Автор: Къртис Чен

Издателство: ИК Бард

1.

 

Земя, Казахстан,

150 километра от космодрума Оскемен

45 минути след момента,

когато трябваше да отлетя оттам

 

Лявото ми око не лъже. Имплантираните скенер и монитор могат да ми покажат само каквото наистина го има, а ето че ми показват граничар, който носи твърде много оръжия. На врата му виси стандартна щурмова пушка, но под мишницата има картечен пистолет, на левия му глезен е закрепен кобур с револвер, а в друг кобур отзад на кръста му е пъхнат парализатор с високо напрежение.

Докато доближавах с колата контролния пункт, забелязах подозрителни издутини под униформата му, а той явно не ми се зарадва и реших да използвам скенерите. Мога да разчета заводския баркод на всяко оръжие и да проверя производителя чрез сателитната си връзка. Парализаторът е изненада – произведен е не на Земята, а някъде в астероидния пояс, и енергийното му равнище е над разрешеното от законите където и да е по нашата планета. А скритите огнестрелни оръжия са унгарско производство, предназначено за армията. Не са нещо, което казахстански граничар може да си купи в най-близкото магазинче.

Но не самите оръжия ме настроиха предпазливо спрямо Фалшивко Преструвков. Мога да видя и какво има в тялото му, а обикновените граничари нямат характерната паяжина на антена „земя–орбита“, имплантирана в лявото рамо. Ако този тип не е агент на държавно разузнаване, тоест шпионин като мен, готов съм да си изям обувката. А обувките имат ужасен вкус, от мен да знаете. Но това е дълга история.

Както и да е – какво прави унгарски таен агент на руско-казахстанската граница?

Докато обмислям това, истински граничар се домъква при моя левитатор под наем и присвива очи към мен. Този си е истински. Личи по походката, по дъха на кафе и уиски. Военен от кариерата, и то достатъчно стар, за да не му пука за нищо, защото всичко му е скучно.

Не е като моето приятелче унгареца, който е застанал до караулката и се преструва, че пуши вейпър. Прекалено е нащрек, прекалено е сериозен. О, да, този изпълнява задача.

Усмихвам се на граничаря пред мен и му подавам паспорта с името, под което съм тук.

– Американец? – подхвърля той. – Защо сте тук?

– На гости на роднини – отговарям му. – На сватба на мой братовчед в Ридер. Ходили ли сте в Ридер? Много е красиво…

– Почакайте – сумти граничарят.

Да бе, не бива да прекалявам с приказките. Лъхащият на уиски се връща към караулката с моите подправени документи. Аз си дишам бавно и равномерно, опрял ръце на волана, и поглеждам крадешком фалшивия граничар.

В момента нищо не сгорещява отношенията между Русия и Казахстан. Иначе щях да чуя по време на инструктажа, преди да ме вкарат в страната. Унгарец би могъл да слухти за нещо, което правят китайците, но тогава щеше да е на южната граница, а не на северната. А от най-близкия космодрум Оскемен има само суборбитални полети, значи едва ли е от Марс. Марсианците винаги предпочитат да имат пряк маршрут за измъкване.

Аз дори предвкусвах тази задача. Поне бях на Земята, където геополитиката е с вековна история и в нея почти няма тайни. А не като нашите колонии и станции в останалата част от Слънчевата система, където всичко е в неспирно движение и всеки се мъчи да надмине предшествениците си по един или друг начин.

Или се мъчи да извърти някакъв крайно опасен, незаконен или безнравствен номер там, където има надежда никой да не забележи. Съседите вероятно биха възразили, ако започнеш изпитания на оръжия с антиматерия на родната планета, но можеш да вмъкнеш малък екип в астероидния пояс между Марс и Юпитер, където има предостатъчно пространство, за да вършиш гадостите си потайно.

