъти от ценния ресурс, който пазихме за козичките, реших учтиво да ги насоча откъде могат да си купят и те.
Козите бяха отделени в Petting zoo, където можеш да влезеш при животните, да ги погалиш и да ги нахраниш. Но те бяха опитни бандити и още при влизането ни атакуваха. Малката тотално се спече, а аз, докато се опитвах да затворя вратата, за да не излязат животните, и да опазя дребосъка от един много нахъсан козел, бях надлежно претърсена, а пакетът с храна – изтръгнат ловко от ръката ми. Та заминаха ни продоволствията, да бяхме дали повече на срамежливата лама или на не-толкова-срамежливата човешка майка…
Връщането от зоопарка беше по-голямо приключение от самото посещение. Първо, нямаше да има автобус в близкия час и беше по-лесно и бързо да стигна до гарата пеш. Така и сторих, но за зла беда, както можете да се досетите, заваля. На бърз ход успяхме да се доберем навреме за влака и един мил кондуктор/машинист дори ни помогна да се качим (както споменах вече, влаковете им бяха малко нашенски стил и нямаше рампа за качване на колички). Кондукторът специално ми каза да му дам знак, когато слизам, за да ми помогне пак. Мъж мечта! Е, аз толкова се чудих къде да сляза, така че да ми е най-близо до сградата с Еврокона, а Гугъл мапс е винаги толкова объркващ, когато аз го ползвам, че изпуснах всички възможни удобни гари (които бяха поне три!) и някак стигнах до последната спирка, на средата на нищото. Милият кондуктор ми помогна да сляза, аз закърших ръце на перона, попитах го как да стигна до центъра на Дюделанж и стана ясно, че най-бързо ще е да се върна със същия влак, който тръгваше наобратно след половин час. Та горкият кондуктор за трети път ми помогна с количката. Както може би сте се досетили, малко по-късно му се наложи и за финален четвърти път да я мъкне по стръмните стълби. Добре че количката е лека, а детето – фино!
Да откриеш Еврокон
И така, след противоречивите първи впечатления, дойде време за гала откриването. Както е традиционно за събитието, речи поделиха тазгодишният организатор, в лицето на нашия боен другар Жерар, и тазгодишният предводител на ESFS, в лицето на също толкова бойната и нисичка Каролина Гомес-Легерхоф. Именно тя обяви тържествено 50-годишнината и видяхме видеото от историята на фестивалите, което можете да изгледате някъде по-горе.
След още малко официалности за Европейската столица на културата и прочие, последва едновременно най-скучната и най-интересната част от откриването – музикално изпълнение с може би най-научнофантастичния инструмент на света – уникалният теремин, за който също можете да прочетете малко по-надолу. Приглушените светлини и феерията на музиката създадоха доста приятна, но и крайно успиваща атмосфера, която Жерар трябваше да разсее проактивно и да даде тон на предстоящите събития с покана за коктейли и вечеря малко по-късно.
Част от групата се оттеглихме към хотела, за да приспиваме едно сладко двегодишно, което ще се промъква тук-там из текста, и там затънахме в интересна сценка – в опитите си да ни помогне да уредим леглата в оптимална конфигурация, българската камериерка неволно предизвика драстично забавяне в обслужването на следващите гости. Един от които се оказа не кой да е, а бележитият Дейв Лали – ако сте прочели статията ни за Пловдив 2004 по-горе, бихте го идентифицирали веднага като “лудия бръснар от Глазгоу”. Както стана ясно още тогава, човекът е всъщност ирландец, а забавното е, че двадесет години по-късно Worldcon отново предстои в Глазгоу (2025-а, идваме!) и Лали отново зарибяваше за него. Всъщност, Лали зарибяваше за много неща и носеше частичка от истинския кон-ски дух, който изглежда бе позалязал в доста от останалите участници и който по нашите земи може да се долови на срещи на клуба Ефремов или Булгаконите, а тук-таме и на През 9 Земи. На закуската на идния ден той не само не беше кой знае колко ядосан за забавянето, но и разви цяла рекламна кампания за организирания от него LocationCon, набеден да превежда участниците през места, исторически за научната фантастика из Обединеното кралство. Илюстрация на плана му можете да видите някъде по снимките.
