Come Tumbling Down You will be the cruel light to balance the killing dark...

Ако сте чели материала ми за поредицата Wayward Children на Шонън МакГуайър, знаете колко интензивно обичам тези повести. Тъй като ги открих едва в края на миналата година, имах удоволствието да изчета четири от тях накуп. Но историята за децата в училището на Еленор Уест не е приключила и петата част, Come Tumbling Down, излезе в началото на януари.

 Макар и самостоятелни, повестите в тази вселена са в хронологическа последователност и не препоръчвам да се четат в разбъркан ред. Съответно, ако не сте чели предишните четири части, този материал не е за вас.

Към момента, Wayward Children книгите следват определен ритъм: всяка нечетна част е „приключенска“, а всяка четна е „origin story“. Приключенските се развиват в наши дни и следват едни и същи персонажи, докато ретроспективните истории разказват за първото пътешествие на герои от Every Heart a Doorway в някой магически свят*. Come Tumbling Down следва този принцип и ни връща в училището на Еленор, но само за момент. Още в самото начало, в мазето се отваря врата към Тресавищата и от нея се появява Джак Уолкот. Изпаднала в несвяст и носена на ръцете от два пъти умиралата ѝ любима Алексис, тя е попаднала в ужасяващ капан и без помощта на приятелите си не само няма да оцелее, но смъртта ѝ ще доведе до края на всичко, което обича в Тресавищата.

Down Among the Sticks and Bones – историята за произхода на Джак и Джил – е любимата ми част от поредицата. Завръщането в дивата реалност на Тресавищата, обагрени в кръв от чудовищата, бродещи из тях под надзора на червената луна, повече или по-малко означаваше, че нямам избор дали да харесам повестта, или не. Макар и да е „приключенски“ наратив, Come Tumbling Down продължава да развива темите от хипнотичната втора книга, този път контрастирайки ги с персонажи, които са минавали през други врати. Също като в останалата част от поредицата, идентичността е в основен фокус, било то концепцията за героизма или чувството да си отхвърлен от дадена група, та до невероятно интимното усещане, че собственото ти тяло е капан, от който искаш да избягаш. Същевременно, МакГуайър не се опитва да назидава – тези теми са неотменимо централни за нейните персонажи и историята не може да бъде разказана без тях.

Като казах персонажи, Come Tumbling Down съпоставя кошмарния свят на Тресавищата с герои, които не сме свикнали да виждаме в тях – Кейд, Кристофър, Кора и новосъживената Суми*. Макар и сюжетно те да се връзват перфектно с повествованието, книгата малко се дъни с някои от тях, например Кейд и Кора (които на този етап заслужават свои собствени книги) или Кристофър (който става все по-дразнещо „нормален“ и мрънка все повече с всяка следваща част). От друга страна, първото приключение на Суми демонстрира точно колко плашеща е тази бонбонена принцеса-воин, и колко опасна може да бъде, ако не е на твоя страна.

Стилът на МакГуайър е изключителен. Лекотата, с която комбинира приказното повествование със съвременно разказвачество, ме изпълва с кротка, но грозна завист, а ритъмът на Come Tumbling Down е перфектен за целите на историята, която се опитва да разкаже. Ако повестта се дъни някъде, това е в гледната точка, която е „всезнаеща“, т.е. не е заключена в нечия глава, а се разхожда из перспективите на всички персонажи. Което само по себе си е чудесен похват за света, който МакГуайър изгражда, но скоковете често са твърде внезапни и изхвърлят читателя от действието.

Това обаче е бял кахър. Петата Wayward Children повест държи нивото и се нарежда на второ място в личната ми класация за поредицата. Продължението на историята на Джак Уолкот е едновременно впримчващо и ужасяващо, героично и трагично. В добавка, разкошните илюстрации на Ровина Кай подсилват атмосферата. Ако сте чели предишните книги, скачайте смело на тази. Ако не сте, какво за бога чакате?