Разни хора опитват какви ли не щуротии в космическия пущинак, но когато сгафят, някой трябва да разчиства след тях. А напоследък „някой“ обикновено означава службата, в която работя, защото Съединените американски щати проявяват изострен интерес към всичко случващо се в открития космос. Още от Войната за независимост, започнала с астероиди, които кипваха водата в земните океани, и завършила с извоюваната от Марс свобода като независима планета, „извънземните дела“ станаха въпрос на национална сигурност за Чичо Сам.

Вече знаем колко зле може да потръгне всичко, затова никой не се стреми към нов междупланетен сблъсък… но всички се опитват скришом да намерят ненатрапчиви начини за подобряване на космическите си арсенали. Хора сме в края на краищата. Рано или късно всичко опира до въпроса кой държи по-голямата тояга.

Затова през последните пет години службата изпращаше агенти с какви ли не привлекателни задачи – от разчистване на космически боклук до разследване на вероятни признаци за присъствие на извънземен разум. Още не сме открили пришълци, но е изумително до каква параноя могат да стигнат хората, когато им плащаш да обмислят най-страховитите варианти. Нямаме си и свръхсветлинни полети, но поне се сдобихме с доста убийствени нови технологии от чужди провалени експерименти. Аз дори си имам в моя личен джоб някои джаджи, създадени с такива технологии, включително една особено големичка…

Чакай малко. Възможно ли е Фалшивко да търси мен?

Измъкването винаги е най-трудната част от задачата. Дори когато никой нищо не подозира, ти знаеш колко си гузен и един гаф в неподходящ момент стига да се издадеш.

„Само по-леко, Кенгуру. Не изтрещявай преди да има сериозна причина“.

Не се очакваше операцията да протече така. Не беше предвидено да действам сам. Рейналдо беше основният агент. От нас двамата той знаеше казахски, той познаваше нашия човек, той трябваше да разпознае предмета, който ни изпратиха да приберем. Аз само го придружавах.

Но нали знаете какво казват – и в най-добре обмислените планове на мишката и кенгуруто стават издънки.

Двамата с Рей се срещнахме с нашия човек Медет в хотел, където той беше гост на сватбата на далечен роднина. Медет незабелязано ни даде рисувана карта на „съкровището“, а после настоя и ние да останем за празненството. Рей се дърпаше отначало, но аз го навих. Впрочем не се наложи да бъда много убедителен: след два часа неприятно пътуване от Оскемен, където кацнахме, и двамата бяхме готови за щедро леещ се алкохол, пияни шаферки и танци на музика от Балеарските острови.

Откъде да знам, че местните братоци ще си разчистят сметките с кума? В инструктажа нямаше нищо за организираната престъпност в този район. Не съм виновен аз. Да поемат вината онези от разузнавателния отдел, че не ни предоставиха данните, и Камшика, че не ни подготви за тази извънредна ситуация. От мен не се иска да действам на своя глава. Неведнъж съм си отнасял конското от Камшика за нарушаване на инструкциите. Рей беше старшият. Той ми каза да водя при измъкването от хотела. Каза, че ще ме следва плътно. Каза, че няма да се прави на герой.

А сега е мъртъв и аз съм сам. Все такива неща ми се стоварват на главата.

Граничарите още си говорят в малката сграда. Мога да задействам имплантирания микрофон с голям обсег и да подслушвам, но няма да разбера какво казват. Май обсъждат надълго и нашироко документите, с които пътувам. Виждам жестове. Унгарският шпионин е отвън, значи друг ми мъти водата. Става още нещо.

Къде съм сбъркал този път?

Може някоя станция за прослушване да е засякла моя сигнал за бедствие. Може някой добронамерен съсед да ме е зърнал, когато копаех в гората. Може би фирмата просто иска да си върне левитатора, който наехме. Ще минат дни, докато науча как съм се оплескал, може би дори седмици, след като някой от аналитиците на службата прерови всяка подробност в моя доклад. Знам, защото преди се занимавах и с това.

Понякога ми липсва работата на бюро. Понякога ми се иска да нямам онзи личен джоб. Но пък нямаше да се радвам на най-страхотните екскурзии – от най-мрачните кътчета на Земята до най-дълбоките каньони на Уран.

