Коледата винаги ми идва малко сладникава. Марая Кери се надига от небитието да превземе радиото, чуруликайки какво иска за Коледа, а градът блещука ярко под плетеници от коледни лампички. Бидейки тъмно чадо на Хелоуин, Коледата не е точно моето нещо, освен ако белият сняг не е опръскам с червено…

Тази Коледа, евакуирани по домовете си за пореден път, е трудно да не сме меланхолични и предразположени към по-мрачните настроения. Ако коледните класики и новите култови романтични комедии ви оставят незадоволени, то нека подправим с малко кръвожадност бисквитките от джинджифил и горещия шоколад.

Подбрал съм четири филма, които съм подредил по степен на страшност. Все пак дори и на коледните хоръри не може да им се размине малко хумор и лекота.

Започвам класацията с Krampus (2015). Приятна семейна хорър комедия, подходяща дори и за най-малките членове на семейството. Почитателите на ужаси и фолклор вече знаят кой е Крампус, но ако не сте запознати, става въпрос за демоничния двойник на Дядо Коледа. Полу-сатир, полу-демон, Крампус наказва лошите деца… Вече знаете накъде отиват нещата.

Нищо в Krampus не е нюансирано или фино. От класическото дисфункционално американско семейство на богати либерални професионалисти, които трябва да изтърпят роднините от село, дето някак си винаги намират откъде да извадят огнестрелно оръжие, до абсурдната сатиризация на Коледа като кръвожаден ритуал на капитализма в първите минути на филма. Но пък и в това е чарът му. Krampus не претендира да е нищо друго, освен лека забава.

Сюжетът е прост. Членовете на семейство Енгел трябва да се научат да се обичат и работят заедно (пък защо и да не открият магията на Коледа), изправени пред обсадата на Крампус и шайката му елфи, които се опитват да ги отвлекат един по един. Филмът ме спечели с актьорския си състав, особено Тони Колет (позната ни най-скоро от Вади ножовете) в ролята на невротичната майка, и Дейвид Кекнар (известен покрай Офисът и Anchormen) като най-неполиткоректния чичо от работническа класа.

Но най-впечатляващото всъщност са всичките решения покрай локациите, декора и дизайна на чудовищата. Употребата на CGI e сведена до минимум. Всичко друго – от злите елфи, кръвожадното плюшено мече, демоничният коледен ангел до самият Крампус – са изцяло изградени от практически ефекти. Това дава измерение на реалност и създава наистина плътна и мрачна атмосфера. Положен е адски много труд да се пресъздаде част магията на филми като Лабиринтът с Дейвид Боуи.

Една стъпка по-страшен е Anna and The Apocalypse (2017). Отчасти мюзикъл, комедия и зомби хорър, тази британска продукция поема много творчески рискове. Със сигурност не всички от тях работят, но цялостно е чаровен, странен и приятно абсурден филм. Историята проследява съдбите на титулярната Ана Шепърд и нейните съученици от гимназията в Литъл Хейвън, които се борят за оцеляване насред изненадващия зомби апокалипсис, настъпил точно преди големия коледен концерт на гимназията.

Лентата е скромна и съвсем лесно може да се приеме като по-малката сестра на култовия Шон на мъртвите, откъдето сценарият черпи щедро и на който дължи чувството си за хумор, като все пак влага и нещо ново. Музикалните елементи са много неочаквани и кулминират в една от най-смешните сцени във филма, когато Ана си е надула музика в слушалките и изпълнява нахъсано поп парче, докато хора наоколо се борят със зомбита и биват изяждани по забавни начини. Песните са ненатрапчиви, макар че лирично са някак откъснати от сюжета на филма и липсва разказваческият елемент. Нелюбителите на мюзикъли ще оцелеят без проблеми.

