Gideon the Ninth Или "Раждането на Некромантския Пънк"

„В Десетохилядната година на нашия Бог – Неумиращия Крал, благосклонния Принц на Смъртта! – Гидеон Нав взе меча, обувките и порно списанията си и избяга от Деветия Дом.“

Така започва може би най-впечатляващият дебютен роман, който съм чел за последните не знам точно колко години, и това изречение всъщност казва всичко, което ви е нужно да знаете за вселената, която Тамзин Мюър изгражда, и героинята, през чиито очи ще я видим. Гидеон Нав е 18-годишно момиче, някъде между крепостен селянин и робиня в Деветия Дом – култ на смъртта, ръководен от благородническа фамилия и един от осемте Дома на некромантски религии, всеки от които контролира своя собствена планета и служи на безсмъртния Император на човечеството. Но Деветият Дом е на прага на забвението и цялото младо поколение на култа се състои от Гидеон и принцесата на Дома – Хароухарк Нонагесимус, която е най-талантливият млад некромант в слънчевата система и, ако питаме Гидеон, абсолютна кобра.

Императорът праща покана до Домовете да изпратят своите наследници и техните Кавалери на изоставената планета на Първия Дом, където да бъдат подложени на изпитание, за да се превърнат в безсмъртни Ликтори – некросветци на Империята. Хароу принуждава Гидеон да я последва като неин Кавалер, и така двете се озовават насред колосален прогнил замък, издигнат над свят-океан, където редом с некромантите на останалите седем Дома трябва да разкрият тайните на миналото, преди духовете, обитаващи древната крепост, да ги изтребят един по един.

Gideon the Ninth е от типа четива, които могат да докарат всеки начинаещ автор до черна депресия, понеже не ми е ясно как може това да е чиято и да е първа книга. Стилът на Мюър – т.нар. на английски „авторов глас“ – е неистово ярък и силен, а постоянният контраст между бароково-готическата атмосфера и масивния непукизъм и нахакано остроумие на Гидеон по някакъв начин подхранва и двете страни на монетата. Дори сред некромантските култове, доминиращи тази вселена, Деветият Дом е черна овца, от която всички едновременно се страхуват, но и към която са непреодолимо любопитни. Това води до невероятни моменти както на епика, така и на хумор, защото всички интерпретират поведението на Гидеон като нещо драматично и многозначително, докато читателят, който има достъп до мислите ѝ, знае, че тя си няма хал хабер в какво се е забъркала.

Мюър има впечатляващата смелост да използва съвременен жаргон, който би трябвало изцяло да разваля светостроенето ѝ, защото буквално си противоречи с всичко, което героите казват и знаят за вселената, в която живеят. Гидеон използва псувни от нашето съвремие, терминология, която не би следвало да знае, дори достъпът ѝ до порно списания и авиаторски очила би следвало тотално да срине всичко, което авторката се опитва да изгради. Но това не се случва. Вместо да навредят на стила, тези анахронизми само го подсилват, като Мюър не се свени да се гаври с героите си дори в авторовия текст, в моменти като този:

– Погледни тук! Не мен, идиот такъв, ключа!
Идиотът такъв погледна към ключа.

Това е може би и единственият похват, който ми се стори леко изкуствен, защото се случва на няколко места, а е ярък и оставя твърде силна следа в съзнанието, за да не се набие на очи. Но не мога да го изтъкна като реален проблем на романа, защото чувството за хумор в изказа на авторката е напълно обезоръжаващо.

Което ме води към историята. Още преди да започнем първата глава, Мюър ни дава да разберем, че ще четем някаква форма на камп, с един от най-бароковите „Dramatis Personae“ списъци на всички времена, съдържащи имена като Паламадийс Секстус, Дулсинея Септимус, Протесилаус Абдома или Коронабет Трайдентариус. Всички фамилни имена в книгата са базирани на някаква версия на номера на Дома им, защото – ако още не сте разбрали – тази книга е на практика аниме.

След първоначалното ни запознаване с Гидеон, Хароу, напълно реалната и брутална ненавист помежду им и отвратителната крипта, в която живеят*, действието се пренася в огромния изоставен замък на Първия Дом, където по някаква причина Императорът никога не може да се завърне. Там се срещаме с останалите некроманти и техните наследници.

Тук е и единствената ми реална критика към романа – след първоначалните страници, които разгарят интерес към света и героите в него, действието се забавя значително и втората четвърт от Gideon the Ninth е доста по-бавна, отколкото би ми се искало. Слава богу, скоро след това изпитанията и мистериите на умиращия замък започват и книгата се разкрива като елегантна смесица от мистерия, трилър, ужас и готическа фантастика. За капак, получаваме и богата динамика на взаимоотношенията между героите, не на последно място страхотната връзка между Гидеон и Хароу, която е нескончаем извор на агресивни и остроумни псувни от едната страна и студена змийска ненавист от другата*:

‘I completely fucking hate you, because you are a hideous witch from hell. No offense.’
‘Oh Griddle! But I don’t even remember about you most of the time…’

Gideon the Ninth е роман, който съвършено балансира бароков драматизъм и епичен аниме-екшън* с реплики от типа на „Go choke on a dick!“ или описания като „his fifty-seven abdominal muscles rippled under his wet shirt importantly“. И го прави без да му мигне окото. Читателят и за момент не се съмнява в достоверността на абсурдната вселена, изградена от Тамзин Мюър, а когато мистериите започват да се разкриват, четенето на книгата се превръща в маниакална треска.

Не знам дали става ясно от ревюто, но Gideon the Ninth е книга-събитие. Ако се съмнявате, че толкова хора могат искрено да хвалят нечий дебют, просто ѝ дайте шанс. Това е типът оригинална и майсторски изпълнена концепция, за който всички мечтаем и който рядко имаме шанса да прочетем. Съмнява ме да остане награда в жанра, която Тамзин Мюър да не прибере тази година. За бога, книгата е толкова пънк, че страниците са с черен ръб! Но имайте предвид, че макар и конкретната история на Ликторските изпитания да е завършена, много от по-големите мистерии на света остават неразкрити. За щастие, от продължението Harrow the Ninth ни делят само няколко месеца, така че аз и за миг не съжалявам, че се гмурнах в тази история още в деня на издаването ѝ. Препоръчвам ви да последвате примера ми.