Когато великани ходеха по земята

Когато топографията на света е била мътна и фрагментарна, а науката му – непрофилирана, естествознанието е носило обратен знак. Този днес ненужен терминологичен чадър на сноп дисциплини някога сякаш се е насочвал навътре към субекта си, дефинирайки повече него в търсенията му, отколкото непознаваемата за възможностите му реалност. Бихме могли да наречем подобни хора натуралисти, но в литературния си дебют Мартин Касабов проявява достатъчно добър езикoв усет, за да използва, отново и отново, „естествоизпитатели“. Дума с текстура и мечтателна тежест, каквито словата могат да добият едва когато времето заличи означаемото им. Странстванията на една такава личност са единствените сюжетно проследими нишки в Когато великани ходеха по земята и ехтят неравно през цяла сюрия истории, които на свой ред като че ли не се и опитват да снадят достоверна топография на света – защото са по-заинтригувани от мъгливите му покрайнини.

Горното иде да рече, че става дума предимно за магически реализъм, а дори когато това не е съвсем вярно, наративите са фриволни в правилата и причинно-следствените си връзки до степен да провокират аналогично усещане. Споменавам умишлено само един свят – макар и често бъркан с магическия реализъм, сюрреализмът е нещо съвършено различно и разграничението им съвпада с това между епистемологията и онтологията. В своите четиридесет и две истории обаче Когато великани ходеха по земята все пак съдържа и четири сюрреалистки. Които при това са сред наистина добрите текстове в нея. Подобен феномен навява усещане за определени разминавания между форма и умисъл, но за да доловим това в правилния контекст, първо трябва да минем през по-широката картина.

Няколко думи за гласа на автора. В продължение на целия сборник Касабов е стъпил върху фолклорни традиции и действа като всевиждащ разказвач. Това обикновено не го спира да се държи около героя и да не издава неизвестни нему неща, но същевременно и не става дума за ограничено трето лице – свободна непряка реч няма и процесите в главата на героя просто се съобщават като емоционални истини. Такава перспектива е уместна и готина за регистъра на повечето истории, но се чупи в няколкото случая на разкази в първо лице – уж разказани от протагониста си, който обаче коментира мислите и усещанията си сякаш е постигнал абсолютно себепознание. Примерите за това са малко и не вредят фатално на книгата, но по горната причина не стоят толкова органично в текста и съответно не могат да почерпят от ползите, които иначе дава тази перспектива в по-подходяща употреба.

Хубава практика при рецензия на сборник е да се анализира всяко произведение поотделно, но тук нито едно не надвишава десет страници, а бройката им е значителна, тъй че подобен подход би бил тормозещ за хората и от двете страни на ревюто. От друга страна, умът се противи на избирателно разглеждане на статистически незначима част от тях. Затова в този текст ще се опитам да изолирам ясните тенденции в писането на Касабов и на тяхна база да разпределя разказите в книгата в няколко разпознаваеми групи. Те са разбира се условни и неминуемо не биха могли да обхванат богатството на повестванията, но могат да информират поне настоящия анализ. Съветвам след прочитането му отново да се абстрахирате от това групиране, за да можете да се насладите на флуидната организация на разказите в авторовия ред, която със сигурност е сред силните ѝ страни. Ако възприемаме историите ѝ като непрекъсната последователност, Когато великани ходеха по земята е бързоходен разказ, който през няколко страници залита в непредвидими посоки – да я четеш е да се удавиш в потоп от сурова диегетична материя. Недвусмислено, ако и неосмислено, удоволствие.

Port of Cefalu, Sicilly – Alberto Pisa

Понеже странността на историите заема централно място в общата естетика, важно е да обърнем внимание как и за какво е използвана тя. В най-слабата различима група текстове, тя е най-вече средство за това героят, чийто проблем е щрихиран в самото начало, да достигне някакво епифанично прозрение как трябва да се държи и да приема ситуацията си. Проблемът и прозрението обикновено са тривиални, а последното често отива опасно близо до спускана от автора поука, особено когато стига само до читателя. Сред тази група са разкази като За няколко дини повече, Изкуплението на Лучано, Охлюви, Бебето натрапник и Плащът на Маврелио. По-специално внимание заслужава може би Арфистът Методи и синът на джуджето.

В желанието си по реалистки да опише тривиалния гнет на протагониста си, разказът открива с инфодъмп, който би бил спорен дори и в роман. В случая говорим за произведение от шест страници, от които експозицията заема над една трета. Когато все пак приключи, героят – музикантът от заглавието – бива споходен от необичайна случка. Сякаш митосът на Прехода е генерирал пред него класическа невъзприемаща изкуство мутра с неотменимото изискване арфистът да учи сина му на занаята си. Разбира се, по грешните причини: заради някакъв имплицитен престиж. Кое е странното тук? Че става дума за необичаен и натоварен с митологични конотации днес инструмент, а също и че мутрата, в доста очевидно послание* се манифестира именно като джудже, и именно в това подразбиращо се убежище на недооценения артист, кръчмата. Тази странност обаче остава повърхностна и редуктивна, без особени шансове в оставащите малко на брой страници да обърне наистина интересен поглед към реалния проблем за социалната функция на изкуството. Сякаш епистемологичният изследователски импулс на автора тук най-сериозно се разминава с избраната от него разказна форма – препъникамък, който бележи и други моменти в Когато великани ходеха по земята.