Почти цяла нощ прекарах в този левитатор, пъплех в непрогледния мрак на планината с минимална мощност и се ориентирах само с инфрачервеното си зрение. Не бих рискувал някой да види светлината на фаровете. По неволя спирах и се връщах десетина пъти в опитите да съвместя някак реалния терен със зле обозначените и неправилни пътни карти, които имах от Медет.

Можех да зарежа операцията, след като срещата с нашия човек се обърна толкова накриво. Камшика все ми напомня, че винаги имам тази разумна възможност. Но службата не би получила втори шанс да прибере този предмет. И не исках да се окаже, че Рей умря напразно.

След като намерих хижата, копах часове наред в мухлясалото, гъмжащо от насекоми и вероятно канцерогенно мазе от железобетон, докато открия предмета. Оказа се по-голям, отколкото си го представяхме, но се побра чудесно в джоба. Това не беше проблем. Самият аз съм проблем в момента. Половината жители на Ридер ме видяха да бягам от онази касапница, затова сега се мъкна по земята в Алтайските планини вместо да прелетя над тях.

Лъхащият на уиски се връща при колата, дава ми паспорта и ме разпитва заядливо за маршрута на пътуването ми. Фалшивко наблюдава, докато аз се извинявам, че не съм приготвил навреме всички документи. Разигравам ровичкане по джобовете на якето си, за да извадя липсващите документи, но вместо тях пъхам в ръката на граничаря три банкноти по 200 тенге.

– Ако съм забравил още нещо – добавям, – може да е останало в жабката.

Той се усмихва, прибира парите и заобикаля левитатора отпред. Аз не шавам, а той се пресяга през отворения прозорец на другата врата, отваря жабката и вади два малки натурални шоколада. Малки са, защото не бих искал да си помисли, че имам още цял куп такива в багажа си. Нямам никакво желание тези типове да отворят куфара и да видят вътре само чаршафи и кърпи.

Граничарят се усмихва още по-весело и пъха шоколадчетата в ръкава си. Не иска приятелчетата му в бараката да видят точно този рушвет. Добре. Скенерът ми показа брачна халка под ръкавицата му, видях и колко протрит и очукан е металът, затова реших, че и той може да си носи „рушвет“, когато се прибере вкъщи при жената и децата.

Той вика нещо. Портата на контролно-пропускателния пункт се отваря и той ми маха с ръка да мина. Аз също му махам с ръка, усмихвам се и вдигам крак от педала на спирачките. Левитаторът се плъзга напред бавно, напускам Казахстан и се устремявам към дома и горещия душ.

Рискувам с мигновен поглед към унгарския шпионин. Той вече не се преструва, че пуши. Гледа право в мен втренчено почти като една от онези шаферки на сватбата. Но с него бих предпочел да не танцувам.

Удостоявам Фалшивко с учтива усмивка и кимане. Изражението му си остава същото. Пак се заглеждам в пътя, но усещам, че мускулите в бузите ми се отпускат частица от секундата по-рано отколкото трябва.

„Трябва да поработя върху усета си за времето. Да се упражнявам пред огледало или нещо подобно“.

Може Фалшивко да не е забелязал. Може би ще успея да се измъкна оттук. Натискам педала, без да прекалявам, левитаторът се носи над земята все по-бързо, но не изглеждам подозрително припрян. Надявам се да е така.

Отдалечавам се на половин километър преди да чуя крясъци. Не се озъртам. Просто стъпвам здраво на педала и отпрашвам към хълмовете.

Добрата новина е, че приключихме с изнервящата игра на котка и мишка, в която аз съм доказан слабак. Стигнахме до явната гонитба и би трябвало аз да имам предимство.

Спецът по екипировката ми обясни как да пришпоря двигателя на левитатора и химическата добавка, която сипах по-рано в резервоара, ще добави петдесет процента към мощността. Но не можеш да изстискаш кой знае колко от стар екзотермичен двигател.

