Цар лъв (2019)

През 2019 г. Дисни ни подложи на поредните два римейка на обични анимационни класики: първо Аладин, последван от обекта на настоящото ревю, Цар лъв. Удивително е как една анимация може да е категорично по-човечна и пълнокръвна от опита ѝ да бъде „подобрена“ посредством реализъм. Цар лъв на Джон Фавро е злощастен опит да се добавят още пари в касичката на Дисни. Бутафорно създание, което не заслужава и 15 минути зрителско внимание. Съсипан оригинал, който ще ви накара, също като мен, често да си задавате въпроса – защо?! Не, не защо беше заснета тази версия (виж по-горе момента с касичката, в която, между другото, вече има над 1 милиард долара), а защо в крайна сметка се подведох да посветя няколко ценни часа от живота си на това?

Ако си спомняте как изглеждаха документалните филми за природата, които показваха на IMAX през 2000-те години, значи знаете какво да очаквате и от Цар лъв (2019). Но освен визуално сходен с тях, римейкът е и почти едно към едно с филма от 94-та. Всички знаем историята за малкото самонадеяно лъвче, на което му се налага да осъзнае, че за да бъде достоен цар на джунглата, трябва да се пребори с егото си, с психологическата травма от загубата на баща си и чувството за вина, както и с коварния си чичо. Така че представете си същото, но без магията, без прекрасното озвучаване, без красивите сцени. Без емоционалния пълнеж. С две думи, говорим за бездушен, вял, неубедителен филм, който доста често дори ми изглеждаше грозноват. Имаме същите реплики и идентични сцени, абсолютно еднакви шеги, но същевременно с това – фотореализъм!!! Защото какво по-логично от това един от най-цветните, жизнени и плътни филми на Дисни да бъде превърнат в избелена, измита, белезникава версия. Какво по-логично от това хиените, вместо за комична разтуха, да стоят застрашително и зловещо?

Римейкът е пълен с недомислици, до голяма степен породени от неуместния и скучен фотореализъм, който изважда жизнеността на оригинала и я заменя с блудкавост през посредствената и на места калпава работа по новото озвучаване на героите. Добър пример за тотално развалено озвучаване за мен е Тимон на Били Ейхнера, сравнен с Тимон на Нейтън Лейн. Разликата в качеството е на светлинни години – докато Лейн звучеше чевръсто, будно и весело, Айхнър е просто дразнещ. Дори няма да зачеквам колко точно Скар без гласа на Джеръми Айрънс не е Скар, макар и във версия 2019 да е снабден с едно от по-качествените и удачни озвучения. Вероятно проблемът с новите гласове нямаше да се чувства така остро, ако новата версия не повтаряше на 98% старата и това на свой ред не водеше до подсъзнателното непрекъснато сравнение с оригинала (чийто актьорски състав би бил за завиждане дори ако ставаше дума за игрален филм). 

Това е и една от най-кардиналните грешки на студиото в случая. Подобно на Красавицата и Звяра, говорим за анимация с достатъчно интересни образи, многопластов сюжет и силно послание, годен да бъде пресъздаван отново и отново, в случай че попадне в ръцете на умел режисьор с ясна визия и желание да представи историята от някакъв нов, собствен ъгъл. Цар лъв е един от малкото анимационни филми, които позволяват добавяне и доразгръщане на нови образи, потенциално зачекване на различни конфликти и динамики между героите. Та това в крайна сметка е (анимационният) Хамлет! А римейкът представлява просто евтина пародия на оригинала, задоволяваща се с това мързеливо да имитира и да печели лесни пари на гърба на вече утвърдила се класика. 

Ако не е станало ясно досега – направете си услуга и забравете за Цар лъв (2019). Вместо това просто изгледайте отново прекрасния първообраз.