Алкатрас и злите библиотекари

Понякога има и такива моменти в кариерата на един литературен критик – как да опишеш неописуемото и как да събереш несъбираемото в едноцифрен страничен текст, който на всичкото отгоре е за „книга за деца“? И с кого другиго да бъде свързана тази дилема, ако не именно с известния ни на всички от страниците на това списание – Брандън Сандерсън, по повод последната му книга, издадена на българския книжен пазар? Алкатрас срещу Злите библиотекари е първата книга от поредицата за героя Алкатрас Смедри, а за историята ѝ прочетете в резюмето от корицата.

Да, книгата е фентъзи. Да, протагонистът е бледен юноша на 13 години. Да, целевата аудитория по изпипаните маркетинг схеми е young adult. И в това няма нищо лошо. Дано повече юноши изберат това четиво и открият, че книгата е много повече от описанието в рекламния текст. Че така лековато представена, историята подвежда своя бъдещ млад читател и разкрива цял един нов свят на почуда и мимолетен кикот, стимулирани от хитроумния стил на автора. Че книгата си заслужава вниманието и от порасналите възрастни. Макар отдавна преминал тийнейджърската възраст, все още се чувствам като дете пред огромен магазин за сладкиши и съм длъжен да споделя едно от най-екзотичните мнения в света на Космера – считам именно поредицата за Алкатрас за невъзпятия магнум опус на Брандън Сандерсън.

Когато взех решението да чета Алкатрас, бях подготвен за всякакви клишета на юношеската литература, но не и за това да открия, постоянно бликащи от текста, мета коментари, намигвания, подхвърляния, тонове сарказъм и самоирония. Да открия новия си почитан автор на абсурда и да поставя Брандън Сандерсън до имена като Тери Пратчет и Дъглас Адамс (моля, хвърляйте по-малки камъчета поне!), така както го поставям редом в листата си на топ фентъзи автори. Свикнал с традиционния стил на писане, изобщо не ми беше минала мисълта, че Брандън Сандерсън не е еднотриков изпълнител, който знае само класическото епично фентъзи. Затова и ценя дълбоко спомена за този шок, когато напълно неподготвен осъзнах какво държа в ръцете си – история на абсурда, написана от любимия ми писател.

Някои хора приемат, че авторите пишат книги, защото имаме ярко и живо въображение и искаме да споделим това, което сме си представили. Други приемат, че авторите пишат, защото сме пълни до пръсване с истории и следователно трябва да запишем тези истории в мигове на творческа продълбоченост.
И двете групи напълно грешат. Авторите пишат книги по една, и само една причина: защото ни харесва да измъчваме хората.
Сега, в цивилизованото общество на истинските мъчения не се гледа с добро око. За щастие, писателската общност е открила в разказването на истории още по-мощен – и по-удовлетворяващ – начин да причинява агония на останалите. Ние пишем истории. И правейки това, упражняваме напълно законен метод да причиняваме всевъзможни подли и ужасни неща на читателите си.
Вземете, например, думата, която използвах по-горе. Продълбоченост. Няма такава дума – измислих си я. Защо? Защото ми беше забавно да си представя как хиляди читатели проверяват в речниците една напълно приемливо звучаща дума.
Освен това авторите създават симпатични, дружелюбни персонажи – после започват да им причиняват ужасни неща. Това кара читателите да се чувстват наранени и разтревожени за героите. Простата истина е, че на авторите им харесва да карат хората да се гърчат. Ако не беше така, всички романи щяха да са пълни изцяло със сладки зайчета, които  празнуват рождени дни.

Брандън Сандерсън е известен с особеността си да създава нови и нови магически системи и по тази точка не изневерява на стила си. Семeйството на Алкатрас – Смедри, притежава магически сили, наречени Таланти, които са строго индивидуални за всеки негов член. Например, дядото на Алкатрас има Таланта винаги да закъснява. Братовчедите му пък имат Талантите да се препънеш и паднеш на пода при наближаваща опасност или съответно да говориш неразбираемо и несвързано. Може би някои от вас ще повдигнат пръст и ще отбележат, че това са много глупави сили и даже са си направо безсмислени за супергерои. Кой би искал да има силата вечно да закъснява или да се спъва на всяка крачка?