Проверявам в огледалцето какво става зад мен и виждам лъскавата синя емблема на преследващото ме возило – щит със символ на атом. Страхотно. Гонят ме с нисколетящ плъзгач, задвижван с електродинамична векторна тяга. Не мога да им се изплъзна с тази ръждива бракма под наем. Трябва да повредя колата им… но без да убия никого. Шпионите бездруго са неприятни за всички, но военните преследват убийците до дупка.

Доста шеметно се носим нагоре-надолу по криволичещи планински пътища. За разлика от мен, казахите нямат никакви съмнения трябва ли да стрелят. Куршумите свирят покрай колата или рикошират от нея, пречат ми да се съсредоточа, но аз съм напръскал прозорците и каросерията със специален полимер, за да ги бронирам. Остава ми да се тревожа само за карането.

Завивам на изток към мястото на срещата. Преследвачите не изостават. Знаят, че нарушават две държавни граници, но от какво да им пука? Никой в тази част на Монголия няма да се оплаче, че някакви казахи са нахлули в пустинята Гоби. Монголците се страхуват повече от китайците. Няма от кого да чакам помощ, докато не се добера до уговореното място, а дотам са три дена през песъчливи пущинаци.

Индикаторът на батерията на таблото примигва. Нищо тревожно. Добавката в горивото предизвиква отклонения в електрическите параметри. Спецът ме предупреди за това.

Но мигащата светлинка ми подсказва как да се отърва от преследвачите.

„Много лоша идея“, казвам си, докато вече обмислям тактическите детайли. Този евтин левитатор под наем няма автопилот, затова ще се наложи да карам с едната ръка, докато отварям джоба. Няма да е лесно. Обикновено е нужно сериозно усилие, за да промуша ръката си през преградата, но няма как да се наведа навътре и да запазя контрол над колата.

Изчаквам да стигна до сравнително прав участък от пътя и тогава си представям ключовия образ – птицата кос, – с който отварям джоба. Кръглият портал се появява и се носи заедно с мен, увиснал над дясната седалка.

Като по-млад изобщо не се замислях за физическите тайни на джоба, но спецът по екипировката настоява да задълбая във висшата математика, описваща тези явления – ключов образ, съхранение на импулса, дрън-дрън. Все му повтарям, че това с нищо не ми помага при изпълнение на задача. Изобщо не иска да ме чуе.

Бутам ръка през бялото сияние на силовото поле, закриващо портала. А в джоба има само вакуум, тоест температурата е близо до абсолютната нула. Замръзващите ми пръсти напипват непохватно изолираната чанта, която се опитвам да измъкна от безтегловността на този странен сейф, но я завъртат. Не мога да гледам през преградата, затова продължавам опипом. Усещам с палеца ремъка на чантата и го стискам с все сила, после шаря с ръка по ледената повърхност, за да хвана единия край на мекия цилиндричен контейнер.

Принуден съм да го дърпам с този край към себе си – плътната материя пречи да се разгърне хоризонтът на събитията, затова в левитатора не мога да отворя джоба достатъчно широко и да изтегля наслуки цялата кутия. Не се справям добре с шофирането. Дясното огледалце се остъргва в скалите и се пръска на парченца, но аз успявам да наместя кутията в скута си, да затворя джоба и пак да вкарам колата в пътя.

Това е лесната част.

Никога не съм използвал електромагнитен шип при изпълнение на задача. Още карам с една ръка, отварям кутията, вдигам капака на капсулата и вадя стреломета. Прилича на харпун, но вместо да стреля с разкъсващ плътта метал по животно от застрашен вид, този шип е предназначен да пробива почти всички типове броня на съвременните возила и да съсипва електрониката в тях с мощен електромагнитен импулс. Тоест ще повреди и основните двигатели на плъзгача, с който ме гонят граничарите.

