Trollhunters: Tales of Arcadia

Сред анимационните филми, които можем да гледаме по Netflix, Trollhunters: Tales of Arcadia определено е едно от най-луксозните и концептуални предложения. Продуцирано е от DreamWorks Animation, създадено е от Гийермо Дел Торо, а сред озвучаващите го е без време напусналият този грешен свят Антон Йелчин. Участват още Келси Грамар, Том Хиделстън, Джонатън Хайд, Фред Татършоу, Лена Хадли, Марк Хамил, Анджелика Хюстън. И други естествено. Тези са само особено известните.

Ако беше коняк, това заглавие щеше да отлежава по най-високите рафтове в баровете. И като говорим за отлежаване, Trollhunters за пръв път се появява през 2016 г. След радушното му приемане от публика и критика респективно, получава зелена светлина за втори и трети сезон. Не само това, а през последните две години излизат още две мини поредици от същата вселена: 3Below и Wizards. Има комикси. Разбира се, има и игра. А когато и вие се зарибите, заедно ще очакваме и пълнометражния филм  Trollhunters: Rise of the Titans, който би следвало да излезе по някое време през 2021 г.

В малкото градче Аркейдиа Оукс стават големи неща. Или по-точно бродят големи неща. Троловете винаги са си били там, просто не им се е налагало да излизат от подземното си царство, докато последният шампион на тяхната раса не е победен и убит от сина на най-злия трол на всички времена. Племето на гъм-гъмите (което на тролски означава „причинител на ужасна, бавна, болезнена и прецизно изчислена смърт“) начело с Гънмар и неговия син Булар водят отколешна борба, която цели да потопи света в мрак и мизерия. А шампионите на доброто, снабдени с магическа реликва, изкована от не кой да е, а легендарния магьосник Мерлин, искат да ги спрат. Това съотношение на силите си остава постоянно с леки вариации, докато амулетът на Мерлин не избира първия в историята шампион от човешката раса. И така вече има какво да се разкаже.

Джим Лейк Джуниър, или Джимбо, както го нарича единственият му приятел Тоби Домзалски, е едно най-обикновено момче, което живее с майка си, получава сносни бележки в училище и не мечтае за по-грандиозни неща от това да си намери гадже. Амулетът на Мерлин обаче явно вижда нещо дълбоко скрито у него, защото го избира да бъде следващият Ловец на тролове. Тук обикновено зрителите трябва да съпреживеем вътрешната борба на главния герой, което – честно – ми е най-досадната част от всяка история за супергерои. Тя обаче е толкова мимоходом разказана, че въобще не ми дотегна, а даже напротив – допринесе за още по-благосклонното ми отношение още в най-ранния етап на гледането.

Самият Джим е герой, който сякаш е излязъл от друго време. Той е добър, непретенциозен, галантен, забавен, добродетелен и смел. Прави това, което се изисква от него с минимални оплаквания, грижи се за околните, не се тръшка, не мрънка и не  изпада в крайности. Приема с достойнство отредената му роля и искрено иска да помогне. Поема отговорност. Или, с други думи, това е точно синът, който всяка майка си представя, че има. Тук съзирам майсторските щрихи на самия Дел Торо, който не за пръв път се опитва да ни върне към една друга дефиниция за „герой“. Неговият герой не е забележителен, даже напротив – той може да бъде всеки един от нас. Това, което го отличава, е, че не поставя себе си на първо място, открит е и умее да обича околните и света. От този образ навява една носталгия по отминало време и отречени ценности.

И все пак заглавието предполага, че ловецът на тролове не е само един. За да се получи множественото число, към Джим още в самото начало добавяме неговия верен, пухкав и забавен приятел Тоби, който похапва буритос на поразия и размахва магически олекотен боен чук. Тоби споделя неговите приключения и то без защитата на магическа ризница. Ето това е пример за истински кураж. И баба знае с доспехи.

Тези, които се предполага, че би следвало да са наясно какво правят и са натоварени с обучението на младия Ловец, са троловете Блинки и АААРРРГГХХ!!!.

Очарователните ментори на момчето обаче са по-неориентирани и от него и едва не го затриват още в началото, като се опитват да обучат крехката „торба плът“ по тролски маниер. Но това все пак е Фрейзър Крейн (една от най-популярните роли на Келси Грамар), той със сигурност знае какво прави. Ако не той, тогава винаги може да се разчита на Хълк (Фред Татършоу озвучава и Хълк) поне да не се колебае.

Макар и да се присъединява последна към отбора, Клер като типично момиче е предварително подготвена. Прочела си е задължителната литература, понаучила е езика и даже вече умее някои бойни хватки. Девойки… Какво да ти правиш – все нетърпеливи.

Но все пак Гийермо Дел Торо е преди всичко визуален артист и ако историята или самите герои не са нищо особено, то светът на Аркейдия определено впечатлява със своята оригиналност. Безспорното преимущество е бил фактът, че светът на Trollhunters е изграден от нулата. Всичко, което наблюдаваме на екрана, вероятно се е плацикало с години във въображението на Дел Торо, но ние сме тези, привилегировани да го видят може би най-близо до оригинала благодарение на възможностите на CGI анимацията.

Местата, които опознаваме отблизо в света на троловете, не са много, но са разработени в детайл. От най-дребния фосфоресциращ кристал, до говорещите вулкани. Въобще, много е приятно да се потопиш в нечие богато въображение, без да се тревожиш, че ако се вгледаш внимателно, ще видиш поредната копи-пейст схема за декори. Особено впечатляващо ми се стори това, че троловете не са замацани в една неразличима китайска маса, а са уникални и различими един от друг. Снежинки, бе. У всеки грамадан е подчертано нещо, което го прави груб и красив едновременно, и най-вече различен от всички останали.

Освен че на моменти става изключително мрачно и вледеняващо, това си остава анимация, насочена към подрастващата публика. Не трябва да очаквате нещо главозамайващо, а по-скоро приятно и красиво за гледане филмче. Светът и митологията, която го одухотворява, са изненадващо систематично разгледани и малко от нещата се усещат като последваща хрумка. Наблюдаваш една завършена идея, която лека полека се разгръща пред очите ти. Което, съгласете се, в света на съвременната телевизия си е изключение.

И най-същественото, което в случая не е съвсем невидимо за очите – в центъра на тази история са любовта и приятелството. Влечението на Гийермо Дел Торо към чудовищата и към различните не е от вчера и не се изчерпва с плоското послание „приемете ги, те са като вас“. Смелостта, с която той обича и приема, без да осъжда, е заразителна. И тук той съумява да превърне троловете в личности и да ни накара неусетно да ги обикнем и възприемем. Но да ги припознаем като личности сами по себе си, а не като сладко куче или гальовно мече. Вълшебството е в неусетното заличаване на границата между видовете благодарение на любовта.

Приключвам, преди да е станало твърде патетично. Гледайте го просто и ще си говорим!