Аз и ShadowDance По калдъръмите на миналото и бъдещето

Xellos

ShadowDance е като вездесъщата кутия със стари химикалки, в която се трупат всякакви видове и цветове. Никога не знаеш, кога една ще спре, а друга ще пропише, но си ги пазиш някъде, в спомените и сърцето. Малко чудо е за мен, като един от първите ентусиасти при създаването му, как за 20 години все се намира някой да пусне с изморена ръка нова капка мастило върху пергамента на Списанието и да продължим Делото. Радвам се, че въпреки всичките опити на ентропията, българското образование, липсата на конкуренция, сексуалната революция и html-ът, ShadowDance, като един жив организъм, остана нещо повече от място за публикуване в нета. Малко домашно огнище, което след толкова много емоционални години и промени все още привлича с уникалната си атмосфера интереса на грамотните хора. Мотал съм се и в други подобни места, помагах в създаването на Сивостен, в който за известно време си пишехме с ендивалци, и куп други учЕни ора, което доведе до още интересни запознанства и лек приток на нови остри пера да придойдат и поостанат тук след разпада му. По ред житейски причини нещата за мен са повечко сантиментални и мастилницата попресъхна, но още ми е интересно как еволюират нещата и хвърлям по едно възхитено око на новите автори. За много от нас времето, прекарано заедно (виртуално и физически), обхваща буквално половината ни живот. Съвкупността от преживявания и целият спектър на човешките емоции на десетки хора минали оттук, просто няма как да бъде описано, еле пък накратко.

Ако има нещо, което намирам за желателно, е читателите да проявяват малко от малко видима подкрепа или критика. Не го правим за лайкове, но четенето си е работеща форма на емпатия и това помага да го преборим белия лист. Хубаво ще е, ако някоя и друга светулка премигва в космоса за ориентир пред погледа на заетия с 1000 други неща екип, влагащ безвъзмездно от енергията си 20 години, за да ви запознае с нещо различно от жълтеникави новини и фейкнюз, и да ни напомня, че е останал някакъв интелигентен живот на тази планета. <3

Random

ShadowDance е неизменният ми спътник през последните 20 години. Първо го четях и от него научавах за книги, които след това издирвах по антиквариатите, и искрено се възхищавах на списващите го. После сам станах автор и известно време бях най-малкият от всички. Спомням си как се престраших да изпратя разказ на Роланд, ей така да го види и да ми каже две думи, ако му остане време от натоварения живот на топ журналист занай-голямата медия за фантастика в България – и май това беше първият ми текст в списанието. През последните пет години пък една голяма част от живота ми сякаш израства като гора от семената, които засяваме с колегите: литературни и кино клубове, работилници по светостроене, платформи и конкурси за фантастични разкази, университетско преподаване на фантастика, писане на академични статии за любимите жанрове, участие в конференции и фестивали, издателска дейност, и какво ли не още. През и покрай ShadowDance попаднах на любими автори и приятели, и продължавам да попадам на такива благодарение на постоянните трансформации на екипа и работата. Идеята за списанието като поколенчески кораб, запътил се кой знае къде и побрал в себе си една камара светове и чешити, все повече ми харесва – стискам палци нейде из паралелните реалности междупространственият бързолет ShadowDance наистина да съществува!

Amos Trask

О, Боже на махмурлука, 20 години!!! „Къде ми са детските книжки, кажи ми мой прашен сандък…” А! Ами те са си все така на централното място в библиотеката. Старата любов ръжда не хваща, фантастиката и приключенията пък хич! А в най-фантастичното приключение, наречено живот, има неща, които остават. Рожденният ден на едно от тях празнуваме сега. Клуб по интереси, приятелство, форум, онлайн списание, хартиен киберпънк, галерия от образи, страсти и вълнения, много пълни думи, много празни думи, кандърми, любов, омраза, логорея, ерудиция, тъпанарщина, никога скука – букет от таралежтинки. Ветровете на времето отдавна ни отвяха в различни посоки, но за мен Shadowdance винаги ще си остане незаменима част от шарения пъзел на нашия общ път. Дълбок поклон на старейшините, ядрото, което поддържа пламъка жив вече 2 десетилетия и съм убеден, че ще го поддържа още поне 2 пъти по толкова, докато не ги хване старческата деменция и не си изпозабравят паролите. Янгъс, Моридин, Роланд, Марфа, Трип, Килуа, Гибли, Кселос, Мат и Демандред, Драгъна и всички останали древни и настоящи шадоуденсъри: Big Fucking ЕВАЛА, гайс! Love, Amos Trask.

Marfa

Някъде там, сред сенките танцуват едни ръбати типове, които постоянно се променят като фигурки в калейдоскоп. И аз съм сред тях. ShadowDance е моята пивница от фентъзи роман. Бардове се наливат с кока-кола и мезят с пържени картофки до пълна безпаметност; рицари с мечове редуват бира с шкембе; кръшни и вече не толкова кръшни моми надвикват шумотевицата… А бе, като Червената сватба, само дето не е червена, не е сватба и няма кръвопролития, а само бягство в друго измерение и с истински живи дракони пред портата. Видели сме какво ли не. Преживели сме какво ли не. Изчели сме какво ли не. Хващали сме се за косите, ритали сме се в глезените, летели сме в облаците, падали сме по очи, ревали сме на глас, танцували сме, куфеели сме, дивели сме, карали сме я кротко и по пенсионерската – накратко, ние сме Призваните™, които сме готови да управляваме, да поемем властта и най-сетне да я оправим тая държава, щото то все някой трябва да го направи и кой, ако не ние!

А бе, голяма работа е ShadowDance, това е положението!

Drake

Ех, краят на 90-те години. Беше златно време, кипящо от творческа енергия. България беше започнала да си стъпва на краката след големите икономически кризи, хората вече имаха възможност да попътуват, или най-малкото да поръчват западни издания, а на хоризонта се задаваше истинският game changer: достъпния интернет. Беше време на фенклубове, фензини, на изграждане на общества (и на съответните вражди между тях). Gamers’ Workshop, Егоист, така наречените лайфстайл списания, статии в които авторът говори на ‘ти’, статии, в които редакторът коментира мнението на автора (това дали не беше ShadowDance изобретение? Не помня вече), с всичко се експериментираше. Всички различни групи, групички и общества бяха в постоянен контакт и обмен помежду си. Бил съм на „Таласъмия“ с Random, още преди да започне да пише в списанието, с част от екипа на ShadowDance сме се виждали на представянето на първата българска настолна ролева игра „Ендивал“ (да, и такова имахме), даже може и да сме разменили някоя дума. Беше време на обмен на идеи между представители на различните фен общества.

Това време отмина, творческата енергия позатихна по една или друга причина, но ShadowDance е една от малкото реликви от тази епоха, която успя да се съхрани, да еволюира и да продължи да функционира успешно в новия свят на социални мрежи, където стана прекалено лесно да се изолираме в ехо-стаи.

Не помня кога точно съм разбрал за списанието , но първият ми спомен е статията за Еврокон 2004. Цял живот съм чел жанрова литература, и изведнъж се оказва, че има фен събирания? И то в България? А и статията е изключително забавна. Откри се нов свят пред мен. Толкова много неща съм прочел или гледал, защото съм разбрал за тях от списанието и не съм оставал разочарован. А ако не беше форума, никога нямаше да обърна внимание на „Бъфи, убийцата на вампири“ (винаги съм твърдял, че името на сериала работи срещу него), който смея да твърдя промени живота ми, нито за Уидъновото творчество. Нямаше и да разбера за великолепната Лоис Макмастър Бюджолд, която в момента даже изживява ренесанс във форума. Сигурно и дължа извинение на Роланд за тъпия въпрос дали си струва да започна да чета Малазан от четвърта книга, тъй като това имаше в книжарницата. Мога да изреждам още много, но важното е че двадесет години са по-голямата част от съзнателния ми живот и ShadowDance винаги е присъствал в него.

