Паразит

Паразит е филм за класова борба, но не по скучния начин, обрисуван в трейлъра му.

В началните кадри се запознаваме с четиричленното семейство Ким – майка и баща на средна възраст и техните син и дъщеря на около 20, – живеещо в претъпкан от вещи апартамент, по-голямата част от който е под земята. Тяхната материална ситуация и семейна динамика са показани много ефективно в хода на първия проблем, който персонажите имат да решат – загубили са достъп до безплатния Wi-Fi на близките си съседи и се опитват да се свържат с друга безжична мрежа, за която да не плащат. Докато те обикалят ъглите на апартаментчето си с вдигнати високо мобилни телефони, са видни две неща: че членовете на това семейство се обичат и подкрепят един друг, и че приемат нищетата си с хумор.

Тези няколко щриха са достатъчни, за да разбере зрителят, че портретът на бедност в Паразит няма да се опитва да бъде нито идеализиран, нито сърцераздирателен. Понастоящем Ким изкарват мижави пари, сгъвайки картонени кутии за местна пицария, и не са особено прилежни в изпълнението на задачата. Те са дребни тарикати, но за разлика от например Джебчии, тук сцените на събирането им около масата не служат за внушаване на определен тип уют насред бедност: липсва топла светлина или съсредоточаване на камерата върху храната. Апартаментчето им си е гадно, членовете на семейството са си несъвършени хора, и бедността си е бедност.

Камъкът на завръзката се приземява в повествованието под формата на приятел на сина (Киу), който му предлага да поеме частните уроци по английски на ученичка от богато семейство, докато самият той следва в чужбина. Киу се съгласява, сестра му фалшифицира документи, за да изглежда сякаш той е студент, и се отправя към напълно различна част от Сеул, където живее заможното семейство (с фамилия Пак) на бъдещата му частна ученичка.

С пристигането на Киу в къщата в богаташкия квартал започва разкриването на един от най-важните кинематографски елементи на Паразит: управлението на пространството, с особено подчертан вертикален контраст. Ким живеят в мазе накрая на улица, пълна с контейнери за боклук, зад която пияни мъже често се облекчават. Богаташкото семейство Пак пък живее в Нарния – отваряш врата в гигантска бетонна ограда откъм безлюдна улица във високата част на Сеул и се озоваваш на съвсем друго място, с просторна зелена градина и изглед към зелени хълмове, сякаш не се намираш в многомилионен град. Самата им къща в сюжета на филма е построена от известен архитект и има своеобразна атмосфера – съчетание от скандинавски минимализъм, много дърво, мека светлина и вертикална разчупеност. В реалността къщата е декор, построен за филма, за да може да се разглабя и да приютява прецизните ъгли на камерата на Пон Джунхо*.

Отново следва сцена, в която за няколко минути вникваме в динамиката на това второ семейство. Госпожата, както я наричат в хода на целия филм, е заспала в градината поради липсата на кой знае какви ежедневни задължения. Домакинската работа се върши изцяло от икономката. Двете деца на семейство Пак са като олицетворения на посредствеността. Наивната и празноглава госпожа – впрочем страхотно изиграна с фино управляван комизъм от Чо Йоджон – е впечатлена от престореното усърдие в преподаването на Киу, когото започва да нарича с англоезичното име Кевин, и скоростно го наема за уроците на дъщерята. Оказва се, че синът ѝ пък има нужда от учител по рисуване, а Кевин уж случайно се сеща за далечна братовчедка (всъщност сестра му), учила в Чикаго, която може би евентуално би се съгласила да заеме длъжността, макар че е много търсен учител…

И така, по всичко личи, че филмът ще бъде едно отегчително гмуркане в дискретния анти-чар на буржоазията, разглеждан през постепенното вмъкване на семейство Ким у семейство Пак. Номерът с Паразит е някак си да се съгласите да му дадете шанс, без да научавате повече за хода на сюжета му, разкриването на който би развалило преживяването ви на филма. Трябва да повярвате, че в него има много повече, отколкото изглежда на пръв поглед, само му заемете търпението си за известно време. Позволете ми в следващите редове да се опитам да ви убедя, че трябва да го направите, въпреки твърде, твърде мудното начало.