Щом се прибера, ще попълвам цял куп документи, защото оръжието е само за краен случай. Електромагнитният импулс в населени местности има лошото свойство да засяга и електроснабдяването, а това се набива на очи. Шпионите и техните началници не обичат да изпъкват. Но в тези планини едва ли ще изпържа много домакински уреди.

Разбира се, ще има и част от авангардно оръжие, забита в двигателния модул на чуждестранно превозно средство, а унгарският шпионин вероятно ще има шанс да я проучва на воля. Няма да извлече някакви важни данни, но и няма да се усъмни, че електромагнитният шип е от арсенала на добре финансирана държавна агенция. Наемниците обикновено не носят несмъртоносни оръжия, особено специализирани джаджи за унищожаване на апаратура.

И все пак ще има разни неясноти, нали? Няма да знаят точно откъде е това нещо или за кого работя. А засега най-важно е аз да се измъкна невредим оттук.

Вече загубихме един агент в тази операция. А аз имам шанс да се прибера вкъщи с предмета, за който дойдохме. Да загубим и него заедно с всички устройства в тялото ми и информацията в главата ми би било още по-зле.

В момента нямам по-добър избор от шипа. Открай време твърдя, че лоша идея пак си е по-добра от никаква.

Колегите в службата все още не са във възторг от това правило.

Чакам да се спуснем от планината (няма как да отрека, че преследвачите ми са упорити хора) и да подкараме по пясъка. Искам да ги затрудня колкото може повече с ремонта на тяхното возило. Намирам равна част от пустинята и ги оставям да ме настигнат.

Въпреки че виртуалният екран в лявото ми око показва точните ъгли, и то изчислени по отражението в страничното огледало, твърде трудно е да се целя със стрелящо оръжие над рамото си и да карам по права линия над повърхност, която се разпръсква в мига, когато ѝ подейства левитиращият ефект на возилото. Все едно управлявам лодка, плаваща в чакъл. Не ми помагат и казахите, които пак стрелят. Колко боеприпаси си носят тези типове?

Отделям ценни секунди, за да уравновеся най-добре електромагнитния шип, и накрая решавам да го подпра в сгъвката на левия си лакът, но пък нали с лявата ръка държа волана. Докосвам с десния показалец спусъка и гледам с лявото око дали прогнозираната траектория съвпада с плъзгача на граничарите, който следя в огледалото. Не ми е лесно.

Пореден откос отнася страничното огледало от моята страна и вече не виждам какво става зад мен.

– Мамицата му – промърморвам и извивам рязко глава назад.

Не се опитват да ме убият. Просто искат да спрат колата ми. Надявам се да е така.

Виртуалният екран примигва, червените линии на прицела се заковават върху предния капак на плъзгача и аз натискам спусъка.

Усещам с дланта си отката на стреломета. Шипът излита в парабола и се забива със силен трясък в другата кола. Не губя време в зяпане какво става. И без това няма да видя електромагнитния импулс. Нито израженията на граничарите, колкото и да ми се иска.

Обръщам се напред, пускам стреломета на пода, вкопчвам се във волана с две ръце и натискам педала за ускорение.

Нещо се раздрънчава зад мен, после чувам пукот, чегъртане и крясъци от няколко гърла. Но вече не чувам бученето на основния двигател на плъзгача. „Стига бе, наистина успях!“

Напрягам се в очакване стрелбата да започне отново, но стигам чак до билото на следващата дюна без никакви произшествия. И щом левитаторът тупва малко отвъд билото, се изкушавам да подам глава през прозореца, за да погледна назад.

Предницата на плъзгача е заорала в пясъка и четирима граничари лазят на колене около петия, който е проснат по гръб. Един от тях се мъчи да отвори червена чанта с бял кръст на нея.

Преди левитаторът да се плъзне надолу по склона, времето ми стига да превключа окото си на телескоп и да огледам пострадалия по-добре. Това е лъхащият на уиски, когото подкупих с няколко банкноти и шоколадчетата. Какво е станало? Не виждам кръв…

Няма значение. Просто трябва да се махна. „Кенгуру, разкарай си шибания задник оттук!“

Трябва да ми се признае, че съм справедлив в липсата на здрав разум – пренебрегвам и собствените си съвети не по-рядко, отколкото чуждите.