Aravala

За мен Шадоуденс започна като любимо място за ревюта на всичко фантастично и интригуващо. После плавно премина в надежда и вълнение, когато преди седем години не спах цяла нощ, за да напиша ревю, с което да си спечеля място сред екипа. И после радост – бурна радост, примесена с едно задушаващо в щастието си чувство: „не мога да повярвам, харесали са ме и ще стана автор!!!“ Ако през онази вечер, в която получих имейла, че съм одобрена, знаех колко повече от място в екипа получавам, мисля, че сърцето ми щеше да се пръсне. Какво е за мен Шадоуденс днес? Семейство. Едни от най-добрите ми приятели. Хубави разговори на чаша вино или топъл чай. Много безсънни организационни нощи, пропити с умора, но и много много любов към това, което правя и хората, с които го правя. Пътуване към фестивал или събитие в кола изпълнена със смях и великолепно чувство за хумор. И най-вече усещането, че си с хора, които споделят страстта ти към фантастичното и мечтите за един по-смислен свят.

Roland

Започнах този текст няколко пъти и все не можех да продължа. Каквото и да напиша, е неадекватно спрямо мащаба, който ShadowDance има в живота ми. Защото това списание е може би най-важният фактор в кратката и като цяло безсмислена история на съществуването ми, от момента, в който се запознах с Моридин, Ян и малко по малко останалата част от екипа, до днешния ден. Ако някой търси сметка кой е отговорен за ТОВА НЕЩО (points at self), вината е на списанието. Всичките ми интереси, стремежи и приятелства, се дължат на ShadowDance. Всички (не-музикални) професионални връзки и проекти, от които съм бил част, са директен резултат от ShadowDance.

Както казах, каквото и да напиша, ще е неадекватно. Не само заради огромното пространство, което този сайт заема в съзнанието ми, но и заради огромната история, свързана с него. Времевата линия изобщо не беше права. Първо дойде Панаирът на книгата. После форумът на ИК Бард. След това първата среща наживо с хора от новородения фензин ShadowDance. Първия масивен разрив, довел до легендарни онлайн войни и схизми, на чиято епичност клоновете на Християнството могат само да завиждат. Имаше период, в който дори аз бях част от други проекти, някои от които имаха за цел да са конкуренция на SD. Форумът DragonEye беше следващата стъпка. И едва след това дойде първата версия на форума на самия ShadowDance. Зората на общество, което само по себе си мина през какви ли не кръстоносни походи, драматични вражди, грандиозни съюзи и всички възможни теми под слънцето.

Тези форуми бяха ковачницата, в която аз, Ян, Моридин, Мат, Дем, Морвен, Марфа, Рандъм и десетки, ако не и стотици други хора претопихме, изковахме, скършихме и изковахме наново вселената си от преплетени интереси, светогледи и позиции по всякакви въпроси (от които често не разбирахме нищо, но кога това е спирало който и да било?). Тези форуми и списанието в облаците над тях бяха арената, на която се преборихме със собствените си полу-сформирани съзнания, за да изградим личности от тях. Някои от тези десетки, ако не и стотици други хора бяха съекипници. Други – просто приятели. Трети бяха врагове, а четвърти – всичко това накуп. Някои останаха с нас през десетилетията. Животът изтласка други в различни посоки. Някои се завърнаха след време (аз самият съм имал не един и два хиатуса от списанието и различните общества, сформирани около него), други ни гостуват периодично.

ShadowDance е в доста буквален смисъл моят свят. Или ако не целият ми свят, то безспорно филтър, през който възприемам въпросния. До ден днешен писането на материали за списанието ми носи удовлетворение и чувство за смисленост, които асоциирам с грижата за малко дете (макар че догодина въпросното ще може легално да пие алкохол дори в САЩ!). Развитието на ShadowDance ми е по-важно от почти всичко друго, с което се занимавам в ежедневието си. Това не значи, че участието ми в него винаги ми е носило радост и че не е имало периоди, в които съм бил готов да се оттегля завинаги. Не мога и да гарантирам, че това няма тепърва да се случи.

Но едно нещо е сигурно. В моето съзнание няма ясно дефинирана граница между мен и ShadowDance. Накъдето и да ни отнесе времевият поток, списанието винаги ще бъде част от мен и – за добро или зло – аз винаги ще съм част от него. Което, в определен смисъл, е по-голям катарзис, отколкото повечето хора по света някога ще преживеят.

Rex

За мен ShadowDance започна със запознанството ми с Aravala през 2016-а. Тя беше автор и си личеше, че влага в работата си за списанието много ентусиазъм и любов. Започнахме все повече да общуваме помежду си, в голяма степен и заради общите ни интереси, които са типични за ShadowDance – любов към фантастичното (най-вече дракони!), към добре създаденото изкуство, към увлекателната история и любопитния измислен свят. Накрая се оказахме двойка и живеещи заедно (а вече и женени). С малко подбутване от нейна страна се стигна и до първия ми текст за списанието. Така се превърнах в част от екипа – постепенно и по шуробаджанашки.

През цялото това време мога спокойно да заявя, че екипът на ShadowDance ме прие много радушно и ме накара да се чувствам „сред свои хора“ практически веднага. Срещите винаги са били приятно нещо, постигнатите резултати – удовлетворящи, а пък редките спорове винаги са се разрешавали бързо.

Самото писане на текстове е странно преживяване за мен. Започва с някаква идея, която ми се струва, че ще бъде интересна за четене. Това ме изпълва с ентусиазъм за писане, който обикновено ме държи до около първите петдесетина написани думи – т.е. до около увода. От там насетне започва трудната част, в която трябва да се синтезират идеите, да се подредят, да се намерят най-подходящите думи, да се положат усилия за стил. Всичко това често ме изпълва с отчаяние и ме кара да гледам на задачата като непосилна. За да се преборя с тези пречки се изисква сериозна доза упоритост и, често, чист инат. Това продължава, докато в един момент установиш, че си казал вече всичко, което си искал да кажеш и „краят му се види“. Когато най-сетне приключа текста се появява чувството на гордост от усилията и постигнатото. В този момент си мисля, че читателите ще прочетат всичко и ще си кажат „браво, много добре го е написал“. Но, разбира се, крайната оценка я давате вие, читателите. Споделям тези „размисли и страсти“, за да видите през какви възходи и спадове преминавам като автор в процеса на писане. И, макар понякога да е трудно, винаги е интересно и удовлетворяващо.

Определено благодаря на Aravala, че ме приобщи към това семейство от готини, забавни и умни хора. Струваха си усилията ми да пиша и усилията ѝ да ме агитира да го правя.

Morwen

Беше преди двайсет години. Или почти толкова. За мен всичко започна две години и нещо след това, когато се запознах с хората от списанието и тези, които по-късно станаха част от списанието заедно с мен. И заедно открихме толкова много. Че можем да пишем, че имаме учудващо много общо, че държим един на друг, че животът е сложен и светът е голям. И че нещата обикновено не вървят по план, но понякога, само понякога, това е прекрасно.

Както казах, беше отдавна. Въпреки, че беше преди по-малко от двадесет години, беше преди векове. И продължи векове. И беше епично. Имахме герои и злодеи, възходи и падения. Имаше качествена комедия, тежка драма, здраво приятелство и разбира се, вселенска мъдрост. Макар и не от моя страна. И всички, които минахме през Шадоуденс, сме хората, които сме, донякъде заради него. Още помня първия си разказ. Помня и последния. Нямат нищо общо, но за мен значеше много да мога да споделя всичко това и то да е част от нещо голямо и удивително. И с времето екипът на Шадоуденс успя да го направи дори още по-голямо и удивително.

За мен Шадоуденс винаги ще остане емоция, която ме промени и ме срещна с много ценни хора.

