Devs

Зад донякъде лишения от въображение превод Тайна разработка в HBO GO можете да откриете Devs, новия режисьорски проект на Алекс Гарланд (Ex Machina, Annihilation). Запознатите с творчеството на Гарланд няма да се изненадат от новите измерения на странност, които се завихрят в осемте епизода на този неподатлив на жанрово определяне сериал. Научна фантастика/шпионска трилър-мистерия/медитация над физическата структура на реалността и нейните импликации за човешкото битие? Като съчетание на горепосочените, Devs е преди всичко свръхамбициозен до високомерие проект и това е напълно умишлено. Дали успява да покрие тези амбициите в достатъчна степен, за да оправдае съществуването си, зависи от аудиторията, на която попадне. Това е сериал, за който категориите харесвам/не харесвам някак се оказват напълно непривични.

На ниво сюжет Devs ни представя Сергей (Карл Глусман), млад и талантлив служител в технологичната корпорация Амая от Силициевата долина, който бива поканен от собственика на въпросната, Форест (Ник Оферман), да се включи в екипа на секретното им звено Devs. Едва встъпил на новото си работно място, Сергей се опитва да открадне кода, но се сблъсква с железни охранителни мерки, разочарованието на работодателя си и собствената си преждевременна смърт. В резултат приятелката му Лили (Соноя Мизуно, участвала във филмите на Гарланд, както и в ретрофутуристичния сериал Maniac) е изправена пред загадката какво се е случило с него действително и какво се крие зад стените на футуристичната конструкция на Devs.

В повечето случаи, когато говорим за драматичен сериал, той е движен от сюжета или героите. Това обаче не е случаят при Devs, където двигателната сила е идейна. Сериалът е на практика визуална репрезентация на един мисловен експеримент, произлизащ от работата на френския учен Пиер-Симон Лаплас (1749-1827). На него дължим идеята за детерминизма – че единственото, което определя какво ще се случи в следващия момент, е състоянието на Вселената в настоящия. Лаплас илюстрира това с образа на колосален интелект, който знае местонахождението на всеки атом във всемира: “за такъв интелект нищо не би било неизвестно и бъдещето, също както миналото, би било видимо”. Този мисловен експеримент е станал известен като „Демонът на Лаплас“. Алекс Гарланд ни води в свят, където въпросният демон се е въплътил в квантов компютър.

Парадоксално за “сериал за програмисти”, както някои го окачествяват, една от основните теми, които Devs разисква, е вярата. И не просто системите от вярвания и религиозността, а психологическият феномен, характерен за нашия вид, който стои в нейната основа: именно умението да виждаме модели дори там, където ги няма. Аргументите в тази посока са разпръснати елегантно из целия сериал: проекцията на Христос на кръста, използването на преливаща от астрологични алюзии песен като „Age of Aquarius“ за музикален фон, коментара, че технологичните магнати се възприемат като месии, финалната вътрешна шега с името на Devs. Тезата на Гарланд е ясна: без значение дали става дума за прекланяне пред брадат чичко, полегнал върху облачета, или пред научна концепция като детерминизма, догматизмът си е догматизъм.

Два основни лагера въплъщават този конфликт. От едната страна са собственикът на Амая, Форест, който е изградил компанията като възпоменателен монумент за починалата си дъщеричка, и Кейти (Алисън Пил), която привидно е негова асистентка, а всъщност е мастърмайндът на начинанието. Двамата изповядват с фанатичен плам догмите на детерминизма (така, както сериалът го разбира) – всичко е предопределено, човешкият живот се движи по “трамвайни линии”, усещането за agency* е привидност, свободната воля е илюзия. “You were always going to do what you did”* казва Форест на Сергей още в епизод 1. От другата страна е Лили, подпомагана от бившия си приятел Джейми, която не изглежда да е движена от някаква конкретна идеология отвъд желанието да направи това, което смята за правилно. Сблъсъкът на тези две двойки в епизод 6 е един от най- впечатляващите моменти на противопоставяне, които изобщо някога съм гледала – вместо пуцаница, вопли и всякакви други вариации на тема “врява и безумство” тук има две жени, търкалящи химикал по маса, и двама мъже, които цъкат фризби на двора, докато ги чакат да се разберат. Просто и съвършено.

*

Една от основните критики към сериала е начинът, по който Соноя Мизуно играе Лили – изключително обрано откъм лицеви изражения и емоционални вокализации. Това изглежда е объркващо за част от аудиторията, защото кара героинята да изглежда лишена от вътрешна мотивация (и не достатъчно “женствена” по стереотипните критерии, бих си позволила да подхвърля). Мизуно обаче е балерина и играе с тялото си. На мен всеки неин жест, всеки фрейм на тялото ѝ в пространството ми се струваше изразителен и уместен за своенравната и стегната Лили.

Двама на пръв поглед второстепенни герои в сериала са носители на още идейно-тематични линии. Вундеркиндът Линдън и улегналият Стюърт са ядрото на Devs екипа и съставляват необичайна, но убедителна приятелска двойка. Линдън (младеж, изигран от Кейли Спени – без задни мисли от страна на Гарланд) внедрява в системата на Devs промяната, която прави проекта успешен – интегрира в нея хипотезата за многото светове от квантовата механика, известна още като „интерпретацията на Еверет“. В рамките на сериала Алекс Гарланд използва изключително въздействащи последователности от кадри, за да илюстрира разцепването на вселената във възможните клонове на съществуване.

Стюърт (Стивън Маккинли Хенерсън) е средоточие на друга централна за сериала идея – функцията на изкуството. От проекциите в Devs системата на рисунките от зората на човечеството и опита да бъде пресъздадена музика от тази епоха до алтернативни музикални композиции и блестящи образци на съвременна поезия, изкуството тенденциозно се прокрадва в епизодите. За разлика от религията, изкуството не предполага догматизъм. Напротив, то винаги е приканващо към интерпретация и в този смисъл е алтернатива на търсенето на абсолютна истина. Един от любимите ми моменти в сериала е рецитирането на гробовната поема Aubade на Филип Ларкин от Стюарт.

The sure extinction that we travel to
And shall be lost in always. Not to be here,
Not to be anywhere,
And soon; nothing more terrible, nothing more true.

В този момент изкристализира едно от основните послания на Гарланд. Сковаващият ужас от смъртта тегне над всяко човешко същество и в стремежа си да го избегнем постоянно търсим пътища към безсмъртие – от градене на мащабни религиозни организации, които да поддържат илюзията за “живот след смъртта”, до вкопчването в далеч по-истинските чудеса на технологиите. Има нещо поразително злокобно в знаковия за сериала образ – статуята на малкото момиченце, извисяваща се над боровите гори като метафора за арогантността, с която човекът се поставя над природата. Тази критика към граденето на култове – религиозни, националистически, технологични, и към антропоцентризма като ултимативния ни автокулт – прави Devs много повече от поредния чудат интелектуален сериал.