На първо място, ако имате интерес към политизирани филми, които разглеждат обекта си с много пространство за зрителска интерпретация, вместо с мелодраматична назидателност, Паразит заслужава да е на челни места в списъка ви за гледане. Това не е от лентите, в които някой от героите изнася затрогващ монолог, който да разкаже на зрителя какъв извод трябва да си направи. Нито е от тези, които отправят социалната си критика по еднозначен или скучен начин. Ще разберете основното, което Паразит иска да ви каже, още докато гледате, но ще оцените малките и фините детайли, чрез които изгражда впечатлението ви – в диалози, във фокуса на камерата, в актьорска игра – дни по-късно*.

Има един известен цитат на Роналд Райт, перифраза на мисъл на Стайнбек, за това как „социализмът никога не пуска корен в Америка, защото бедните виждат себе си не като експлоатиран пролетариат, а като временно изложили се милионери“. Без да правя есенциалистки твърдения за американската или южнокорейската култури, за мен все пак беше особено завладяващо за разнообразие да гледам портрет на богатите, наситен с гневна омраза и презрение. В Паразит те пият само скъпа бутилирана вода и имат категорични виждания за границата, която прислугата им не бива да преминава. Семейство Пак не са садистични злодеи, те просто водят своя привилегирован живот в оградената си къща и сбръчкват нос, когато до тях стигне миризмата на долните прослойки*. Ефектът от този портрет е, че у поне малко класово осъзнатия зрител се създават не въжделения към живота на богатите, а симпатия към якобинците. Същевременно семейство Ким по никакъв начин не са положителните герои на повествованието. Напротив, най-ключовият момент от сюжета е свързан с пълната им липса на класова солидарност.

Макар че интерпретацията в случая може би казва повече за интерпретиращия, отколкото за произведението, не мога да не гледам на тези елементи от Паразит като представляващи кулминацията на дълга серия от социално ангажирани филми, създадени от Пон Джунхо. Жанрово Паразит е сроден с реалистичната му модерна класика Salinui chueok / Memories of Murder (2003) и по-скорошния Madeo / Mother (2009), но политически е в траекторията на фантастичните му творби, гъмжащи от критика на различни елементи от социалния свят. Американското военно присъствие в Южна Корея е съвсем явно разкритикувано в Gwoemul / The Host (2006), който също като Паразит е съсредоточен в отношенията вътре в едно маргинализирано семейство, докато на преден план се занимава с гигантско людоедно водно чудовище. Seolgungnyeolcha / Snowpiercer (2013) довежда социалната стратификация и екологичния колапс до стилизиран абсурдизъм, а международният капитализъм и индустриалното животновъдство са явният фокус на Okja (2017).

Но какво извисява Паразит в представите на филмовата критика толкова много над изброените заглавия, че да вземе Златна палма, четири Оскара, включително за най-добър филм (прочетете тук кои са останалите победители) и какви ли не други награди? Не е само политизираният сюжет и неговите завои. Голяма е заслугата на актьорската игра, в която половината от персонажите играят роля-в-ролята. Дъщерята в семейство Ким (Пак Содам) особено майсторски изиграва две коренно различни версии на героинята си, в зависимост от това дали е сред своето семейство, или сред семейство Пак.

Също толкова важно е високото ниво на продукцията, която кара Паразит да изглежда много по-излъскан от предните филми на Пон. Цялостното осветяване му придава неповторима патина, особено в сцените вътре в къщата на Пак. Кинематографията, от своя страна, е впечатляваща както в обрисуването на множеството различни пространства, така и в две изключително красиви интерлюдии.

Но повече от техническите детайли и политическото послание, за мен най-отличаващото на Паразит е маниерът му на разказване и внушение, при който все още разсъждаваш за различни негови аспекти дълго след края му. Не е праволинеен, не е еднозначен и не е твърде изричен в това, което иска да каже. Вместо това е най-силен във фини детайли на диалозите, монтажа и актьорската игра, които може да не са очевидни в първия момент, но за които ще се сетиш по-късно с една нова интерпретация.

В крайна сметка, най-общо казано, Паразит е един много добре изглеждащ филм, изигран подобаващо, съдържащ много детайли за обмисляне, и най-вече прокарващ класова солидарност.

들어라, 최후 결전, 투쟁의 외침을

Паразит е част от програмата на 24-ия София Филм Фест през март.

Благодарим на Анета Димитрова за транскрипцията на имената.