Завъртам волана и левитаторът продължава по билото на дюната, за да виждам повредения плъзгач. Граничарят с чантата я отваря рязко и измъква припряно кутия в ярко оранжево. Сваля капака и издърпва два спирални проводника, завършващи с кръгли контакти в бяла обвивка. Познавам този уред от обучението по неотложна медицинска помощ. Автоматичен външен дефибрилатор, с който връщат човешкото сърце към нормален ритъм чрез електрически шок. Но защо имат нужда от…

„Ох, сега пък и това ли!“

Превключвам виртуалния екран в лявото си око, за да върна записа на операцията до момента, когато пресякох границата. Спирам на момента, когато сканирах граничаря. Този път гледам не ръката, а тялото. Тогава ми се стори, че светещите очертания в гръдния кош са на телефон във вътрешен джоб, но от телефон не биха излизали проводници, стигащи до сърцето.

Лъхащият си има допълнителен сърдечен стимулатор. И преди малко аз съм го изпържил с електромагнитния импулс.

Какво друго съм изпържил? Дефибрилатора, с който неговите приятели се мъчат да го съживят.

Не беше нарочно. Но на никого няма да му пука. Няма да се появят заглавия „Възрастен алкохолик умира от сърдечно заболяване“, а ще гласят „Гнусен американски престъпник убива съпруг и баща“. Да не споменавам и какво ще се стовари върху моята глава – само моята, – щом се прибера у дома.

„Да му се не види! Една минута. Само една минута и се махам“.

Представям си мечок гризли с бяла лабораторна престилка и пак отварям джоба. Вадя своя дефибрилатор за извънредни ситуации, завивам с левитатора и подкарвам обратно по склона към плъзгача.

Те вече стрелят, преди да съм ги доближил на петдесетина метра. Като се замисля, виковете отдалече, за да ги предупредя за появата си, май не бяха най-доброто хрумване, защото не знам казахски, пък и в термоизолационната си кутия моят дефибрилатор прилича твърде много на експлозивен пакет.

Вмъквам ръката си в кабината и продължавам към тях, а един откос напуква предното стъкло. Е, явно това са пределите на защитата, която ми е осигурила напръсканата полимерна броня. Завивам рязко и подхвърлям дефибрилатора към граничарите. Двама се хвърлят зад плъзгача, за да се опазят.

– Не е бомба! – крещя през рамо, докато се отдалечавам. – Помогнете на приятеля си! Медико! Медицина! Доторе!

Почти не се съмнявам, че има такива думи поне в някой език.

Е, те пък говорят на международния език на спусъците и са много красноречиви, макар че речниковият им запас не е разнообразен. Минава още само една минута, преди да изкача отново дюната и да се им се изплъзна, но тези шейсет секунди са много неприятни и изнервящи.

2.

Земя, САЩ, Вашингтон, окръг Колумбия

Няколко часа по-рано,

отколкото бих искал да се събудя

При всяко завръщане се страхувам, че този път е последният.

Влизам в сградата пременен с нов костюм. Обикновено не се обличам така, но сега искам да изненадам Пол. Той все повтаря, че трябва да обръщам по-голямо внимание на външността си – твърде ироничен съвет при всевъзможните маскировки и самоличности, които използваме. Разбира се, той говори за моята външност и поведение у дома, в офиса, в сградата.

В моя отдел на службата сме само трима души – в публично достъпния бюджет сме отбелязани като „Административни помощници на директора по неспецифичната оперативна дейност“. Подчинени сме на самия директор. През последните десет години тази длъжност се заема от Пол Таркингтън с кодово име Камшика, който е и прекият ми началник. И най-близкото подобие на баща, което съм имал през почти целия си живот.

