Tatami Galaxy

Писнало ли ви е да сте обикновен weeb? Да тичате като Наруто и да имате възглавница с любимото waifu вече не ви носи щастие? Усещате, че е време да промените нещо, да еволюирате?

Дошли сте на правилното място. Ако сте готови да вдигнете аниме нивото си и да тръгнете по трудния, но вълнуващ път на хипстър weeb-а, четете по-надолу.

Началото

Първоизточникът на Tatami Galaxy е роман със същото заглавие от 2004 г. на Морими Томихико. Авторът е известен със странния си изказ и необикновени сюжети, които вечно се колебаят на границата между магия и реализъм. Неговият шантав роман привлича вниманието на не по-малко шантавото студио Madhouse (името им не е случайно), които решават да го адаптират в аниме формат. Към лудия парад се присъединява и режисьорът Юаса Масаки – фен на минималистичната анимация, отхвърляща всякакви стандарти и моди в индустрията. Имайки предвид кои са създателите му, Tatami Galaxy просто е обречено да бъде различно от повечето анимета. С излизането си веднага печели симпатиите на критиците, но за масовата публика анимето остава непознато или още по-лошо – започнато, неразбрано и отхвърлено, поради странната си структура и нетрадиционен стил.

Подвеждащо прост сюжет и наратив, въртящ се в кръг

Сюжетът на Tatami Galaxy първоначално изглежда доста опростен – главният герой постъпва в университета с мечтата да изживее розов и безоблачен студентски живот, но вместо това се забърква в разнообразни пакостливи схеми, подведен от своя нов най-добър приятел.

Историята в целия сериал е представена от името на главния герой, който се нарича просто „Аз” и до края така и не разбираме името му. „Аз” изпълнява и ролята на разказвач: гласът зад кадър по време на епизодите са всъщност неговите мисли, които са бързи и объркани точно както би звучал гласът в главата ни, ако някой можеше да го чуе. В една индустрия, в която нормата е да сме безпристрастни наблюдатели, гледащи отстрани разказваните ни истории, „Вселена от татами” смело разчупва добре познатата схема, позволявайки на зрителя напълно да се идентифицира с главния герой.

В края на първи епизод, след като „Аз” разбира, че напълно е пропилял две години от университетския си живот, ние чуваме мислите му: „Ако бях избрал друг клуб, в който да членувам, щях да изживея напълно различни две години”. Тези думи поставят един от основните въпроси, чийто отговор се търси в цялата история – Щеше ли да бъде различен животът ни, ако някога в миналото бяхме направили различен избор?

В първи епизод главният герой е напълно сигурен – да, животът му щеше да е коренно различен, ако не бе сгрешил с избора си да членува в тенис клуба. Докато „Аз” мисли за тези неща, часовниковата кула започва да бие, виждаме как стрелките се завъртат обратно и…епизодът свършва.

Във втори епизод започваме да подозираме, че композицията на сериала ще е циклична, а в трети епизод вече сме напълно сигурни – „Аз” е затворен в омагьосан кръг, в който преживява университетските си години отново и отново и сякаш виновникът за това е зловещият му приятел Озу. Именно тази цикличност може да ви откаже от това да гледате анимето, защото на пръв поглед епизодите се повтарят и ви оставят с чувството, че предъвквате едни и същи неща. Имайте търпение!

Още в първи епизод един от героите казва, че битката за сърцето на главната героиня Акаши ще е между „Аз” и Озу. Оттам нататък през целия сериал чрез хитри визуални трикове, повтарящи се, сякаш заклинателни реплики, и странни стечения на обстоятелствата, се показва, че виновникът за нещастието на главния герой действително е най-добрият му приятел. Думите на „Аз”, че Озу прилича на демон; начинът, по който героят е нарисуван в унисон с това, както и пакостливите му деяния – всичко деликатно ни внушава, че той е злото.

Всъщност, епизодите изобщо не си приличат един с друг, защото историите, в които се забърква „Аз”, стават все по-сложни и по-сюрреалистични, а моралните граници, които героят сам си е поставил, бавно се размиват. Започваме да виждаме връзки и повтарящи се събития от различните паралелни версии на живота на „Аз” и нашето объркване от усложняващите се сюжетнии линии кореспондира с цялостното объркване на главния герой от живота. Сякаш безбройните му нещастия винаги завършват с разкритието, че зад всичко седи Озу и това натрупване на гняв, обреченост и отчаяние много успешно подготвя зрителя за кулминацията в сюжета.

Без да разкривам подробности, ще кажа, че „Аз” най-накрая получава розовия безгрижен университетски живот, който винаги е искал. След серия от шокиращи разкрития обаче той започва да се съмнява в стойността на мечтата си. След това, за пръв път, в края на епизода времето не се превърта.

Но не си мислете, че най-накрая историята става лесна за асимилиране! Оттук нататък нещата стават още по-объркващи и сюрреалистични, ако това изобщо е възможно.

Вече осъзнал, че няма такова нещо като идеален университетски живот, изхвърлил всичките си идеалистични илюзии, в десети епизод героят решава да се затвори напълно сам в своята стая от 4½ татами. Там той прекарва две години и накрая разбира, че е заключен в лабиринт от стаи, принадлежащи на паралелните му „Аз”-ове. Лутайки се из стаите на своите паралелни личности, в последните два епизода „Аз” разбира (и си спомня) различни факти за всички хора, които са включени в кръга му. Това негово откритие за дълбочината на човешката индивидуалност е прекрасно илюстрирано чрез момента, в който образът на един от приятелите му от едноизмерна, подобна на картонена изрезка фигура, се превръща в триизмерен пълнокръвен образ.

В своята самота главният герой най-накрая успява да почувства дълбоко в сърцето си значението на всичко, което се е случило досега.

Оказва се, че връзката между „Аз” и Озу крие ключа към спасението на главния герой. Всъщност двамата са метафори на тъмната и светлата страна, която всеки човек носи в себе си, а не класически протагонист и антагонист (изненадааа!) В последния епизод главният герой, а и зрителите заедно с него, прозират истината – действителното зло са собствените ни страхове и демони. Проектирал своята тъмна страна върху Озу, главният герой го демонизира и обвинява за собственото си нещастие в живота. След две години лутане и самота „Аз” успява да разбере – единствено ние пречим сами на себе си да живеем и се заключваме в своите въображаеми затвори от 4½ татами.

Визуални похвати и символика на цветовете – урок как с малко се постига много

Анимето има много силни страни, но за мен най-впечатляващо е как успява да предаде силата, с която илюзиите и страховете успяват да ни заслепят. Героите изглеждат по напълно различен начин в зависимост от това какво „Аз” мисли за тях, като разликата е особено видима при антагонистичните персонажи. Не на последно място – Tatami Galaxy борави с цветовете много по-умело от повечето анимета. Тук палитрата на сцените е силно изразно средство – светът на „Аз” обикновено е в убити, мрачни тонове, понякога напълно черно-бял, но сцените, в които са насаме с Акаши, са винаги в ярки, дори ослепителни тонове, прекрасно илюстрирайки заслепителното, магично влияние на любовта.Е, чувствате ли се по-хипстъри? Шегата настрана, Tatami Galaxy е аниме, което печели от втори поглед. Независимо дали решавате да го гледате, защото искате да сте различни от останалите или по принцип сте фен на такъв тип истории с по-дълбок смисъл, стига да имате търпението и желанието да го разберете, анимето няма да ви разочарова.