The Last Human My apologies. I am Low-tier. Please speak slowly.

Зак Джордан ми направи впечатление по време на Chicago Comics and Entertainment Expo, където промотираше все още неизлезлия си дебют по доста уникален начин. Дел Рей бяха осигурили отделен щанд до техния и той го използваше като инсталация, посветена на вселената на романа му. Голям екран „сканираше“ минаващите и се опитваше да идентифицира от коя извънземна раса са. Междувременно няколко младежи в идиотски комбинезони правеха снимки на желаещите и ги използваха за очарователни „лични карти“, които се принтираха на място. От другата страна на четвъртата стена, Джордан беше много отворен да говори за маркетинга (цялата кампания на събитието беше негово творение, издателството беше осигурило единствено празния щанд) и в панела, където го слушах, разказваше доста за опита си в провалени стартъпи и пътя, довел го до писане на фантастика.

Той също така раздаваше предварителни копия за ревюиране на романа си, и именно така аз прочетох The Last Human.

Действието на книгата се развива… някога в бъдещето. Сариа Дъщерята е осиновено отроче на Сениа Вдовицата и двете обитават космическа станция, която копае лед от пръстена на газов гигант, за да го продава като вода на галактиката. Вдовиците са гигантски паякообразни убийци, научили се да контролират хищническите си инстинкти с хилядолетия, преди да се присъединят към Мрежата – галактическо общество, съставено от милиарди извънземни раси, пръснати по трилиони светове и станции.

Сариа, междувременно, е последният човек във вселената.

The Last Human ни показва общество, базирано на стандартизация, организация и ред. Преди хилядолетие човечеството се е опитало да атакува и унищожи Мрежата в империалистичния си порив, използвайки забранени оръжия, които са изтребили цели звездни системи. Това е и един от невъобразимо малкото крайни случаи, в които Мрежата е била принудена да анихилира разумен вид. Днес хората са просто зловещ мит, но това не пречи на Сариа да се надява един ден да открие други от своя вид. Не след дълго поредица от събития я запращат на пътешествие, което ще я доведе до целта ѝ, но може би не по начина, по който си я е представяла.

Историята, ако не е станало ясно, е космическо приключение във вселена с колосални пропорции. Всичко в The Last Human се брои в милиарди и трилиони, но Джордан съумява да не направи залозите твърде големи, за да са разбираеми за читателя. Действието се развива на няколко фантастични локации и светостроенето е от любимия ми тип – разумните същества имат безпределни възможности и строят не в планетни или системни, а в галактически мащаби.

Същевременно обаче романът страда от някои дефекти, които му пречат да се развие до пълния си потенциал. И понеже искам да завърша с позитивите, ще започна с критиките. Първите глави дават заявка за Young Adult четиво, в което млада тийнейджърка има приключения в космоса. Вселената не се стреми към реализъм и много елементи на светостроене са типични шорткъти от историите за по-млади читатели. Много скоро обаче събитията стават твърде зловещи, а автора го избива на философски размисли относно естеството на разума и цивилизацията, което изхвърля всякакво впечатление за YA. Книгата само печели от вдигането на възрастовата група, но това не променя факта, че началото дава заявки за тотално различно четиво от това, което получаваме.

Втората ми критика е концепцията за разум, която е едновременно много интересна, но и страда от някои проблемни аспекти. В Мрежата има неизброимо количество индивиди, някои биологични, други механични. За да изчислява статуса на гражданите си, тя използва нива на интелект. Всички създания – независимо дали продукт на еволюция, или технология – са наричани разуми („intelligences“) и тези с ниво на интелект над 1,8 са считани за „легални“, т.е. пълноправни граждани. Разуми под 1,8 не са способни да напуснат родния си свят и съответно не биват поканени в Мрежата, а множеството изкуствено създадени интелекти под тази граница са… ами роби. Всеки имплант, всяка машина, всеки дрон има някакво ниво на интелект и в неизброимото си мнозинство те са точно под легалната граница. И докато Джордан разглежда в детайл взаимоотношенията между човешкото ниво (около 2) и богоподобните 3-ки и 4-ки (всяко следващо ниво е 12 пъти по-комплексно от предишното), то той замита под килима факта, че галактиката му е пълна с може би леко глуповати, но напълно себеосъзнати разумни създания, които са третирани като роби и нямат свободна воля. И The Last Human така и не се опитва да оправдае или осъди този факт.

Романът има и някои проблеми с ритъма. След експлозивното начало действието се заблатява в депресивни размисли, последвани от разкрития под формата на ретроспекция, което прави средата на книгата доста тромава, ако и всъщност много интересна. Джордан видимо знае какво иска да каже и го казва добре, но не го казва в правилните пропорции и не винаги на правилните места.

Което ме води до персонажите. Сариа е добре развита, макар и не особено симпатична, ако трябва да съм честен. Но с изключение на майка ѝ Сениа, всички други герои биват вкарвани в действието хаотично и непоследователно. Моментите, които би следвало да развият връзките между тях и главната героиня, като цяло липсват или се появяват твърде късно, а личните им сюжетни линии са само загатнати, което в крайна сметка води до това, че читателят така и не развива особен интерес към съдбата им.

Защо, питате се, съм дал толкова висока оценка на книга, която критикувам толкова интензивно? Отговорът е прост – светостроенето. Всички дефекти, които изброих по-горе, са нормални за млад автор, който тепърва прохожда в писането. С натрупването на опит Джордан ще изглади този тип проблеми. Но това, с което The Last Human блести, е изграждането на галактика, в която всеки индивидуален разум е само клетка от по-висши съзнания и „организми“, където „късметът“ е просто сложен план на високите нива на интелект*. Книгата има амбиция и се справя героично с покриването ѝ. От определена гледна точка, тя представя една доста депресираща вселена, но за мен беше вълнуващо да разглеждам разумния живот като самоподдържаща се система, способна да се интегрира към други подобни разуми, за да сформира суперсистеми, и как тези суперсистеми взаимодействат една с друга. Езикът, с който авторът описва света си, е магнетичен и вкарва читателя в колосалните мащаби на историята по чудесен начин.

В крайна сметка, The Last Human е книга с трески за дялане, но много голям потенциал, която ми достави сериозен кеф, макар и да ми отне известни усилия да рекалибрирам очакванията, които ми остави началото, след което да прегазя през средата ѝ. Ако сте широко скроени (като мен, хехе) и смятате, че можете да простите изброените дефекти, за да оцените интересния свят, този роман е за вас. Ако не смятате, че това ще проработи, пак препоръчвам да хвърляте едно око на бъдещото творчество на Зак Джордан, защото младежът е обещаващ глас във фантастиката.