Цирцея

Цирцея навярно ви е позната. Тя е онази магьосница която превръща моряците на Одисей в прасета, а той самият се спасява единствено благодарение на предупреждението на Хермес. Естествено, в древногръцкия епос Цирцея е второстепенен герой – поредно препятствие което хитрият Одисей трябва да преодолее по пътя към дома. Магьосницата, обаче, се оказва с достатъчно пленителен образ, че да впечатли писатели, художници и драматурзи от различни епохи и още от древни времена започва да се появява във всякакви други творби. Не е подмината и от жанровете на фентъзито и фантастиката*. И така стигаме до днес и до настоящата книга на Маделин Милър.

Цирцея стъпва върху установена вече традиция в жанра да изследва митове, приказки и класически произведения през феминистична призма, проблематизирайки гледна точка на героини, които остават без значимо лично участие в оригиналните истории. Романът поставя магьосницата като централен образ и ни разказва в далеч по-голяма дълбочина за живота ѝ, като превръща срещата с Одисей в едно от многото събития в повествованието, без разбира се да го омаловажава.

Историята започва с раждането на Цирцея и ранните ѝ години като дете на най-могъщия титан Хелиос. В началото тя стои в бащиния си дворец и се опитва да бъде покорна дъщеря, но постепенно започва да открива различни аспекти на света. Прекарва времето си с далеч по-способния от нея брат Еет и със смъртния рибар Главк като всеки от тях оставя своята следа върху изграждането ѝ като личност. В края на младостта си Цирцея допуска грешка, заради която е прокудена да изживее остатъка от безкрайните си дни на самотен остров. Тук вече сме навлезли дълбоко в сюжета – това е роман за целия житейски път на Цирцея, не просто за нейното време на острова. Изгнанието на героинята е учудващо гъсто със събития и гости. Островът ѝ непрекъснато е посещаван от богове, герои и простосмъртни. В комуникацията с всеки от тях виждаме една героиня, която ни впечатлява с дълбочина на образа, със слабост и със сила и която непрекъснато се променя под ударите на съдбата.

Цирцея е объркано момиче, което се превръща в объркана жена, но в крайна сметка открива целеустременост и сила в желанието да стане майка и да се грижи за потомството си. Като млада Цирцея се бори с брат и сестра, които не я харесват, и се опитва да накара баща си да я пази и подкрепя. По-късните ѝ години са изпълнени със стремежа да накара мъже да я обичат и с мъката от разрухата на връзки, на които е разчитала. Идва време, когато се опитва да се предпазва от гнева на боговете и от похотта на непознати случайни минувачи, а накрая по типично майчински превръща в цел на живота си защитата на сина си. Всяка една от тези стъпки, както и в съвременния немитологичен живот, е съпътствана с горчив урок, научен по труден начин. И като основен принцип, който пронизва целия ѝ живот, през цялото време Цирцея постоянно се чуди защо всичко се случва така, кой е виновен, какво трябва да се промени и как може тя да намери мястото си в неприятния свят на митичното Средиземноморие.

В същото време книгата реално не е за Цирцея. Това е роман преди всичко за любовта. Любовта, която едно момиче изпитва към баща си и към братята си, любовта, която една жена изпитва към любовниците си, и любовта, която една майка изпитва към децата си. Етапите в живота на главната героиня могат много лесно да се обобщят така – момиче-жена-майка. Всеки от преходите от предишната към следващата фаза е свързан с криза, загуба на близки хора и постепенно осъзнаване, че животът е този, който ни превръща в ужасни същества. Той ни кара да превъплъщаваме моряците, дошли на нашите острови на прасета, да създаваме чудовища, само защото сме били наранени.

Паралелно с този основен тематичен фокус, романът изгражда и политическа рамка, която играе съществена роля за случващото се в историята. Цирцея е дъщеря на най-силния титан, който живее под върховенството на всемогъщия гръмовержец Зевс. Много преди тя да се роди, титаните са загубили войната с боговете, но някои са сключили примирие с Олимпийците и продължават да изпълняват функциите си. Мирът между двете фракции, обаче, е доста крехък и изпъстрен с непрекъснати интриги и машинации. Това ни разкрива допълнителна сцена на действие, която е по-скоро загатната, но съществува и оказва влияние върху героите през цялото време – играта на тронове между титаните и боговете. Хелиос, пръв сред титаните, непрекъснато се опитва да сложи още една тежест на везната в полза на титаните, а самодържецът Зевс – да запази съществуващото положение. На места това състезание е използвано просто като фон, на който се развива действието, но на други е основна движеща сила зад сюжета.

Разбира се, романът си има кусури. През цялото време изглежда, че Цирцея върви по една предначертана линия и трябва да изпълни предварително зададен план. Все едно авторката е имала списък с герои, чието включване е трябвало да отметне в чеклист. Някои от кулминационните сцени завършват разочароващо. Семейство Одисееви са добър пример – очаквах повече от древния хитрец и неговите роднини. Краят на книгата остава някак плосък и леко неубедителен. Ясно е, че той е написан преди две хиляди години, а авторката не е искала да се отдалечава от него*, и въпреки всичко накрая останах да си задавам въпроса – „и какво, след всичките тия перипетии, Цирцейо, само така ли успя да завършиш историята си?“

В крайна сметка, обаче, си мисля че минусите не са кой знае какво, а романът е приятен реверанс към древногръцката митология. Определено става за книга, която да ви послужи за увод и да ви накара да почетете малко повече от и за древните гърци или пък, алтернативно – носталгично да ви припомни времената, когато се запознавахте с митологията им. В същото време романът успява да обърне внимание върху проблемите на жените, върху тяхната сила и трудностите, които ние ги караме да преодоляват заради нашите мъжки, братски и синовни страсти. Страсти, които те никога не успяват да разберат напълно, но по различни начини страдат от тях. Жени, извинявайте. Част от нас понякога наистина са прасета* и вие не заслужавате това, което ви причиняваме.