Следва обаче да се отбележи, че говорим все пак за Брандън Сандерсън, който може да е много неща, но едно не може да му се отрече – той знае как да направи от нищо нещо. Представете си ситуацията, как Смъртта Ви чака нетърпеливо да пристигнете на лобното си място, но Тя постоянно си вади пясъчен часовник с вашето име и нервно го почуква от раздразнение, защото вие постоянно закъснявате за собствения си смъртен час. Или пък внезапно появилият се летящ кинжал не успява да уцели сърцето ви, а профучава над вас, докато вие лежите пльоснати с наранени колена на бетонения под – но живи! Мъчителите ви си скубят косите от безсилие и отчаяние, защото никакви изтезания не могат да ви накарат да кажете нещо разбираемо и съответно да издадете каквито и да е било важни тайни. Май изведнъж тези сили се оказват не толкова безполезни…

Както краткото резюме по-горе посочи, историята следва добре познатата фабула за дете-сирак, което в един скучен ден внезапно открива, че е магьосник, и веднага тръгва на съдбовна мисия да спаси света. В случая – от много зли библиотекари, за която цел следва да се промъкне крадешком в една много зла градска библиотека (а вие добри библиотекари познавали ли сте някога?). Самите герои може да не са най-изпипаните и най-интересните. Също няма как да бъде избегнат фактът, че книгата все пак е young adult и някои неписани и втръснали правила са наложителни. Но затова пък именно опяваният от мен стил на разказа идва на помощ да разчупи стереотипите и скучните моменти, защото просто няма как да предвидиш в каква посока ще се завърти авторът дори в следващия абзац и по кое нанадолнище ще хлъзне читателя. Личи си колко много се е забавлявал Брандън Сандерсън да експериментира и да си позволява допускането на всички писателски грешки и клишета, които принципно всеки автор е съветван да избягва. Разбира се, трябва да се оцени майсторството да превърнеш дефекта в ефект, който трудно ще се получи, ако ти самият не си напълно наясно какви литературни похвати изопачаваш.

Разбира се, колкото и хвалби да ръся, наясно съм, че този подход не е за всеки и много зависи как се отнасяте към хумора на абсурда. За мен тази книга бе като осъществена мечта и тя дваж се сбъдна, когато открих, че книгата е преведена на български и понастоящем имам възможността да ви разкажа за Алкатрас Смедри. Той не е добър човек, той не е и даже свестен, но е най-малкото искрен с нас.

Ако поне малко сте като мен – умни, пристрастени към козето сирене и дяволски красиви – тогава несъмнено сте чели много книги. И, докато сте ги чели, вероятно сте си мислели, че сте по-умни от персонажите в тях.
Просто си въобразявате.
Първо, докато четете историята, вероятно седите някъде на сигурно място. Независимо дали в класна стая, спалнята ви, аквариума, или дори библиотека, не е нужно да се тревожите за Ожитворени чудовища, въоръжени войници или страхуващи се от слама Гакове. Следователно можете да преглеждате събитията със спокоен, безпристранен поглед. В такова състояние на духа е лесно да се намират грешки.
Второ, разполагате с удобството да държите тази история във форма на книга. Това е завършено повествование, което можете да преглеждате спокойно и без да бързате. Можете да се връщате назад и да препрочитате отделни моменти (което, поради прелестното писане, което тази книга съдържа, несъмнено вече сте правили). Можете дори да хвърлите набързо едно око на края и да прочетете последната страница. Знайте обаче, че като правите това, бихте нарушили всеки свят и почтен принцип на разказването на истории, познат на човека, като по този начин хвърляте Вселената в хаос и причинявате скръб на неизброими милиони хора.
Вие избирате.
Третата причина да се мислите за по-умни от персонажите е, защото имате мен, да ви обяснявам разни неща. Очевидно не оценявате напълно това предимство. Достатъчно е да кажа, че без мен щяхте да сте далеч по-объркани относно тази история, отколкото сте в момента. Всъщност, без мен, вероятно щяхте да сте много объркани, докато се опитвате да четете тази книга.
В края на краищата, тя щеше да е пълна с празни страници.