Опашката

Последният роман на Захари Карабашлиев е точно с една опашка във фантазния жанр. Но ако тръгнем от думите на Лойд Алекзандър – “Фантастиката не е бягство от реалността, а опит да я разберем”, и търсим функцията, а не декорацията, то да, рецензия на този роман има място в списание за фантастика. С акцентирането върху един малък фантастичен детайл като контрапункт на всичко останало, което пък е хапещо близко и познато, Карабашлиев търси осмисляне на сегашните “интересни времена”.

В реалността на Опашката Първата пандемия се е оказала само началото – поредиците от вълни на заразата и последвалата Втора пандемия са “разчистили” човечеството. Протестно движение, известно като “Маските”, ежедневно демонстрира недоволството си по улиците на София. Предстоят избори. Сетингът на романа определено провокира дежавю. На този фон протагонистът Павел Панев тъкмо предлага на своята партньорка Невена да короноват любовта си с брачен венец, когато открива нейната новопоникнала опашка. Тя не е малка пухкава и закачлива опашчица, а подчертано органична, дълга и истинска. Павел е в шок, Невена го приема съвсем философски. Успоредно на опашатите му драми Павел е приканен от загадъчни задкулисни “играчи” да бъде издигнат за техен кандидат-президент. Те искат да използват неопетнената му от политика репутация на писател, а той бавно се поддава на изкушението на властта.

Опашката е книга, определяна по много начини – политически трилър, антиутопия на настоящето, притча за покварата на властта. Това е преди всичко идеен роман. Не е никак случайно, че започва с цитат от Платон. Чете се леко и увлекателно, но не заради сюжета, а по-скоро заради хипнотизиращия език на Карабашлиев – богат, без да е кичозен, ерудиран, но ненатрапчив. За всеки ентусиаст на тема знаци и символика Опашката е пир. Има символи, които са с човечеството отпреди времето и толкова са се вкопали в езика, че забелязваш присъствието им едва когато някой ги избута пред теб и ги боядиса в червено. Сред тях е опашката – тази на дявола, уроборосът (тук феновете на Колелото на времето потръпваме), опашатите лъжи, опашката на хвърчило, на крушката опашката, опашките пред магазина. Като за вид, който няма физически опашки от дълго време, всъщност си имаме доста други. Точно този смисъл на опашката като атавистичен белег подчертава авторът най-силно.

“Посланието на бъдещите протестни движения е “назад”, твърди той, но все още това не може да бъде казано на глас, ще изглежда налудно, трябва още време да мине, докато “назад” стане мейнстрийм. И не просто назад към природата или към варварството. А назад. Просто назад. Не назад към, а назад от. Човечеството е стигнало прекалено далеч и трябва да даде на заден ход, защото е на ръба на пропаст.”

Открихме антибиотиците, създадохме достъпни и евтини материали, глобализирахме се до степен презконтиненталното да е междусъседско, но дали не е време да пристъпим назад, пита Карабашлиев. Може би прогресът е танго.

Интересен е погледът върху мъжко-женските отношения, представен през двойката Павел и Невена. На Невена ѝ пониква опашка, но Павел е този, който се вдяволява. Той започва от идеализма, зад който стои всъщност порив към завоевателство и себеутвърждаване. Нещо толкова типично за мъжкото начало. Невена е компромисна, комуникативна, току-що спечелила позицията на управляващ директор по общата политика за сигурност и предотвратяване на конфликти към Европейската служба за външна дейност, тоест има архетипно женствената функция да успокоява и омиротворява. Заедно Павел и Невена са фигури, духовни същности, идеи в смисъла на Платон, и като такива проиграват вечния човешки конфликт между съзидание и разрушение. Между “женската” примитивност, природност, свързаност и “мъжкото” желание за овладяване, подчиняване на някакъв ред и копнеж за свобода.

Свободата е тема и заглавие на ненаписания роман на главния герой Павел. Българите определено имаме особено отношение към свободата, по обясними причини, и в родната литература тя е честа гостенка. Захари Карабашлиев по-скоро се вълнува от въпроса какво правим със свободата, когато я имаме. “Свободни сме били, ала не сме го знаели”. Отговори в романа няма, разбира се. Всеки е свободен да помисли.

Аз се отнесох в доста мисли, докато четях Опашката и парадоксално това е единствената ми критика. Романът отваря много врати, поставя много идеи и ангажира разума до такава степен, че емоциите сякаш остават пренебрегнати. Докато умът ми гонеше опашките на панпсихизъм, философски експерименти за сомнамбулизма като метафора на съществуването и действително много важния въпрос за всеки човек от североизтока – “Защо, аджеба, тия шопи викат на пипера чушки?”, чувствата ми буксуваха около смътна тревожност. Не успях да се свържа с Павел, както не успях и с Никола от предишен роман на Карабашлиев – Хавра. Може би точно защото Опашката ни вкопава в идейния си плат и провокира на ценностно ниво, самият сюжет и героите остават на заден план.

Цялостно Опашката е далеч от ескейпизъм. Захари Карабашлиев е ангажиран с “тук и сега” и “а след малко какво?”. Той е от писателите, които се включват активно в мисленето по актуалните проблеми на обществото, и с това изпълнява една от основните функции на творците – да канализират цайтгайста по красив и запомнящ се начин, така че бъдещите поколения да могат да го съпреживеят. Творците са за да водят, а останалите да вървим след опашките им.