The Dragon

Попаднах на Шадоуденс през ноември, 2002. Това беше доста лош период от живота ми, веднага след смъртта на майка ми. От двете пристрастявания които развих тогава – Magic the Gathering и списанието – то се оказа по дългосрочното (и по-евтиното). Почнах да чета, по някое време направих глупостта да предложа на Ян да пиша ревюта, той направи грешката да приеме. Понеже купувах всичко, излезнало на пазара, падна ми се завидният ресор на „Фентъзи, което прави Р.А. Салваторе да изглежда като Калевала“.

Шадоуденс се оказа кулминация поне за мен на няколко за жалост вече отминали процеса. Тези, които бяхме родени от края на седемдесетте до началото на деветдесетте, бяхме разглезени от качествена фантастика заради огромните количества натрупан каталог, който не можеше да бъде издаден „По Бай Тошово време“. Шадоуденс носеше в себе си и оптимизъм – онзи оптимизъм, който захранваше старият интернет – една група гийкчета, които да се съберат и от една идея и с малко ресурси да направят нещо страхотно.

Най-забележителното нещо в Шадоуденс и тогава, и сега винаги е бил екипът – сбор от доста силни, чепати и ръбести характери които Ян някак си успяваше да бута в една посока. Сбирките, купоните, рожденните дни – прекалено много хубави спомени.

Следващата ретроспекция – след още 20 години. Тъкмо ще съм написал две нови статии дотогава.

Couatl

За разлика от повечето хора тук, аз само гледах. Стоях си някъде извън времето и пространството през 90-те и четях. Не пишех изобщо. Избирах си книги (и филми) на базата на ранните ревюта в ShadowDance. После и на по-късните. Ако някой помни, обаче, тогава ревютата на книгите се изчерпваха от по няколко изречения и не бяха това, което са днес. Затова се наложи да си направя и регистрация на форума. И след известно колебание пуснах тема (не помня точно заглавието, цитирам по памет): „Препоръчайте ми фентъзи книга“. Сигурно още я има някъде из архивите. И въпреки че тук може да се разкажат много повече истории за това как тази литература е била основополагаща за направленията, по които поех по-нататък, как покрай участието в нея станах свидетел на разколите и кръстоносните походи, за които можете да прочетете в спомените на колегите, в крайна сметка есенцията на ShadowDance за мен е това. Препоръчайте ми фентъзи книга, моля.

Vinoka

ShadowdDance е едно от малкото места в онлайн пространството, което предоставя супер готините текстове, анализиращи фантастичното. Много често се е случвало да прочета някоя книга, или да изгледам някой филм или сериал, а след това да вляза да търся публикации в сайта. Четях отделни материали, споделях с приятели, коментирахме размислите на авторите и винаги се стигаше до дискусии, което прави текстовете толкова ценни. И като доверен източник на информация, използвах ShadowDance дори като основа за тези, които развивах в университета. Толкова вярвам в текстовете и на техните автори! Голям фен бях, а и все още съм, на Roland, и всеки път като прочитах нещо от него си казвах: „Искам и аз да мога да пиша така!“. Не съм и предполагала, че някога ще бъда част от този колектив, но ето ме – пиша от време на време и дори ме публикуват. Още не знам как успях да ги излъжа, че ставам за тази работа, но съм безкрайно благодарна, че тези мили и добродушни хора ме приеха в семейството си. Защото след 20 години онлайн присъствие, а вече и книжен брой, ShadowDance е това – фантастично, пъстро, сгряващо душата семейство.

Alexis

За мен Шадоуденс може да се опише основно с думите „преживявания и спомени“. Именно в множествено число. Тук беше мястото, където за първи път попаднах на хора, които така неистово да обичат литературата, както и аз. При това, ако и да ни събраха фентъзито и фантастиката, именно любовта към писменото слово като цяло беше базата, на която аз намерих своето място сред другите Шадоуденсъри. Намерих хора, които с чест наричам приятели. Имам прекрасни спомени от много събирания, събития и дори просто онлайн моменти, които образуват цяла поредица от спомени, завинаги част от мен (или поне докато деменцията не каже своето, дано си намерим протезна памет дотогава). Надявам се след двайсет години тези преживявания и спомени да се умножили и промяната в живота на всички ни да не успее да разруши идеята, която е душата на Шадоуденс много повече от хората в него. Хората се менят, но докато има някой да поеме пламъка на идеята и да го носи напред, спомените ще са за всички ни и Шадоуденс ще го има.

Brimstone

Когато ShadowDance е започвал, аз още съм ходел под масата. Това, естествено, не е съвсем вярно, обаче много исках да го кажа. А сега по същество: Животът ни тук е временно убежище от хищните космически страсти отвън, заслон от вселенския радиационен дъжд, завалял след Големия взрив. Въпросът е: какво превръща това временно убежище в дом, в място на любовта към което да се завръщаме вечно, в checkpoint или bonfire, ако щете? Кое предизвиква усещането за уют и принадлежност и прогонва екзистенциалната самота?

Отговорите са скрити в цялото съществуващо и могат да бъдат колкото банални, толкова и странни: може да е песен или мелодия, погледът на любим човек, лъч светлина, паднал през прозореца в особен час от деня… А парченце от дома може да носи и принадлежността към група от хора със сродни интереси и сходен начин на мислене. Защото ако преди това съм редил относително безразборно тухлите на фантастиката в основите на градежа си, ShadowDance ми помогна да ги слепя по-здраво и да ги издигна в стабилна стена и ми предостави перспектива в пълния смисъл на думата.

Не храня илюзии и не се знае кога отново ще бъда изтръгнат от корен и захвърлен сред бързеите на отровни мисли. Но знам, че това ще стане една идея по-трудно, защото чрез списанието домът ми е по-завършен. И че ще се лутам като смутен звяр по-малко от преди, защото пътят, по който стъпвам, е по-широк. Защото „усещането за нарушена целокупност“, както Франк Хърбърт го формулира в Дюн, ни преследва по-малко, защото имам глас, а раят, преди да настъпи, първо разцъфтява вътре в нас 🙂

Stun Damage

Мисля за връзката си с Шадоуденс и долавям хлад. Той е запаметено ехо от една декемврийска вечер, когато напускам Дома на киното и машинално се насочвам към най-близкия от обичните си барове. Падам си хедонист, донейде, и обичам просто да обитавам света, необременен от мисли. Сега обаче това не е възможно – никога не е, след съзерцание на ярка стена в тъмна стая – и у мен се блъскат мисли, образи и чувства от “Живот нависоко”, а меката неопределеност на нощта заличава детайла от средата и акомодира моето самовглъбение. Старая се да разгранича мисъл от чувство, и това е комфортна рутина, но съм привикнал да я ползвам само като способ да чеша егото си на самопровъзгласен мислещ човек, преди да оставя по-ефирните ѝ резултати да умрат в разтвор от забрава и скоч. Не и сега.

Вкопчвам се в привидно значимите наблюдения, и си ги повтарям с ритмичен, почти ритуалистичен плам. В чистотата на студения въздух се боя от заличаването им, а когато се изправям пред бармана, абдикирам от първоначалните си намерения и взимам бира. Полагам джобно тефтерче върху барплота и начевам записването им. Хартиеният носител ми бе подарен от близка приятелка, дни преди да замине за Англия, а откриващата му страница е опасана от асиметрията на нейни препоръки на песни във вече избледняващ маркер. Чезненето им не е от функционално значение – всички те сега съществуват поне в youtube плейлисти и дори в няколко купени плочи – но навява сантименталност и в нея се съдържа може би най-ефектната метафора на участието ми в Шадоуденс. За пръв път в съзнателния си живот опитвах да съхраня мислите.

