Ритматистът

Българската любов към Брандън Сандерсън явно няма граници и това може само да ни радва. След като Бард издадоха Сплавта на закона първи в света и изненадаха дори самия автор, получаваме Ритматистът по подобен начин, а някои англоезични страни все още чакат книгата по рафтовете на книжарниците си. Този път „виновниците“ са Артлайн, които продължават да ни радват с красивото оформление на романите си. Не намирам какво друго да кажа, освен – браво, българският фен го заслужава!

Набързо ще скицирам света на Ритматистът, преди да се потопя в магическата система на човека-идея Сандерсън. Действието на романа се развива на Земя, която наподобява нашата, но с някои съществени изменения в историко-географски аспект. Вместо континент, Северна Америка е съвкупност от множество острови, наречени Съединените острови, наподобяващи федеративното устройство на познатите САЩ. Европейските държави, които и тук са колонизатори на почти необитаваните преди това късчета земя, са впоследствие погълнати от източноазиатската империя ДжоСеун, а на юг от островите основна политическа сила е империята… на ацтеките. Малко шантаво, а? Всичко това е леко поръсено със стиймпънк – основното превозно средство са железниците и конете, а последните често са механични и задвижвани от пружини.

Е, къде да търсим конфликт на това интересно място? Ами на остров Небраск, разбира се, където безброй диви тебеширчета убиват хора по особено жесток начин! Тебеширчетата представляват двуизмерни фигурки, които се придвижват по твърди повърхности и могат да съблекат кожата ви, ако не разполагате с кофа киселина наблизо, която да ги разтвори. Или това поне е начинът, по който ацтеките са водили дългата си война с тях. Европейците, създатели на Съединените острови, откриват ритматистиката – способността на един малък процент хора да вдъхват живот в тебеширените линии, да атакуват с тях, да рисуват различни защити и дори да създават свои собствени тебеширчета – рицари, дракони, еднорози и какви ли още не, готови да се сблъскат в прашните битки на своите повелители.

Действието ни захвърля в доста позната обстановка, колеж Армедиус, където част от учениците се обучават в мистериозната дарба на ритматистите и се подготвят за своето бъдеще – отбрана на гигантската, защитна, тебеширена линия около Небраск, която изолира дивите фигурки от мирното съществуване на хората в Съединените острови. Фронт, очертан с тебешир! Сандерсън с обичайната си смелост е пратил асфалтовите ни рисунки и онзи мирис на класна стая към бойното поле и за пореден път доказва, че може да превърне всяка изчанчена идея в забавно приключение.

Джоел е шестнадесетгодишният младеж, през чиито очи ще наблюдаваме по-голямата част от случващото се в колежа. Той е син на мъртъв майстор на тебешири и чистачка в учебното заведение. Заради близостта на покойния му баща с директора, момчето има възможност да получи образование в иначе безумно скъпия Армедиус, ала това му носи малко радост. Защото Джоел не притежава способностите на ритматист, въпреки невъобразимо нездравословната си любов към тази смес от магия и наука. Неговите линии са същите невъодушевени чертички, които всички сме прескачали като малчугани. В представянето на Джоел и околните, авторът прави приятно отклонение от клишето. Когато чуя за училище в подобна книга, веднага започвам да си представям тормоз, интриги между учениците, любовни закачки, противопоставянето на различни клики и групички. С няколко думи, обичайните сюжетни похвати, които доста автори използват за да натегнат атмосферата. Няма да станете свидетели на това в Ритматистът. Джоел, макар и беден син на чистачка, не е подложен на обиди или подигравки, а обичайното разделение на гадняри и добри деца като цяло отсъства. Ритматистите са малко по-особени и се държат настрана от останалите ученици, но младежите в колежа са минимум вежливи един към друг. Това може би се дължи на факта, че читателите не успяват да видят в кадър почти никой възпитаник, освен Джоел и ритматистката Мелъди, което изключва познатата училищна динамика.

Основният сюжетен двигател са отвличанията и може би убийствата на няколко ученика, надарени в тебеширеното изкуство. Разследването постепенно завлича Джоел и той помага на един от професорите в Армедиус с добрата си дедуктивна мисъл и широки теоретични познания в ритматистиката. На хоризонта има и момиче, вече споменатата Мелъди, но писателят е спестил почти всички лиготии в отношенията между младежите и не ми се наложи да въздишам с отегчение докато четях за особената връзка помежду им.

По-горе споменах наука и това вероятно не е изненадало читателите, запознати с Мъглороден, например. Типично в стила на автора, тебеширените сблъсъци и умението в тях се опират изключително на познанията в геометрията и рисуването, а всеки себеуважаващ се ритматист трябва да има възможно най-бърза и точна ръка. Сандерсън плътно се придържа към собствените си закони, а именно – че всяка сила трябва да има ясно показани и правдоподобни ограничения.

Обичайните силни страни на Сандерсън са налице в романа и лично за мен по-интересни бяха недостатъците му. Те, уви, също са характерните за него. За историята на света и случващото се извън колежа няма да научите много повече от съдържащото се във втория ми абзац и анотацията на книгата. Авторът съвсем бегло е скицирал своята Земя, енергията му е съсредоточена в тайните на ритматистиката. Ако пък трябва още веднъж да използвам „схематично“ към писанията на Сандерсън, е съвсем възможно да се задавя с думата. Този човек пише увлекателно колкото си иска, но убийте ме, описанията му са толкова стандартни и никакви, че колежа Армедиус и Джеймстаун притежават индивидуалността на хлебарките в някои райони на София. Някак е учудващо колко ярки са аломантичните сблъсъци или, в случая, тебеширените двубои, и колко прилична на бяла стая е обкръжаващата ги действителност. Go figure, както казват бабите на село.

Плюсове:

+ Страхотна магическа система. Отново.

+ Романът разчита повече на детективския си елемент, отколкото на училищни алабализми.

+ Действието е бързо, наситено и ми донесе поредния работен ден с кръвясали очи и торбички под тях.

Минуси:

– Изгубеният свят, само дето и динозаврите ги няма.

– Не, наистина се задавих с тая „схематичност“!

Финалът е открит за продължения, но задоволителен, а обратите са ако не съвсем неочаквани, то поне достатъчно интересни. Ако си падате по Сандерсън, книгата едва ли ще ви разочарова. Ако не го харесвате, сред страниците й няма нищо, което да промени мнението ви. Аз прекарах една бурна нощ с нея и беше хубаво, но едва ли ще се видим пак 🙂