Но стъпка назад. Коктейлната вечеря се оказа отлично място да затвърдя онлайн връзките с борда на ESFS и на живо. Както можеше да се очаква, бях много стриктно предупреден, че няма да ми позволят този път да пресрочвам времето на срещата на делегатите – референция към онлайн включването ми на Фиуджи 2021, където вложих доста енергия да убеждавам тези консервативни евро-фантасти как трябва да променят правилата и където не ме послушаха. Е, сега щяха! Или пък…
Идването ми в Люксембург протече така: дойдох, видях, вече бях уморен. Пътуването със самолет в 21-ви век като цяло е неприятно преживяване. Вечерта на 7 април най-сетне започна церемонията по откриването на Еврокона. Жерар Краус, главният организатор, излъчваше енергия и ентусиазъм по време на встъпителната реч – винаги хубав знак. При личното ни запознаване, Жерар също така се оказа човек канара – снажен, широкоплещест и облечен като щатски шериф, неговата осанка в комбинация с веселяшкото му поведение го обрисуваше като квинтесенциалния добродушен гигант. Изобщо, мнозина от организаторите и специалните гости на конвента се извисяваха по викингски (вероятно поради близостта с Нормандия и Скандинавия?) и това ме накара да се почувствам неоправдано нисък, при все че често съм бил идентифициран с височината си.
В първия ден на Еврокон имаше само откриване, насрочено за 19:30 часа, което ни остави кажи-речи целия ден за разходка из Люксембург. Е, разходихме се, под леден ситен дъждец, който прониква и в костите и вледенява душата, съпроводен от брулещ вятър, отнемащ и последната калория топлинка. Сигурно Люксембург щеше да ми хареса повече, седнал на припек в някоя градинка с чаша бира в ръка, но не би. И така, подгизнали, се запътихме към откриването. Лайтмотив на събитието се превърна гадаенето кога ще ми изсъхнат обувките (горе-долу докъм втория ден на събитието).
Самото откриване се отличи обаче преди всичко с внушителната осанка на Жерар и с теремина. А след откриването дойде и времето за другия хайлайт — така наречената walking dinner. Доста спекулирахме какво е значението на термина и накрая стигнахме до извода, че най вероятно е ходеща вечеря, тъй като постоянно излизаха хора с подноси и обикаляха около масите, за да си изберем вкусни хапки.
Тереминът
Това е един истински научнофантастичен инструмент, чиято ефирна мелодия се създава с помощта на електромагнитни вълни. Макар да съществува от столетие, тереминът е рядко срещан в ежедневието, дотолкова, че един от колегите делегати ме попита: „Ама те да не ни занасят?“, когато изпълнителката излезе на сцената и започна да свири. Самият концерт наподобяваше смесица от cosmic trance/ambience и sovietwave, плюс оригинални мотиви. Публиката, в това число и аз, беше напълно очарована. След концерта изпълнителката направи кратка презентация на музикалния уред.
Тереминът (познат още като терминвокс, етерофон и др.) е музикален инструмент, именуван подир своя създател, руския физик и изобретател Леон Теремин, който го патентова през 1928 г. Свири се без физически контакт, посредством две метални антени, свързани с осцилатори, които отчитат позицията на ръцете на музиканта и по този начин възпроизвеждат звук. Тереминът успява да набере популярност през 30-те и 40-те години на ХХ век, но скоро след Втората световна война новата генерация електронни инструменти го изместват от сцената благодарение на по-лесната си употреба. Въпреки това тереминът и до днес се радва на умерена популярност във всякакви музикални ниши, от модерен рок до саундтраци на филми и сериали.
В тон на неземното преживяване (pun semi-intended) от концерта по време на церемонията, на следващия ден Еврокон 2022 започна с… работилница по теремин! Работилницата включваше общи разяснения как работи инструментът и как се борави с него, базови музикални упражнения, чертаене на композиции и, разбира се, свирене със самия теремин. Останахме дълбоко очаровани от теремина и неговата енергийна музика. Ако желаете да си закупите такъв инструмент, имате прилични шансове: стартовата им цена е доста поносима – около 150 евро за базов модел.