Така се роди груба схема на статията, с която кандидатствах в списанието. Причините зад това са лесно проследими до юношество, любопитство и попадане на текстове, които разширяват разбиранията ти за изкуството. Мога да ги обсъждам дълго и хвалебствено, но приповдигнати слова само биха притъпили една комплексна емоция, която, ако четете настоящето, навярно и вие чувствате по свой начин. Вместо това искам да завърша с няколко приказки за участието в екипа.

Ако упоменатата в началото склонност към самотно пиене и размишление по барове ви е навела на мисълта, че съм самовглъбен, но за сметка на това претенциозен интроверт, значи е представителна за мен. Тези черти бяха любопитно пренебрежими през пубертета, когато хормоналните нужди надделяваха над тях и ме тласкаха към по-обичайно социализиране по купони. С навлизането в двайсетте обаче бързо установих, че желанието ми да се запознавам с нови хора е практически нулево. Не мога да кажа как точно колегите ми от Шадоуденс заобиколиха това, но ми се струва, че всички възможни причини са просто различни фасети на концепцията за споделеност.

Вероятност: дългогодишното четене на нечии текстове ражда версия на човека в главата ти, и при среща – ако няма фрапантно разминаване – всъщност срещаш съратник. Пълното наслагване на представа върху реалност е също толкова невъзможно и ненужно, колкото и с приятел от детството. Винаги обаче има смислово ядро, и тук то – противно началото на текста – не е хладно.

Лесно е човек да се откъсне от себе си, било то в клишираното забързано ежедневие, или – ако го отрече, както направих аз – в декадентското си плъзгане по повърхността на живота. Лесно е и да остави всичките си стойностни мисли да помътнеят като някой от невидимите градове на Калвино. Разбира се, можеш да ги оттласкваш от друг човек, но това би било досущ като игра на голф в открития космос. Тук е изкушаващо да оприлича Шадоуденс на наш гравитационен център, но далеч по-въздействащата аналогия се крие в един джобен тефтер, който близка приятелка ми даде преди да замине. Първата страница бе изписала с препоръките си за музика.

Roamer

За пръв път чух за ShadowDance преди петнайсетина години от студент, когото изпитвах във ФМИ. След като другите преподаватели от екипа дойдоха да ме питат: „Какво става, няма ли да си ходим?“, и им обясних, че от двайсет минути се опитваме да разберем защо курсовият проект не работи както трябва в тестовия сценарий, който му давам. Решихме да пишем на човека шестица, защото явно се справя не по-зле от преподавателския екип, а той ми даде разделител за книга с красив меч и надпис „ShadowDance“ и ми каза „ми тук с едни приятели правим нещо, свързано с SF&F, останал съм с впечатление, че може да ти е интересно“. Признавам си, че тогава не погледнах много внимателно за какво точно става дума… а е трябвало 🙂

За втори път чух за ShadowDance… хм, като се замисля, не, случката, в която събрах десетина души вкъщи за осми декември, един от тях каза „А дали ще може да дойде и еди-кой си… а, какво? Не го познаваш? Не сте се виждали на масите на Славейков?! Интересно… Ами той е музикант, свири на цигулка, харесва фантастика и фентъзи… няма начин да не си допаднете!“ и в крайна сметка, след като другите гости се бяха разотишли или бяха заспали, прекарахме с този странен човек и с още един приятел пет-шест часа около зазоряването в разговори за какво ли не… не, това е съвсем друга история.

Истинското ми запознаване със ShadowDance се случи две-три години по-късно, след като по съвсем различни пътища и причини полека-лека един човек ме беше запознал с друг, с трети, с още двама-трима, някой ме беше поканил на концерт, друг – на рожден ден, докато един ден не осъзнах, че прекарвам на практика цялото си свободно време с група хора, с които съм се запознал преди няколко месеца, но като че ли сме се търсили цял живот. Хора, които са чели книгите, с които съм израснал, хора, които са слушали музиката, с която съм израснал, хора, които харесват и ми препоръчват и подобни, и доста по-различни неща за четене, гледане, слушане… Хора, с които мога да си говоря за това накъде върви светът като цяло и за това чия котка ми е надраскала раницата; хора, с някои от които можем да си довършваме мислите с цитати от едни и същи песни, с други да спорим за технически детайли в механиката на компютърни игри, а с трети да тъгуваме на тема фигурно пързаляне – и всичко това да се случва на една и съща маса в рамките на пет минути. Хора, които да ме изтощят под баскетболния кош, преди да отидем на кино и после да прекараме три часа в спор за оценяване на филми според жанровете и за красотата на математически доказателства, така че да се наложи да си оставя колата пред тях, защото ми е паднал акумулаторът и в четири през нощта няма да викам някого да ми дава ток.

Е, в един момент осъзнах, че голяма част от тези хора току говорят за „форума“, за „списанието“, и реших все пак да погледна за какво става дума… и що да видя: тези хора били решили не само да говорят за всичко това, а и да пишат за него, да си имат кътче в мрежата, където да споделят впечатленията си от интересните неща, които са открили, да показват своя поглед върху аспекти, които други хора може и да са пропуснали, плахо да показват на света собствените си опити да пишат, а и в крайна сметка да проверяват отново и отново дали е вярна старата максима,че в спора се ражда истината 🙂 И ако от време на време се случи някой, който години наред е чел всякаквите писания и обсъждания там, да реши да се обади, да се включи, да каже нещо от себе си… всичко става още по-хубаво.

Така че за мен ShadowDance не е нито само списание, нито само форум, нито само библиотека за текстове… за мен ShadowDance е част от света, част от обществото, част от приятелите и познатите ми, заедно с всички техни знания, мнения и особености. ShadowDance е малко откачено място за малко откачени хора, но пък е точно това, което ни трябва.

Salix

От времена незапомнени в моменти на несигурност коя да е следващата покорена книга, надигам поглед към небето в очакване на балона с горещ въздух, за да застана под сянката му докато завалят ревюта, статии, дискусии и класации. Казано простичко – бях огромен фен на ShadowDance дълго време, а сега съм още по-голям. Когато видях обявлението за набиране на нови автори, реших да пробвам, без да имам каквито и да било очаквания. Струваше ми се много дръзко да мисля, че хората, които, не просто управляват фантастично невероятен балон с горещ въздух, а и отгоре на всичко пишат статии и ревюта за фантастика и фентъзи, ще са заинтригувани от току-що завършила гимназията ентусиастка по летателни апарати. В един от първите дни на 2019-та обаче получих имейла с одобрението си и това, разбира се, обира всички награди за най-добро начало на годината.

Изумително е колко отворени към нови идеи и гледни точки са всички (и колко търпеливи също) и независимо от факта, че бях сред най-новите членове (а и най-малкият и неопитен при това), веднага се почувствах част от семейството. Благодаря, че ми позволихте да танцувам в сенките с вас 🙂

Yan

ShadowDance е първото ми и за момента единствено отроче. С умиление си спомням как правеше първите неуверени стъпки, спъваше се, падаше, изправяше се и продължаваше напред. Срещна ме със страхотни хора, много от които с гордост мога да нарека приятели. Събра ме с по-добрата ми половинка. Подкрепяше ме в трудни моменти. Ядосваше ме. Радваше ме. Изпълваше ме с ентусиазъм.

Аз съм това, което съм до голяма степен благодарение на ShadowDance.

п.п. Ако са рекли Сенките, в един по-нормален бъдещ момент ще организираме един от онези легендарни купони, за които ветераните в екипа си спомнят с носталгия, а за новите членове е някакъв митичен звяр от отминала епоха.