Не помня нищо особено за биологичните си родители. Занимаваха се с история на медиите и загинаха в катастрофа на магистрала „Нимиц“, когато бях на пет години. Оставиха ми само внушителен архив от двестагодишни развлекателни видеоклипове – гледал съм всичките отново и отново с надеждата да науча още нещо за майка си и баща си от техните бележки, които изскачат на екрана тук-там.

Нямах други живи роднини, затова великият щат Калифорния ме подмяташе из домове за сираци и приемни семейства повече от десет години, докато Пол ме намери в най-гадната нощ през живота ми и ме измъкна от най-лошите неприятности, в които се натресох – поне така си мислех тогава.

Сега съм по-осведомен. За да се оплескаш истински, имаш нужда от достъп до строго секретна информация.

Гледат ме особено, докато минавам през охраната на входа. Познават ме, но знам какво си мислят: „Този тип никога не облича костюм. Да няма нещо специално днес? Да не правят нови холограми за пропуските? Да не се е наконтил, защото шефовете ще го дъвчат?“

Подсмихвам се, когато вече не могат да ме видят. За мен си е тръпка да обърквам очакванията на хората. Завивам зад ъгъла към товарния асансьор, с който слизам в подземието. Остават само няколко крачки до лабиринта.

Единият от другите двама в отдела е Оливър Грейвс. Официалната му длъжност е „Специалист по проучване, разработване и доставка на оборудване“. Лабиринтът е негова идея.

Влизам в тъмна стая, осветена само от флуоресцентни лампи над главата ми и претъпкана със стоманени шкафове, кашони и пластмасови сандъци. Във всички има истински документи на хартия. Отвън на вратата има табела „Документален архив“. Не е лъжа. Просто не е цялата истина.

Превключвам лявото си око на спектрален анализ. Тези флуоресцентни лампи примигват с много висока честота, незабележима за нормално човешко зрение, а разликите между отделните лампи показват пътя през лабиринта. Той завършва на много места със стени, но една от тях прикрива вход. Има много възможни маршрути към тази врата, а само един е правилният и той се променя всеки ден. Сензори за натиск в пода и за движение в тавана проследяват дали вървиш по правилния маршрут, а ако не го следваш, ти се случват лоши неща.

Криволича в кръг, стигам до изхода и опирам длан в стената. Тя изглежда бетонна, но скритите в нея сензори регистрират дермалните линии на пръстите ми, пулса и подкожния приемопредавател на службата. После стената се разделя като водите на Червено море в Библията – наноботи свиват обвивките си с дебелина една молекула и се дърпат бързичко, за да открият врата, която се задейства ръчно – има си дръжка и трябва да я натисна. Излизам на стълбището и затварям вратата зад себе си.

Слизам един етаж, отварям друга врата с дръжка и сякаш се връщам във времето.

Сегашното място на нашия отдел някога е било военен бункер, построен в началото на Космическата ера като скривалище за важни особи, за да ги защити от бомбардировки дори с термоядрени бойни глави. Напоследък е оборудвано допълнително с автоматични врати, съвременна енергийна система и по-добри тоалетни, но си остава студено, сиво, тежко и правоъгълно.

Доволен съм, че не ми се налага да стоя долу през цялото време. Мисля си обаче, че на Пол дори му харесва да е изолиран от съвременния свят. Той си е почитател на края на 20 век – нарича го „края на хилядолетието“ – и това увлечение се предава отчасти на околните.

– Прахосник – подхвърля Оливър, щом влизам в работилницата му.

Човърка някаква джаджа с формата на диск, вероятно хвърковата – виждам четири ротора под сваления капак. Дори не ме поглежда. Тъмните му очи са вперени в машината, която сглобява или разглобява.

– Да не се замеряме с думи, каубой – отвръщам аз.

Оливър има навика да бълва технически жаргон, но прибегне ли до по-цветисти изрази, вече знам, че налита на свада.

– Електромагнитният шип е скъпо изделие – подхваща той. – Още по-важно е, че като твърде специализирана апаратура се произвежда от малко фирми и е достъпен за съвсем ограничен кръг хора.

