Островът на кучетата

До съвсем скоро Гранд хотел Будапеща беше единственият ми досег с режисьора Уес Андерсън. А предвид колко време мина от Булката труп и Кошмарът преди Коледа, представата ми за „стоп моушън анимация“ се беше свила до Кубо и пътят на самурая.

Затова не е изненадващо, че с интензивния си пролог Островът на кучетата ме хвана напълно неподготвена:

Това кратко интро ясно заявява какво можем да очакваме в следващите два часа от език, визия, стил, хумор, музика, сюжет. Разбираме кои ще са главните герои, кои злодеите. Колко силно ще е присъствието на японското. Колко внимание ще е вложено в най-дребния детайл. След тези две минути бях сигурна: такъв филм няма как да не ми хареса.

Много хвалебствия могат да се изсипят по адрес на Isle of Dogs: стоп моушън анимацията е съвършена и включва ръчната изработка на стотици малки кукли и хиляди маски за отделните герои, а центрираните симетрични кадри носят класическия Андерсънов почерк; актьорите, сред които Браян Кранстън, Скарлет Йохансон, Кен Уатанабе, Тилда Суинтън и т.н., сякаш са подбирани след кастинг в „Кой е по-по-най“ и почти без изключения се справят страхотно с озвучаването на героите. Но това, което прави филма наистина уникален, е начинът, по който са използвани език и превод.

Английски говорят само преводачката на кмета, ученичката Трейси и самите кучета (в началото дори ни е казано, че техният лай просто е дублиран на английски). Останалите герои комуникират изцяло на японски и по-голямата част от техните реплики са без превод. От целия филм се лее японска писменост – по стени, самолети, вестници, екрани – но също както при репликите, повечето надписи служат по-скоро за фон и не са преведени. Този подход може да е много забавен – например има сцена, в която учените обясняват спецификата на открития от тях лек срещу кучешките зарази. От целия дълъг и скучен монолог на японски, от който, разбира се, нито един зрител не се интересува*, единственото, което виждаме на английски, е „Измислихме лек“.

Само есенцията от казаното и написаното достига до публиката: всичко друго е оставено на въображението и способността да тълкуваш жестовете, мимиките и тона на говорещия. Хареса ми трактовката, че целта е зрителят да успее да емпатизира на кучетата – едва поставени в сходна ситуация, можем наистина да усетим какво е да се опитваш да разбереш другия, разполагайки само с ограничено познание за езика му – така, както нашите домашни любимци разбират само определени команди.

А ако зрителят е японец?

Знаеш ли японски, от личен опит ти гарантирам, че ще се разсейваш, докато се опитваш да прочетеш някой бързо сменящ се надпис или да чуеш поредното мънкане. И със сигурност не е случайно, че говорът на моменти е труден за долавяне дори от японци – просто не се предполага да бъде чут. И това е, което за мен прави използването на японския език и култура в анимацията на Уес Андерсън още по-интригуващо. От една страна, духът на страната е доловен изключително точно и в немалко моменти си казвах „да, това е толкова японско“. Макар да имаше неща, показани по странен или преекспониран начин, за мен това беше съвсем в стилистиката на филма (например сцената, в която японски майстор приготвя суши). Но в същото време, предвид целите, на които служи японският език в 犬ヶ島, той няма как да бъде гледан от японец по същия начин, както от западен зрител. Тоест анимацията хем си прави целия труд да представи напълно достоверно Япония, хем целевата аудитория е по-скоро западната.

В тази връзка, попаднах и на критика, че няма скрит хумор и послания в японския говор и надписи. Ако си японец, очакват те само объркването от опита да доловиш всичко на родния си език, без никаква добавена стойност. За тях обаче има други великденски яйца. Японците много обичат своите местни знаменитости, така че, макар и кратко, лежерното камео на известна японска рок звезда със сигурност не ги е оставило равнодушни, а аз самата примрях от кеф, когато чух гласа на Юбаба от Spirited away (Мари Нацуко). Друг пример е името на острова на кучетата, което на японски е Ину-га-шима и навява асоциации с острова на демоните Они-га-шима от приказката за Момотаро. Има и още: ако ви е интересно, хвърлете един поглед на тази статия.

Не давам максимална оценка на Островът на кучетата, между другото номиниран за оскар за анимация и за саундтрак, защото ми се стори малко разтеглен и по-дълъг от необходимото, а несекващият поток от японски често ме разсейваше. Но ако не е станало ясно дотук, горещо го препоръчвам – от техническа гледна точка анимацията отвява, а Уес Андерсън подхожда по наистина уникален начин към темата с разбирането на другия.