Да, има неизбежен тийн ангст, но пък за сметка на това има добри практически ефекти и сценичен грим, изобретателни оръжия като шпатула и Xbox контролер, и приятно кървави убийства. Anna and The Apocalypse не се взима твърде насериозно и затова върви най-добре в компания и малко ром в горещия шоколад за допълнително разпускане.

Вдигаме нивото на напрежение с финландската продукция Rare Exports: A Christmas Tale (2010), който не само че е гениален коледен хорър, но и една от най-добрите жанрови ленти от миналото десетилетие. Жал ми е, че филмът е повече познат като култова класика, а не културен феномен, затова се надявам да откриете магията му, ако не сте го направили вече. Та какво му е толкова специалното?

Всичко. Поне за мен. Rare Exports: A Christmas Tale поглежда Коледа през призмата на реализма и как Коледа се празнува от семейства, които живеят извън балона на декоративния градски кич и всички преувеличени традиции, определящи естетиката на стандартния коледен филм. На фокус е семейство Контио – Рауно и Пиетари са баща и син, живеещи във вечно заснежената територия на Лапландия. Общността се изхранва с развъждането на елени и когато стадото им бива мистериозно избито веднага след изкопаването на мистериозна гробница в планината, Контио заедно с околните семейства са изправени пред банкрут.

Онни Томила и Йорма Томила в ролите на Рауно и Пиетари са баща и син и извън филма и именно тази им връзка се предава достоверно на екрана. Режисьорът Ялмари Хеландер се интересува от сложната динамика между родител и дете в навечерието на Рождество Христово, която допълнително се напряга под стреса на финансовия крах не само на семейството, но и на самия град. Всичко това е представено без излишна сантименталност и манипулативни музикални решения.

Същата сериозност придава солидност и на фантастичните елементи – Дядо Коледа не е благият старец, познат ни от рекламите на кока-кола, а кръвожаден детеяд (образ, вдъхновен от финския фолклор около Joulupukki). В рамките на час и двайсет минути Rare Exports успява да разкаже напрягаща, динамична история с много задоволяваща развръзка. Въпреки суровостта си, филмът намира място и за хумор в сюжета. Идеята, че се сблъскваш с демоничен Дядо Коледа, все пак е абсурдна сама по себе си.

Завършвам класацията си с нефантастичен филм, което май го прави най-страшен от трите горни предложения – Black Christmas (1974). Лентата е един от първите примери за slasher film години, преди Хелоуин да изригне и популяризира жанра. Също така се оказва и първоизточник на много жанрови тропи като плашещите телефонни обаждания и скрит в мрака убиец, който нахлува и тероризира студентки. Ако сте гледали поредицата Писък, много от ДНК-то на типа хорър филми, които тя деконструира, за пръв път биват представени в Black Christmas.

Любима ми е и седемдесетарската култура на напиване, псуване и безпардонно поведение. Виждаме един по-вулгарен и много по-реалистичен образ на студентското поколение. В контраст с по-късни характеризации на предпочитаните жертви на убийците в този жанр, героините са по-пълно изградени и разграничени като личности. Black Christmas даже успява да дискутира темата около аборта и очакванията към жените да бъдат майки, без значение дали искат. Това става по напълно органичен начин и влияе на сюжета.

Това, за жалост, е още един от култовите хоръри, за които малко се говори и стои забравен от по-широката публика на жанра. Филмът е специален, защото залага на психологическия ужас, а не на кървавите убийства, които са централни за жанра от Хелоуин до днес. Напрежението се изгражда от сбърканите психарски телефонни обаждания, които смразяват кръвта, от сцените от гледната точка на убиеца.

Наистина плашещото за мен като зрител е непознаваемостта на убиеца. Дори Хелоуин дава идентичност и история на Майкъл Майерс, докато тук… не знаем нищо. Нито име, нито как изглежда, нито причината, поради която той атакува студентките, живеещи заедно в sorority house*.

И сега, с този списък, спокойно можете да посрещнете подобаващо Коледа’2020 🙂