Кралицата на Шотландия ... и на "социалната справедливост"

Обзорната ми статия за най-добрите филми и сериали, посветени на Тюдорите, излезе преди повече от две години, ала до този момент не се беше появило нито едно ново заглавие, което да добавя към списъка. Сериалът Бялата принцеса от 2017-а беше общо взето приятен, но и доста скучноват на моменти. Ето защо посрещнах Кралицата на Шотландия с крехка надежда, макар още първият трейлър да ми се беше сторил ужасен.

Не обичам да използвам този израз, но понякога той е единствената ми утеха в мъката: не очаквах много, но пак съм разочарован.

Кралицата на Шотландия представя няколко години от живота на Мария Стюарт (Сърша Ронан) – от пристигането ѝ в Шотландия през 1561 г. до бягството ѝ в Англия през 1568 г. Още с идването си Мария се сблъсква с половите стереотипи и убедеността на някои, че не е редно жена да стои на трона. Тя търси признанието на съседния монарх – великата кралица Елизабет (Марго Роби) – но кореспонденцията между двете върви тегаво, защото всяка иска другата да ѝ се подчини. Същевременно в много отношения двете изпитват уважение една към друга, защото знаят какво е да си жена, обградена от „глупави мъже”. В крайна сметка филмът се фокусира върху брачните проблеми на Мария, като от време на време има сцени с Елизабет, която страда и се разкъсва заради собствената си грозота и защото не е родила син.

Сценарият на филма просто смърди на пропилян потенциал. В Кралицата на Шотландия има определени хрумвания, които биха могли да се реализират добре, но в крайна сметка са просто недоразвити. Идеята, че Мария и Елизабет всъщност не са се мразели, а са таяли огромно уважение една към друга и просто позициите им са ги принуждавали да се смятат за врагове, е много хубава и на място във филма. Но реално отношенията между двете не са развити – изпращат си общо три писма, а когато се виждат накрая, сцената изглежда като финал на друг филм, не на това, което сме гледали през изминалите два часа. И драматичните приказки за „сестринство” помежду им просто звучат кухо.

Сюжетът на филма е скучен и често неясен. Разни събития са включени, защото сценаристите явно са решили, че са твърде централни и необходими, но филмът не им отделя нужното внимание, за да ги почувства и зрителят като значими. Разказът за живота на Мария е като пътуване през страната със скоростен автомобил: всички интересни и красиви гледки преминават прекалено бързо, размиват се и изчезват. За сметка на това автомобилът чат-пат спира на някоя грозна и тъпа бензиностанция и стои там по петнайсет минути.

Животът на Елизабет пък е показан в общо десетина минути екранно време. Филмът съдържа доста странна интерпретация на най-великия британски монарх, при която Елизабет е обсебена от Мария и скърби, че не е като нея. Има няколко кратки добри момента – например две сцени, в които Елизабет се захласваше по малко конче – които ми харесаха, защото сред десетките филми за Девствената кралица никога не съм виждал интерпретация, в която тя да има особена връзка с животните. Имаше и една красива сцена с Робърт Дъдли (Джо Олуин). Но не очаквайте интересен прочит на отношенията между него и Елизабет – макар той да е централен образ в нейните сцени в първата половина от филма, в един момент просто изчезва, без причина.

Ако все пак искате да отидете на Кралицата на Шотландия с надеждата, че поне ще се насладите на играта на две силни актриси, по-добре си спестете парите. Марго Роби е интересна в ролята на Елизабет, но сценарият не ѝ дава нито възможност, нито дори екранно време, за да разгърне потенциала си. Смятам номинациите ѝ за наградите на БАФТА и Гилдията на филмовите актьори за леко незаслужени. За сметка на това Сърша Ронан се справя катастрофално и справедливо не е номинирана за нищо. Не мислете, че я хейтя по навик – напротив, кариерата ѝ е пълна с превъплъщения, които харесвам много, например в Изкупление, Хана и Лейди Бърд.

Слабата игра на Ронан е свързана с друг голям проблем на филма – в Кралицата на Шотландия напълно отсъства епохата на Стюартите и Тюдорите. Мария не излъчва власт и величие, не ми носи чувството на жена от онова време, а ми стои точно като съвременна първокурсничка в специалност културология. Не ме разбирайте погрешно – аз не държа историческите филми да се придържат точно към всички събития от историята, дори напротив – нужна е художественост и драматичност, защото те вдъхват живот. Но обичам да ме потапят в епохата, която претендират, че отразяват.