Niksan

Преди няма даже две години социализирането не беше забранено, а аз попаднах на съобщение, че ShadowDance търси автори. Е, аз не знаех какво е ShadowDance, нито бях писал през живота си, но реших да се пробвам. И така, в последната нощ на обявения срок трескаво търсих думи, с които да запълня празния лист. По-късно, когато попитах толкова ли са нямали кандидати, че е трябвало да изберат и мен, получих като отговор само смях. Още не съм сигурен какво толкова са видели колегите, но знам аз какво открих насреща. Никога не съм си и представял, че ще срещна толкова хора с близки интереси, всеки от които готов да помага, да дава съвети и да прояви безкрайно търпение. А наскоро видях цялата им всеотдайност и любов за това списание да кулминира в първото писмено издание. Мога само да съм благодарен, че имам възможността да съм малка част от тези 20 години история.

Trip

Първото ми разминаване с ШД като кораби в нощта бяха рецензиите им (тогава бяха техните, сега са нашите, ех) за „Властелина на пръстените“. Бях след нощна (мрежа, естествено, не смяна, пхаха) в знаковата зала на Младежкия дом в Бургас, бях на петнайсет, бях подразнен. Някои не го бяха харесали, даже хич не са го харесали. Само че рецензиите звучаха авторитетно, особено на един, Роланд се казваше, а егото ми крехко, викам си, ами, хубаво, вече и аз не го харесвам. Един сън по-късно – изпълнен с кончета, мелници и гремлини по нощници, размахващи затворнически гюллета – бях забравил всичко и чинно си заобожах филмите наново.

Втората ми сгляда отдалеч, в която пак не се харесахме с ШД, но отново бях респектиран от един Роланд (и даже се запознах с един Моридин), се случи, когато бях на осемнайсет, в първата ми година като екскурзовод/симултанен преводач на място в Слънчев бряг. Това беше бойно кръщение в най-добрите традиции на „Песен за огън и лед“ – много повръщане (пияните туристи), много кръв (битите от сводници туристи), много смрад и сметкаджийство (екскурзоводът мой съквартирант и шофьорите на автобуси), много, много, много секс (всички освен аз) и… първите три книги от „Песента“ в оригинал, които ме спасиха в окопите. Бях си ги избрал вместо нещо, което ужким беше фентъзи, но беше кръстено „Амазонската книга на мъртвите“, а пък не ми се четеше много за южноамерикански индианци-зомбита. Ще оставя логиката на това мое решение да отекне във въображението ви по начин, своеобразен за всекиго от вас. Но ще постулирам поквантовому, че всичките мои версии във вашите вселени са идиоти.

Другият начин, по който борех мидсомарския ужас от заточението си, бе да посещавам едно интернет-клубче непосредствено до знаковата дискотека „Мания“, където същото това лято ошетаха Васил Илиев, докато съм лежал в леглото по никое време и съм си чакал наряда, четейки за Кървавата сватба, а казанлъшкият ми съквартирант (сори, Саше) кротко си смърдеше. В клубчето, прясно наточен от „Песента“ и основните наръчници и светостроителните помощни материали на „Vampire: The Masquerade“, които бях чел цялата предна година, трябваше да избера между две фенски общности – Сивостен и ShadowDance. Избрах Сивостен. Освен почуждиченото по родоотстъпнически име на вторите, разликите в полза на Сивостен бяха тогава и в цветовата гама: техния сивкав металик като на… сива стена? – срещу жълто-оранжево като очните ябълки на квартален вуйчан, болен от алкохолен хепатит. Дори едрият, дълъг и дебел меч на ШД не успя да наклони везните, защото бях и винаги съм бил над самоцелните фалическите символи.

И тъй, ШД за известно време бяха „другите“ и също така Сивостен бяха зрели хора, които използваха дълги думи и бяха математици, химици и медици, а пък оня Роланд бил само цигулар, Моридин май бил програмист, което тогава беше част от новите раси в сетинга, а пък един Рандъм бил просто ученик. Кисках се във везаната си кърпичка, докато бях част от общността, несъмнено задоволяваща дългите ми, дебели интелектуални комплекси.

Само че тоя Роланд чат-пат пишеше също в Сивостен и по време на абсолютно непрестанните препирни между него и всички останали нерядко оставах впечатлен от формите на неговото трол-фу, наподобяващи гневна росомаха, преяла с ферментирали ябълки, на която са откраднали любимата секс-мърша. И тъй, през дервишките пламъци на форумния флейм, започнах да пристъпвам към силуетите от Сенкотанц (съжалявам, сядам си, няма да се повтори). А, и също, есента на същата година, покрай едно живо виждане със сивостенци се запознах с Моридин, като научих две неща: първо, фендъмът в България е една-единствена весела кочинка, в която всички се плицикаме и си ядем акото; второ, някакви софиянци – като Моридин – поздравяват с думите „Привет!“ и усмивка, говорят, без да се перчат постоянно, и слушат, когато другите говорят, което на това бургаско лицье му причини метафизичен разпад на онтологията и водеше често до потно мисловно самовглъбение в компютърните клубчета по нощите, докато македонският ми съквартирант в Студентски град, Орце, правеше секс с някакви, дето ги забърсваше от знаковия Строеж, и композираше блек метъл на акустична китара, а аз все по-често зачитах ShadowDance и слушах някаква банда на име Tool. Орце, друже, ти не беше нищо повече от човешки придатък към пениса си и необузданото си македонфро, но за пръв път ми спомена за Tool. Хвала вовеки.

Третата, съдбовна, среща се случи на една Нова година, когато бях на двайсет, по време на една моя нощна (смяна, не мрежа, естествено, тия студентски филии с лютеница да не се купуват сами) в магазин за хранителни стоки току до знаковия „Клуб 26“, където никой уважаващ себе си мъртвопиян студент не поръчваше повече от една напитка, когато можеше да направи две крачки и да си купи цяла бутилка и шестпакетник шаркчета от мен или от нахакана едра мома с алопеция и айляк над 9000, която взимаше другите нощни смени. Тази нощна смяна обаче беше първата размяна на лични съобщения в ШД между мен и Роланд. Съжалявам до ден-днешен, че не ги пазя, но помня важното – моето сърцераздирателно съобщение относно как така съм нощна смяна в магазинче по Нова година и чета Орландо на Вирджиния Улф, докато навън гърмят фойерверки и може би някой с артистичен псевдоним Орландо забавлява (по) масите.

И отговора на Роланд: „Poor bastard.“

Скоро след това той ми заяви, че ще се видим, което и гравитацията несъмнено е заявила на самоубиеца, преди да скочи. Видяхме се десетина дни по-късно и след дълъг и напоителен монолог от негова страна, получих първата част от МА-ЛА-ЗАН-СКА-ТА, Емануиле, книга на мъртвите. Който е започвал тази поредица във впечатлителна възраст, знае какво следва, а също и дали запазих работата си в магазинчето – съжалявам, мома с алопеция и айляк, сигурен съм, че си се справила и без мен – и дали си взех изпитите. Както се оказа, МА-ЛА-ЗАН-СКА-ТА книга на мъртвите и още много основополагащи за нас четива са били подбрани и препоръчани за пръв път от преждеспоменатия просто ученик Рандъм и тъй интелектуалните ми комплекси получиха нов гуру, към който да се прикачат (ех, Саше, някои неща не се променят).

И тъй, изгубих шансове да изградя читава работна етика във формираща възраст, изгубих и едно следване (от много…), но си спечелих ШД, с острите критически езици и големите усти (е, и Жоро/Моридин, ама го траем, щото върши работа и казва „Привет“), неспирното любопитство към новото, водещо понякога до шокиращото за някои от фендъма родоостъпничество, което вътрешно си го наричаме просто добър вкус (шегувам се, бе!), както и до нови и нови прекрасни хора в екипа през последните години и абсолютно не-новата, и ужасна, и прекрасна цветова гама на очните ябълки на квартален вуйчан с алкохолен хепатит.

И символа на ShadowDance – дебелият, дълъг меч на нашия господар и командир Ян, на който той всички ни е научил като един добър паладин от един хубав български разказ. Не и мен, де, понеже винаги съм бил и ще бъда над самоцелните фалически символи.

