The Warren

Х е последният човек на света. Доскоро човечеството е съществувало в двойки, но материалът е на свършване. Вигус и Вагус са решили да запазят малкото наличен материал, и са направили само един човек – Волем. Той е последвал примера им и резултатът е Х. Но сега Х е сам и дори няма собствена идентичност. Волем е излязъл извън Лабиринта и вероятно е мъртъв. Мониторът отказва да даде ясна информация и постоянно го пита какво има предвид като казва „човек“. Личностите, записани в главата на Х от създателя му, не знаят нищо за повърхността, освен че е свръхтоксична.

Но на повърхността има друга инсталация, и в нея спи последният човек, роден от утроба. Може би той може да помогне на Х да намери нов материал за следващото поколение?

Ако горният текст доведе до объркано повдигане на вежди, не сте сами. The Warren е кратка повест, но това не значи, че не е сериозно предизвикателство. При все това, първият ми досег с Браян Евънсън със сигурност няма да е последен. Известен с минимализма си и смесването на ужас, фантастика и „литературност“, той създава толкова интензивно преживяване, че в момента в който приключих повестта, исках да я започна наново. Странният и негостоприемен свят на The Warren е клаустрофобичен и пред тотален разпад. А самотното създание, което го обитава, се смята за човек, но не споделя много общи черти с мен или вас. Параноята е неизбежен резултат, особено когато Х се опитва да намери подкрепа сред фрагментираните съзнания, записани в мозъка му, само за да открие, че там го чака единствено лудост.

The Warren е посветена на Джийн Улф и споделя немалко черти с творчеството му. На повърхността историята е проста. Х иска да намери материал, за да построи следващото поколение. Но тази проста история е изпълнена с несъответствия и намеци за напълно различен сюжет, скрит под повърхността. Беглите щрихи, с които са описани гниещият Лабиринт и празната токсична пустош над него, нагнетяват усещането, че читателят има съвсем бегъл поглед върху нещо много по-голямо и значимо, отколкото 80-те страници на повестта му показват.

Нивото на писане е толкова високо, че вместо да дразни, този похват само разпалва въображението. The Warren е ужас, но не заради кървища и насилие, а заради тематичната рамка на ентропия и разпад, както и тоталната загуба на идентичност. Х може би е някаква форма на човешко същество, а може би е просто голем с полу-изтрита база данни в главата си. Светът на Лабиринта може би наистина е токсичен за хората, а може би е просто токсичен за създанията, които се мислят за хора.

Евънсън поставя въпроси без да дава отговори. Повестта е повече картина, отколкото наратив, но атмосферичният интензитет е толкова силен, че четенето ѝ е мрачна наслада. Ако сте в настроение за авангарден ужас, базиран на неразбиране и параноя, The Warren определено си заслужава единия час. А Евънсън си заслужава опознаването, защото такова ниво на писане аз поне не бях виждал от доста отдавна.