Режисьорката Джоузи Рурк очевидно не се е опитала да направи автентичен филм и сама споделя в интервю: „Още от самото начало бях пределно ясна – не възнамерявах да направя историческа драма с изцяло бял актьорски състав.” Съответно посланикът на Елизабет Рандолф е чернокож, а съветничката ѝ Елизабет Кавендиш е азиатка. Музикантът в двора на Мери, Давид Рицио, е латинос, а и освен това ходи с дълги коси и дрехи, подобни на поли, и казва на Мери „Аз се чувствам повече като твоя сестра, отколкото като брат!”, на което тя толерантно му казва: „Няма проблем, бъди каквото ти е удобно, в моят двор можеш да си каквото избереш!”. Цветнокожите хора са пръснати в по-малки роли из целия филм – сякаш гледаме съвременна Америка, а не ренесансова Англия. Разбира се, репликите им са оскъдни и никой от тях не е интересен персонаж. В един момент Рицио става любовник на съпруга на Мери – събитие, за което действително има исторически основания, така че в това отношение филмът не е смел или спорен. Но става смехотворен, когато Рицио отива при Мери да ѝ се извини за предателството, а тя с блага усмивка отвръща: „Няма проблем, ти просто си бил верен на природата си, не мога да ти се сърдя!”.

В прекалено много отношения Кралицата на Шотландия изглежда така, сякаш е правен за Туитър и неговите „борци за социална справедливост”. Което само по себе си не е престъпление – живеем във време на артистична свобода, постоянно се правят филми за всякакви зрители. Дразнещо е, когато продукцията не е откровена с това. Чудя се защо Джоузи Рурк е настоявала да работи над историческа драма, а не се е опитала да направи модерен преразказ на тази история. Наречи го „Мария в 21-ви век“, постави тези герои в съвременна обстановка – дай им дънки и смартфони, използвай разнообразен актьорски състав, постави темите за половата и сексуалната принадлежност в днешно време, като ги свържеш с живота на хората отпреди 500 години. Ако беше направен така, може би Кралицата на Шотландия щеше да е кохерентен филм с цялостна визия и добра тематична проблематика. Но в настоящия си вид това е един разпокъсан и объркан проект, който не знае нито какво иска да каже, нито дори как да го каже. Може би това е сред причините да не постигне особен успех в бокс-офиса.

Опитвайки се да изтъкне колко са силни двете кралици, филмът показва всички мъже в обкръжението им като малоумни, чудовищни и неприятни. Това е проблем, който се среща често при псевдо-феминистичните творби: за да покажат колко по-висши са женските персонажи, създателите на произведението правят мъжете пълни идиоти. В основата на това се корени един скрит сексизъм, защото такова отношение показва, че за да изглежда една жена силна и величествена, летвата трябва да е свалена до земята. Адекватното представяне на една силна кралица би демонстрирало как тя е по-велика дори от изключителните мъже край нея, как те са силни и интригуващи, но тя въпреки всичко ги превъзхожда. В настоящия филм жените наистина са по-силни и по-интелигентни от мъжете. Но нима е трудно да бъдеш малко по-добър от абсолютното дъно?

Да вземем за пример съпрузите/любимите на двете кралици. Робърт Дъдли и лорд Дарнли (Джак Лоудън) са изиграни от двама тотално взаимозаменяеми манекена с руса коса и руса брада (въпреки че исторически единият е чернокос, а другият – голобрад). Двамата са толкова еднакви и незапомнящи се, че сега, едва 20 часа след гледането на филма, не бих могъл по снимка да определя кой кого играеше, макар да съм добър физионимист. Никой от мъжете в този филм не оставя трайни следи в паметта, освен може би Дейвид Тенант в косплей костюм на Алан Мур, който имаше пет еднакви сцени през равни интервали. А може и да се бъркам.

Ако се интересувате от Мария Стюарт, с цялото си сърце ви препоръчвам един по-старичък филм – Mary, Queen of Scots (1971). Всичко в него е развито несравнимо по-качествено. Ванеса Редгрейв и Гленда Джаксън са съответно Мери и Елизабет и са хилядократно по-велики. Историята е предадена много по-смислено и интригуващо, а дори хомосексуалната любовна връзка между Рицио и лорд Дарнли е по-добре показана и по-интересна в 70-арския филм.

Колкото до Кралицата на Шотландия…. можете да го пропуснете или просто да изчакате, за да го гледате вкъщи. Според мен няма да изгубите много.