The Skull Throne

Понякога гийкщината не стига.

The Skull Throne, чакана предистерично от мнозина фенове на фентъзито, още в самото си начало изпуска затаения дъх, с който приключи Дневната война, а после хрипти объркано до самия си край, сочейки по посока на тази или онази сюжетна линия – без да ми даде да разбера какво точно сочи и какво се опитва да ми каже.

В биографичните си справки Питър Брет заявява, гордо изпъчен и скръстил ръце пред изтерзан от стотици многотомни тухли рафт, че е отраснал на диета от фентъзи, комикси и D&D. Е, за тези от нас, чели предишните три части от Демонският цикъл (можете да прочетете рецензията ни на… втора книга, тук) това е очевидно. За нечелите – представете си свят, подробно построен и подреден като за настолна ролева игра, и герои, които израстват колкото благодарение на вътрешните и междуличностните си конфликти, толкова и благодарение на яките нови заклинания и оръжия, с които се сдобиват. Всичко това е обрамчено от – какво друго? – конфликт в стил „всичко коз“, който честно казано започна много по-обещаващо, отколкото, ъм, обещава да завърши. 

Нечелите предните три части, впрочем, почти без никакви усилия биха могли да захапят за какво става дума, защото Брет преразказва надлежно ключови охарактеризиращи и сюжетни моменти, тъй че объркани да няма: несъмнен плюс, при все че на мен, престрадалия всички перифрази на едно и също в продължение на 2000 страници в предните книги, основната черта в характера на всички герои ми се струва обсесивно-компулсивното разстройство.

Ето как се обръща лорд Тамос към възлюбената си Лийша Пейпър, когато разбира, че е бременна от Ахман Джардир, единия от двамата номинални главни герои:

“Night, the rumors are true,” Thamos said. “I had three of my men whipped for such talk just last week, but they spoke honest word. The demon of the desert. The man who conquered Rizon, killing thousands and filling all Thesa with a vagrant refugee class that will last for generations. You ripping stuck him.”

Освен старателното обобщение на това кой е Джардир и какво е направил, както и проникновения социологически коментар, в още по-голямо недоумение ме хвърли фактът, че горното следва да звучи от жестоко наранен и объркан мъж, а вместо това звучи като от жестоко наранен и объркан мъж, още по-объркано четящ енциклопедия.

Отначало поредицата предлагаше чудесна нотка на ужас в свят, в който хората прекарват половината си живот уплашени до смърт, в добавка към  тегобите им под слънцето. После премина в главоломна оръжейна надпревара, а силата на човечеството – по-скоро на неколцина конкретни човеци, – дотолкова нарасна, че сюжетът си позволи нашественическа война, колкото да запълни мястото, освободено от изведнъж превърналите се в пушечно месо нощни демони. (Сигурен съм, че докато са си чели сценария, е имало много възклицания в стил: „Верно?! И после русолявият мърльо ми вкарва главата в задника? Буквално? И ме изяжда жив?!“ При все че няма баш такива изстъпления, има доста подобни.) В The Skull Throne нещата падат в още няколко мащаба и солидна част от сюжета се занимава с женитби и спогодби – от кралски до селски, – както и с лична вендета, довела до един от по-абсурдните и главопочесващи „драматични“ моменти в поредицата. (Спойлър е, затова няма да ви обаждам повече.)

Първата книга не ме изненада с прехода си от сървайвъл хорър към „Елате повече“. Не е необичайно за жанра. А и има нещо привлекателно в идеята да обрисуваш герои, които обсебено преследват все по-голяма и по-голяма мощ, както и всички ужасни последици от това върху психиката им –  и върху света. В Дневната война пък Брет зачекна различните форми на социално (не)равенство в лицето на война, която засяга целия свят. Към края на романа се родиха две нови красиански касти, кха’шарумите, воини от някога обезправената каста на кхафитите, и шарум’тингите, воини-жени. Получихме и гледната точка на Иневера, съпругата на Джардир и единия кукловод на красианската империя, както и тази на другия – Абан, кхафитът най-добър приятел на Джардир. В The Skull Throne имаме още една гледна точка на жена, на кай’шарум’тингата (в превод, баш-бойкиня) Ашия, която е единственият полъх свеж въздух в романа, както и на мелеза Briar, полу-красианец, полу-тесанец, който пък е по-скоро смрадлив полъх и доста слаб опит на Брет да уподоби специфичен начин на говорене на чалнато момче, живяло повече сред демони, отколкото сред хора.

Този фокус върху „дневното“ е изпълен с похвални хрумвания – и недобра реализация. И е последното, от което поредицата се нуждае. „Нощните“ моменти звучат все повече като объркано пелтечене под формата на дълги, кинематографично подробни бойни сцени, изпълнени със сякаш автоматично генерирани описания на удари и някога страховитите нощни демони в състояние на разнообразни фльонги. (Бедни, бедни полски демоне! Защо не умря при Гредетин?) Много е жалко, но в The Skull Throne срещите с по-могъщите демони, ключови за същинския развой на войната, са нещо като от филм на Уве Бол, с все струйна дефекация върху гробове и въргаляне в така получения отпадъчен продукт.

Брет не се е старал особено и в писането на по-спокойните охарактеризиращи моменти. Реплики в стила на горецитираната не са изключения, а повечето от вътрешните терзания на героите са просто обобщения на случилото се до момента, с по едно прикачено „О, клетата/клетия аз!“. Истински затормозяващите тикове  обаче са в цялостния тон на общуването между героите, нервашки и креслив, все едно го е писал автор на къс фитил, едвам побрал се в крайния си срок. Всички до един си се перчат и зъбят като хлапета на площадката, а когато си говорят красианци и тесанци, рефренът „Вие сте варвари! – Не, вие сте варвари!“ звучи като грамофонна плоча с Аспергер.

Предвид, че за втори път в статията споменавам психично разстройство, може да си направите извода какво мисля за посоките, в които е избрал да поеме Брет в предпоследната (натъртвам нарочно – време не остана!) книга от поредицата си, и доколко смятам, че знае какво върши. Пресекливи сюжетни линии, затлачени колкото в маловажни отклонения, толкова и в натрапливи преразкази; нощ и ден, които намират все по-малко допирни точки, при все редовните вопли „Войната с демоните иде!“, колкото да не я забравим; герои, които се чудят какво да правят, докато авторът им се сети какво да прави с тях… Демонският цикъл зацикли.