Моята малка лодка малко заседна в едни плитчини последните години, поради което ме и няма напоследък, докато нашият „Ентърпрайз“, нашият „Наутилус“, нашият „Цура-2000“ пори неуморно вълните, дълбините, космическата бездна, етера… Съжалявам, че е трудно да съм с екипажа, че така да се каже, един вид… излъстих надеждите им. Те моите – никога.

Demandred

За пръв път попаднах на ShadowDance благодарение на активността си на добрия стар форум на ИК Бард преди твърде много години. Там за пръв път през живота си открих българска общност от хора, обичащи фантастиката и фентъзито. Те водеха разгорещени дискусии по вечните теми „Колелото срещу Властелина“, „Едингс или Фийст“ и „Колко са зле преводите на фентъзи книги в България“. На същия форум се подвизаваха и членове на по това време доста малобройния екип на ShadowDance, с някои от които спорих ожесточено, с други се запознах на срещите на форума. След като се отличих като болен фен на „Колелото на времето“ и се набутах с една доста сериозна за времето сума, за да си набавя веднага след излизането му десетия том на поредицата, бях поканен да напиша ревю за това събитие. Оттам започна всичко и не съжалявам, макар леко да е ме е срам и досега каква висока оценка писах на този том.

Покрай работата в списанието намерих нови приятели. Благодарение на материалите на колегите през годините открих една камара любими книги, филми и сериали. Форумът на ShadowDance пък е едно от любимите ми места в мрежата още от създаването му. Като цяло списанието и всички занимания покрай него са едни от малкото неща, които са постоянен фактор в моя живот вече 17 години. Материалите в него, както и дискусиите на живо и на форума с членове на екипа и с читатели, са повлияли значително не само на вкусовете ми за изкуство, но и на цялостния ми мироглед.

Със сбирките на екипа през годините също са свързани множество приятни спомени. Те се промениха много, вече почти не се случва да откараме цяла нощ и да се събудим с махмурлук в два следобед на другия ден, както ставаше през първите години, но продължават да са все така приятни и интересни.

Щастлив съм, че ShadowDance продължава да се развива и да намира нови качествени членове, които да поемат щафетата от напусналите или да помагат на старите кучета. Надявам се още поне 20 години да ни радва и да съм част от него.

Matrim

Открих Шадоуденс благодарение на добрия стар бардак, известен още и като форума на Бард или ловните полета на Муки. Там често се дърлехме по начин, който никак не подобава на зрели хора, но то и не бяхме такива тогава (но пък слънцето грееше по-хубаво, ех младост…). Полека-лека някои от постърите почнахме да се виждаме и на живо, не след дълго и успях да забаламосам екипа да ме вземат и мен (но пък и те ме метнаха, че ще има заплати най-късно след 15 години).

През годините Шадоуденс ме запозна с куп готини хора и ме накара да съжалявам нерядко, че не може да се виждаме по-често и на живо, но пък като БДЖ пуснат свръхбързите влакове и това ще стане, сигурен съм. Освен приятелите, другото хубаво нещо, за което веднага се сещам е, че (почти) никога не съм си казал „За какво се бъхтех толкоз“? Писането на материали е приятно занимание, стига на човек да му дойде музата. Пък и на фона на Роланд, няма как човек да си каже: „Пресилих се“, нали така? 🙂

Като се замисля си е направо чудо, че толкова много от старите муцуни все още милеем за списанието. Много се надявам това чудо да продължи и за много години напред, а новото поколение колеги да не остава по-назад. Каквото и да стане, винаги ще помня запивките, сбирките, колегите и отборния дух, който въпреки многото перипетии остава в сила и до днес.

Dr. Horrible

Цяла седмица се чудя какво да напиша за ShadowDance. Аз съм част от форума от 2009-та, а от списанието – от 2013-та, така че съм се включил в екипа на доста по-късен етап. Когато станах автор в списанието, вече имах оформени интереси, вече бях (донякъде) завършена личност и не мога да кажа, че списанието ме е променило или изградило в смисъла, в който го казват по-отдавнашните ми колеги.

И една вечер, докато си тънех в размисли, излязох да се видя с Intery. Макар времето да беше облачно, ние се разхождахме из парка, дори минахме през един мол, за да си купя комикс за Затана. Малко след това дойде дъждът – онзи, големият дъжд, за който сте чули преди няколко дни. Чудовищна буря, тонове вода от небето, ужасяващ вятър, гръмотевици, изобщо – всемирен погром. Подгизнали и треперещи от студ, двамата се свряхме в един случайно отключен вход. Стояхме вътре на тъмно и гледахме как булевардът отвън се превръща в река, как коли закъсват и изгасват насред кръстовището, как дървета се пречупват и падат. Досетих се, че сме точно на две пресечки от жилището на Moridin и Killua. Можехме да се изправим срещу бурята само за няколко минути, а след това да намерим подслон, топло и сухо място, кърпи, чай. О, как исках да отидем у тях и да ги видя! И знаех, че ако им звънна, веднага биха откликнали. Но реших, че ще е по-добре да не го правим, защото наближаваше десет вечерта, а те имат малко бебе. И няма значение в какво състояние съм аз, въпреки всичко не искам да ги притеснявам, не мога да ги притеснявам. Ако те ми бяха обикновени колеги или познати, щях все пак да им звънна, да попитам може ли да се скрия за малко у тях. Но те са много повече от това – те са хора, които обичам толкова силно, че смятам комфорта им за по-важен от своя собствен. А дори в онзи мрачен неприятен вход, Intery беше прекрасна компания и си споделяхме за най-големите бури и бедствия, които сме изживявали. И в този момент почувствах, че това е ShadowDance. Не ревютата, не класациите, а хората, с които имах щастието да се запозная, и всичко, което ми дадоха те.

ShadowDance е Killua, която по време на игра на шапка ме сочи енергично, слага пръсти на главата си, сякаш има рогца, и феерично се върти с шала си, опитвайки се да обясни безгласно думата „Батман“, ShadowDance е Moridin, който въпреки алергията си към котката ми, обикаля квартала за лекарства, за да може да гледаме вкъщи „Вещерът“, Shadowdance e Intery, която подскача от щастие по Графа, защото ме е видяла в далечината. ShadowDance е Random и Хараламби Марков, които чакат на опашка часове наред, за да ми донесат автограф от любим автор, и Claymore, който специално идва до центъра, за да ми върне забравената у тях найлонова торбичка с плюшени мишки и истинско сирене, и Trip, който чете с божествен глас „Господаря на вълците“ в Перото, и Morwen и Roamer, които ми дават куп сладки десерти, докато делим стая в хижа, и Aravala и Rex, с които танцуваме под звуците на „Кекс“ на Папи Ханс на сватбата на Moridin и Killua, и Roland, който ми помага да сляза по заледените стълби в подлеза на НДК в зимата след автомобилната ми катастрофа, и Ordo Malleus, който следващото лято ми намира огромна здрава тояга, на която се подпирам при слизането от Витоша, и Yan който задълбочено ми отговаря на въпроса „Кои са ти любимите пет Х-мени?“, докато Ghibli шеговито въздъхва край нас, и Matrim, който, дори да не е харесал „Джесика Джоунс“ или „Убиецът на Шута“, изразява критиката си по-умерено, защото знае, че ги обичам, и Demandred, който ми препоръчва сборници с разкази на разходка из Рила, и Vinoka, която ми изпраща забавни мемета за „Джоджо заека“, и Vivian, с която така и не успях да се видя в Лондон в деня, в който посетих гроба на Ан Болейн.

Това е ShadowDance за мен.