Зефир и Сънят на Замза принадлежат към същата категория текстове, но се справят със задачата си доста по-добре, защото странното им съдържание не е път към извода, а самото нещо. Така те всъщност са свързващо звено с групата разкази на пълноправен магически реализъм, които са далеч по-силната страна на Касабов. Във върховата си форма той пише изключително елегантно и свири по образни и концептуални струни едновременно. Гроздовете на властта и Тя си мисли да замине за Южна Америка напипват едно особено гранично пространство и го вживяват с хубава образност без да насилват лесни „задоволяващи“ развръзки. Тук Касабов определено е в свои води, а в един особено зрелищен момент захвърля всякаква ситуационност и директно канализира приказната традиция, което изглежда му се отразява отлично – прозата става ритмична и плътна като центъра на черна дупка:

Този глупак, най-глупавият мъж на света, му даде ключ и го прати да отвори врата, която била в уличка, покрита от дъжд, където котките се къпели вечер и пеели химни. Колко глупав мъж, помисли си той и глътна ключа, но лентата, която бе закачена за него, остана да виси от устата му. Две ленти – синя и зелена. И вече не можеше да се изразява така добре, не можеше да бъде приятен в разговор, защото все мислеше за лентите, които висят от устата му – свидетелство за ключа, който носи. Тогава вървя дълго по лицето на земята, вървя и по гърба ѝ, докато на нея не ѝ стана тежко и не го прегърна.

Разказът е под страница и току-що прочетохте една трета от него. За дължината си, изреченията се движат напред със завидна глаголна инерция. Например при „лентата, която бе закачена за него“ наместо епитетното „закачената за него лента“, което със сигурност би натежало с последвалата отсечена безглаголна фраза, която на свой ред чудесно модулира информацията и създава своеобразен ритъм чрез симетрията на изказа. Забележете и плавната компресия на времепространство. Започваме със случкa, продължаваме с общо описание на последиците ѝ и заради тях преливаме в дълго странстване по лицето на земята. В четири последователни изречения. Преди да свърши, текстът успява да измине този път и наобратно. Това е отлично писане и ако бе консистентно през книгата, Когато великани ходеха по земята щеше да е далеч по-лесна за ревюиране.

Town – Zoltan Szabo

Това обаче е само едната крайност. В противоположната ѝ, която също бележи своебразен връх в сборника, разказът Монте Касино успява да гради сцена в изключителни подробности. По спектъра между тях обаче често цари напрежение и неловък компромис, навярно най-болезнен в Градът на спящите хора. В тази история за естествоизпитателя Ецио и съдружника му Джовани двамата бродят из някакъв незапълнен край от картата на света, откривайки град с мистериозно въздействие върху обитателите си. Тежи очакване за напоена светостроителна тъкан, която концептуално и естетически да изплува в умозрението като някой от Невидимите градове на Калвино. Само че сетивни описания на града липсват; той е щрихиран само чрез въздействието върху жителите си и нищо повече. Но така самото въздействие сякаш не намира достатъчно естетическо отражение и е просто там, за да служи на мистерията. Която по своему антиклимактично на свой ред е там, просто за да изпрати Ецио при персонаж – криво огледало. Срещата помежду им със сигурност е смислена, но едва ли оправдава влаченето на целия този багаж от мъгляви елементи.

Като стана дума за антиклимакс, той е характерен за Ецио: и в петте истории със свое участие естествоизпитателят всъщност не разрешава нито един случай. Това не възпира авторът да го рисува като недвусмислено положителен герой и в това прозира сърцевината на тона на книгата, която красиво усеща професията на Ецио като квинтесенциално ренесансова и сякаш върви по дирите на наистина светли човешки стремежи. Когато се развива в миналото, този подход работи чудесно. Когато се премества в настоящето, текстът сякаш често почива върху носталгия по това минало  – и то не по историческото такова*, а по онези топли, дифузни представи, към които съвремието често ни тласка. Особено силно това забелязваме в Тайнствените златни градове и в почти-титулярния разказ.

Тези фиктивни реалности на миналото заплашват да се превърнат в празна носталгия и смислената им употреба изисква да избият по някакъв начин в настоящето – не в поведението на героя, а в света му. В няколко особено ценни случая Касабов намира онтологичния им излаз. Третата група в импровизираната ми категоризация е печално малка и касае сюрреализма. Вечерно писмо на писателя към любимата му идва рано и съшива нишките на две характерни и важни за книгата реалности, а именно тази на съвременното злободневие и тази на едно по романтически мътно, извънвремево състояние на света, което обикновено свързваме с пътуването. Разказът е силен, защото не просто показва прехода между двете, а успява да го пресъздаде изцяло чрез гласа си. Зад блока е пълно с гневни мъже прави нещо подобно, но се придържа изцяло към гледната точка на едната реалност, разказвайки хитроумно и измамно тъжно за изчезване, за липса. Изграденият и премълчан контекст ни помага да осмислим случилото се като нещо далеч по-нюансирано.

Сякаш съвсем естествено е, че Когато великани ходеха по земята кулминира в история за умиращ моряк, чиито трескави съновидения градят в главата му разнопосочни представи за отминалото и пропуснато, и опитват да намерят някакъв път обратно към тях. Тялото му ще бъде използвано в експерименти от хора като Ецио. Сборници с толкова много на брой и тъй хлабаво обвързани произведения са по дефиниция обречени на известна нестройност и няма как да се съберат истински в края (което носи своя чар), но Сънят на моряка успява да преплете много от съществените смислови нишки и ги впримчва във впечатляващо обмислена и икономична структура. Която заслужава сериозни адмирации. Ако изобщо има за какво да тъжим, то е липсата на дискриминативност – покрай стоте си страници отлична проза сборникът е стъпил на още толкова не дотам обмислени тематични упражнения, които дебютният устрем е проврял през ситото. Със сигурност обаче на света има и по-тежки грехове от прекомерната разказваческа щедрост.

A French Sailor – Christian Krohg