Vivian

Недотам дългосрочната ми кариера на бг филмов ревюър нямаше да я има, ако го нямаше Trip. Или по-скоро, ако не бях записала да уча филология и не бях попаднала съвсем щастливо в един и същ курс с Trip. Двамата с него запълвахме доста време между отделните филологически науки с разговори. Културни, задълбочени – знаете как е, когато сте студент и си въобразявате, че разбирате много от всичко. Особено от това, което вълнува съзнанието ви в момента. Та Trip често даваше примери за това как смятат за даден филм или фентъзи „на един форум“. Първоначално ShadowDance за мен бе „онзи форум на Trip“, където имаше големи мнения и големи личности. Така и не ми остана време да го посетя, но пък след завършване и започване на работа, дременето в офис пред компютъра си каза думата и веднага се регистрирах.

Това беше годината, когато „The Dark Knight“ излезе, суперлативите по негов адрес изобилстваха и аз щедро се изявявах по форум,а обяснявайки как е най-великото нещо на света, а Нолън е началото и края на човечеството. Впоследствие някак аз и Roland се озовахме на кинопрожекция на „Mamma Mia“, а останалото е история. Той успя да ме рикрутне успешно като автор основно във филмовата секция, с която се занимавах няколко години и където понякога успявам дори последните години да напиша нещо, ако филм ме впечатли ненадейно и дълбоко.

За мен ShadowDance е намирането на собствения ми глас. Отстояването му, култивирането на търпение и красноречие при споделянето на вътрешните ми възгледи. Експеримент. Удоволствие. Неконвенционалност. Приятелство с хора, с които дори да не комуникирам няколко години, ако срещна на улицата, ще се заговорим сякаш за последно сме се видели вчера. ShadowDance е споделеност.

Beric

Поздрави и НАЗДРАВЕ на новите и особено на старите ми колеги от ShadowDance, които едно време ми помогнаха да бъда толкова нърди, колкото си искам, и дори да разваля успешно превода на няколко книги 😉 Честит Рожден Ден и живот и здраве, наесен може да ви споделя новата си стара любов Dungeons&Dragons.

Clio

Колелото на времето се върти и вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го век се върне отново. В двадесет и първия век, век на електронни книги и CGI, век на невиждани чудеса и век на чума, ShadowDance навърши 20 години. 20 години приятелство, 20 години любов към фантастиката и добрата литература като цяло (а понякога и лошата!), смях, партита (тогава се наричаха „купони“, и бяха легендарни!), споделяне на добри и лоши моменти в живота ни… Всичко започна с „Колелото на Времето“, което събра повечето от ранните членове на екипа – банда ентусиазирани, философстващи, четящи човеци, които споделяха любов към интересни неща. Книги, музика, анимета, игри, филми и сериали, нездравословна храна и здравословно катерене по планини и полянки, понякога даже и котки. Беше толкова отдавна, че не си спомням как започна, сякаш винаги е било част от живота ми, и в същото време не мога да повярвам, че са минали 20 години, половината от живота ми… ах, а бяхме млади! Макар и отдавна вече да не съм активен член на екипа, си оставам безумно горда от това, че съм част от него – ако не реално, то със сигурност духовно. Понякога даже ме обхваща носталгия, че нямам повод да откривам грешки на Моридин >.> 20 години, как лети времето… Честит Рожден Ден, ShadowDance!

Dark Wanderer

Преди 20 години, когато за пръв път се срещнах с Шадоуданс, имахме много общи неща: интерес към фентъзито и фантастиката, множество хаотични идеи относно живота, вселената и всичко останало и не много ясен път към постигането им. Сега, 20 години по късно, интересът към към фентъзито и фантастиката си е все там, идеите са малко по-малко хаотични, а пътят към постигането им е, като че ли, малко по-ясен. Поне при мен, Шадоуданс и хората около него имаха немалка роля за изясняването на идеите и пътя към постигането им. Времето в компанията на екипа подсили интереса ми към четенето и писането и остави много приятни спомени (и много изпити бутилки бира). И със сигурност много скоро най-накрая ще седна и ще допиша някой от онези фентъзи романи, които започвах 3-4-5 пъти през последните 20 години. Any moment now! А междувременно ще продължа да бъда верен почитател и да се радвам на високото качество и новите идеи на хората, които 20 години продължават да са една идея по-малко мързеливи от мен!

Jen

Като почне времето тъй неуловимо да се разтича по ъглите, все се сещам за чудния доктор Зюс: It’s night before it’s afternoon. December is here before its June. My goodness how the time has flewn! Спокойна съм обаче, защото 20 години неуморно отваряме портали. Така и времето не е само едно, и светът не е само един. Пак Доктор Зюс: That is truer than true! There is no one alive who is you-er than you!

Ordo Malleus

ShadowDance е място, където се запознах със и опознах страхотни човеци. Въпросните страхотни човеци дори успяват да работят като екип, което за мен е изумително, предвид това колко различни и чепати характери са наблъскани в нашия виртуален квадратен метър. Никога не съм подозирал, че ще приема сериозно колеги, които ядат палачинките с мед и луканка (?!?!) или пък се захласват по кинаджийски недоразумения като Черната пантера (@&##$!), но ей на – не само ги приемам, ами ги обичам ужасно.

Тъй като не обичам да говоря за себе си, защото се намирам за неособено интересна личност, а няма какво да кажа за присъединяването си в екипа, което пък е съвсем неинтересно събитие, ще се обърна към читателите:

Знам, че сте чували всички възможни клишета, с които някой се обръща към слушащите/гледащите/четящите го. Знам, че вероятно може да напълните няколко книги с вариации на „от фенове за фенове“, „правим го за вас“, „ние сме пътят, истината и животът“ и подобни. И на мен са ми писнали. Обаче всичко в ShadowDance не просто е поръсено с любов, ами съществува само и единствено заради нея. Любов към фантастичното във всичките му форми. Единствената цел на екипа е да споделя тази любов и да удря камъни, пък дано някоя искричка запали още някоя заблудена душа и я прати на пътешествие из безбройните неизследвани светове на жанровете ни.

Това пътешествие си заслужава всяка стъпчица и когато свикнем да приемаме определения като „завеян“, „мечтател“, „главата му все в облаците“ с усмивка, вместо със смущение, разбираме, че ние имаме битката при Пеленорските поля, която е филмирана така, че да ти настръхнат космите на задника, имаме „Игра на Тронове“, който половината свят чакаше все едно Иисус се връщаше на земята, имаме монологът от „В като Вендета“, имаме великия чичо Стиви, който още пише, та пушек се вдига, имаме най-яките фенски събития в света, имаме пулсираща от живот екосистема от романи, комикси, телевизионни и кино продукции, видео игри, настолни игри и какви ли не преплитания между тях. Немечтателите какво имат? Ръководство за съдомиялна? Любимо предаване как да си направиш стена от гипсокартон и лепило Капчица? Форуми, в които обсъждат оптималния брой изхождания на тригодишно дете, което е родено в Козирог, ама асцендентът му е иксодов кърлеж? Благодаря, но FOR THE EMPEROR и давай нататък.

Наздраве на колегите, наздраве и на Вас, нашите прекрасни читатели! Сипете си, виждам ви 😉

Tsu

Да започна да пиша за ShadowDance бе може би една от най-щастливите случайности в живота ми. Когато видях обявата им, че търсят нови автори, аз самата точно се опитвах да намеря някое ново интересно хоби, което някак да е свързано с писането. ShadowDance е списание от фенове за фенове, а това е безкрайно специално и вълнуващо. Защото от всяка дума, от всяка статия и пост на Шадоуденс се усеща страстта на екипа му, която е е заразителна. Синергия – така бих определила магичната реакция, която се случва между всички шадоуденсци.

Макар че така отскоро сме заедно, се надявам и занапред дълго да плаваме заедно из моретата на фантастичното! И няма защо да се плашим от дълбоководни чудовища – все пак сме най-готиният екипаж на света! 😉

Хари

Когато Moridin ме покани да напиша текст за годишнината на Шадоуденс, се зачудих какво смислено мога да кажа. Не съм писал много материали и често се намирам далече, далече в периферията на случващото се в редакторския екип и форума (не по нежелание, а цялостна и личностна дезорганизация и вътрешен хаос). Въпреки неактивността си мога с ръка на сърце да заявя, че животът щеше да е коренно различен и много по-беден ако не се бях запознал с тези мили хора.

Годината беше 2014, аз бях новодошъл софиянец и се жалвах в блога си колко съм самотен и как няма хора, които да се занимават с фантастика на английски (признавам си, не ми беше дошло на ум да ударя бърз Гугъл). Като рицар на бял кон, Trip ми остави коментар, че адски греша и така се стигна до първата ми сбирка на клуба по фантастика в Гринуич, водена от Random. Там се запознах с много членове на екипа, които и до ден днешен са едни от най-близките ми и скъпи хора – Random, Trip, Moridin, Killua, Intery, както и други свободни елементи, придърпани в гравитационното поле на Шадоуденс.

Може и да не съм технически част от списанието, но списанието е една значителна част от мен. Да са ни честити тези 20 години. Да има още толкова, защото ни трябват такива места, които приемат напълно непознати с отворени ръце.

Killua

Началото за мен и Шадоуданс беше в далечната 2005 година. Покрай аниме манията се запознах с Amelia и Cruelty, които ме замъкнаха на един сивостенски съботник в южния парк. И както и колегите вече са писали, по онези времена всички компании бяха много омешани, така че на въпросния съботник естествено присъстваха и шадоудансъри (сред които и бъдещият ми съпруг, с когото се сгаджосахме есента на същата тази година). Беше много яко събиране (жалко, че малко след това спряха да съществуват) и общо взето оттогава съм част от форума и компанията. Е, в първите години повече като „жената на Moridin“ вероятно, но малко по малко извоювах самостоятелно присъствие в очите на колегите (надявам се) и дори Roland започна да ме харесва в някакъв момент 😀

Освен, разбира се, супер готините рецензии, благодарение на които си подбирам неща за гледане и четене (ей, още помня как ме зариби Matrim по „Monster“ с подробното и увлекателно ревю), различните събития и инициативи, най-важното за мен е, че сред сенчестите редици намерих много страхотни приятели и огромна част от живота ми и досега се върти около Шадоуданс. Ей на, от години рифрешването на форума за нови мнения и списанието за коментари и материали са се превърнали в ежедневна сутрешна (и не само сутрешна, признавам си) традиция. А да споделя и от кухнята – първия месец на бебето ни мъжът ми отпразнува с десетки часове организации и работа покрай Шадоуданс и 20-годишнината. Това е то, приоритети, все пак първото дете ръжда не хваща!

Уви, така и не можах да стана твърде активен автор на материали в списанието – писането ми отнема твърде много време и енергия, за да съм доволна от резултата. Но чукча не писател-критик, чукча редактор-критик на уонаби писатели-критици, така че Шадоуданс от 2014 насам за мен е любимото ми редактиране, организиране и ръчкане на колегите. Заради което всички ме обичат, разбира се!

Ghibli

Какво е за мен Шадоуданс? С една дума, всичко 🙂 Група страшно интелигентни хора (не слагам себе си тук), с която ми беше невероятно интересно и приятно да общувам, а по-късно и да им ходя по сватбите. 20 години звучи като цяла вечност и си е така. Лично аз за пръв път попаднах на Шадоуданс по времето, когато прохождах в интернет с дайъл-ъп през дуплекса, а списанието имаше излязъл четвърти брой. Поразгледах, прочетох някакви невероятно яки и остроумни материали, видях снимката на създателя на списанието и си казах, че това е един доста страшен на вид метълист. Сега живеем заедно. (По този повод, той ми каза да напиша, че Шадоуданс ми е дал възможност да се докосна до мускулестото тяло на Шефа. Безспорно е така.)

После бяха първо интернет общуването, след това първата среща на живо, от която някак произтекоха онези епохални купони, на които домакинът се опитваше да успокоява обстановката с репликата „това все пак е офис“ и всички се снимахме с Меча™. Хората продължаваха да пишат невероятно яки и остроумни материали, а аз вече не само ги бях виждала на снимка, но и имах общи снимки с тях. За мен тази история е преди всичко лична и много повече за хората, отколкото за списанието. Има хора, които никога не са писали материал и не са били официално част от екипа, но се намират в онази част от света, означена за мен с „ШД“. Благодаря ви, че ви има, приятели. И до днес се чувствам привилегирована да общувам с вас.

Moridin

Покрай юбилея разтворих овехтелите архиви, прескачали през хиперпространството от харддиск на харддиск, и къде с носталгия, къде с доста смях се завърнах за момент в един друг свят. 2000 година. За новото хилядолетие не знам, но нещо много по-голямо бе родено в онези щурави времена, в които обикаляхме антикварните книжари по кривите улички, изчитахме Галактики, Избрани световни фантастики, новите тухлени Бардови поредици и говорехме ли, говорехме премъдрости безспир. По тийнейджърски смешно. Такива бяха времената. Днешните младежи в екипа ни са безкрайно по-наистина-мъдри от нас тогава. Ще ми се да мисля, че може би имаме малко пръст 🙂

В ShadowDance изживях на практика всички емоции, които знам да съществуват на света. Ентусиазъм, гордост, доверие, разочарование, срам, тъга, яд, спокойствие, вяра, надежда… и разбира се, любов. Семейство 🙂 И чакам да изпитам още, неописвани от човека досега такива, някак спонтанно зародили се от това мистично общо цяло на приятелство, амбиция, съзерцание и трескавост. Ще ги има. Не знам дали ще успеем да ви ги предадем, но със сигурност и всички вие ще сте част от тях. Споделената вселена на това списание отдавна надрасна милионите думи, изписани в него, и се превърна в онзи действително поколенчески кораб, за който Рандъм пръв спомена, а метафората се залепи на реалността досущ като (бел. ред – мой коментар в скоби на материал на Роланд) от Онези Дни™.

В тях дни сякаш имаше време за всичко. Днес няма време за нищо, а идеите, които бликат в екипа, са все повече и все по-амбициозни. В тях дни се виждахме на живо, за да дописва някой нещо у Ксел в последния момент, а днес сложни и рядко спазвани дори от редакторите алгоритми управляват цялото списание. В тях дни страстно любехме и мразехме, а днес търсим гледните точки.  В тях дни играехме футбол, а днес.. е както и да е! Тях дни изглеждат много различни от днес. Но помежду им води непрекъсната пътека, по която списанието успя нито веднъж да не залитне финално в тъмната гора отстрани.

Трудно ми е да си представя по-добра компания, в която да бях изминал този път от нахаканото, леко ексейпистко, леко високомерно харесване на тези „яки книжки“, до осъзнаването с всяка фибра на съществото, че „яките книжки“ крият ключове не просто към някое бъдеще, което свършва с последната страница. А към бъдещето, което ние и нашите деца ще живеят. Като в онези филми, в които животът се превърта назад като лента, мога да затворя очи и да проследя как всички онези разговори, купони, закъснения с хтмл-и, скандали, наздравици, срещи, конкурси за нови автори, запознанства (не казвам винаги „привет“!…. само доста често…), писаници по нощи, дни, села, паланки, ваканции и (почти) космически кораби трупат камък по камък по камък върху тази вавилонска кула от емоции и необяснимост, която води до откровението. Обичам ShadowDance, той винаги ще е част от мен, закодирана във всяка моя реакция, мисъл, дума и дори (въпреки тотално справедливите обвинения по мой адрес по-нагоре от страна на отговорните за това лица) в майчиното мляко, което ще направи и от детето ми част от голямото танцосенчесто тайнство.

Много още звезди и вселени чакат своето засенчване!