– И частни фирми за сигурност и охрана ги имат – напомням аз.

Имах няколко часа да си подготвя възражения срещу най-очевидните му упреци към моите действия по време на операцията.

– И колко частни фирми работят по договор в Казахстан?

Свивам рамене. Не проучих това, а май трябваше.

– Шипът е средство само за краен случай – натъртва Оливър. – Прекалено сложно, за да прибягват частниците до него. Който и да пострада от електромагнитен шип, ще знае, че си е имал работа със служба от най-развитите държави.

– Ти не ми ли каза, че импулсът ще изпържи и корпуса? Ще изгори серийни номера, пръстови отпечатъци – всички сочни улики?

Оливър въздиша, потърква си носа и ме гледа сърдито изпод рошавите си тъмни кичури.

– Кей, все едно е дали ще успеят да проследят чие е оръжието. Няма нужда да знаят точно кой го е употребил. И подозренията им стигат, за да си имаме неприятности.

Започвам леко да се дразня.

– Единственото оръжие, с което стрелях през цялата операция. Не бих нарекъл това „прахосничество“.

Не е необходимо да научава за сърдечния стимулатор, който е от джаджите на Джесика.

– Тепърва ще видим – казва Оливър. – Ела да те разтоварим.

Излизам след него от работилницата и тръгваме по коридора към арсенала. Той слага летящия диск на празна маса и докосва един екран на стената. Появява се списъкът на снаряжението, за което се подписах миналата седмица. Слагам си ръкавици с термоизолация. Не е проблем да грабна едно нещо и да го измъкна от мразовития джоб, но този път ще вадя много неща.

– Употребен един електромагнитен шип – казва Оливър, вторачен кисело в списъка с моя инвентар. – Кой беше?

– Косът.

Той посяга към екрана и обновява списъка.

– Добре. Следва Червеношийката.

Представям си птичката, която е ключовият образ, и отварям джоба.

Кодовото ми име – единственото име, с което съм познат в службата – е Кенгуру. Не защото произхождам от Австралия или съм способен на свръхестествено високи скокове, или пък защото съм хибрид между човек и двуутробно, създаден с генно инженерство. Няма нищо вярно в тези приказки и я по-сериозно, моля – последната мълва си е направо нелепа.

Аз съм Кенгуру, защото си имам торбичка с размерите на вселена.

Наричам я „джоба“. Да бе, много скучно, но стига сте се заяждали – бях на десет години, когато тази способност се прояви за пръв път. Никой не знае как действа тя… поне засега. Научният отдел ме подлага на какви ли не изследвания при всеки сгоден случай. Казват, че съм способен да отварям „хиперпространствена връзка“ – портал с променливи размери към минивселена, която е наглед безкрайна пустота и прилича на открития космос. Това е много удобно за скрито внасяне на неща там, където не бива да се намират, или за изнасянето им от места, където ние не искаме да останат.

Ключовите образи, които научният отдел нарича „указатели“, ми помагат да запомня къде е всяко нещо в джоба. Съсредоточаването върху поредния образ при отварянето на джоба насочва портала към определена точка в празната вселена от другата му страна. Но да си представям пистолет или пълнител с боеприпаси е безполезно, ако са по няколко от всеки вид в джоба. Нужен ми е уникален указател за всяко място.

За отварянето и затварянето на джоба е достатъчно само психическо усилие. Трябва да съм буден и съсредоточен, но не се различава от движенията на тялото ми. Не е по-трудно от свиването на ръка в юмрук или плезенето. Моят мозък просто знае как да го направи. В научния отдел мразят този отговор, но друг нямам.

Оливър наблюдава как вадя от джоба неизползвания елекромагнитен шип, а след него и останалото специално снаряжение, което бях получил за тази операция. Не знаехме точно къде е заровен предметът, затова имах всякакви неща: лопати, кирки, длета, електрически и ръчни бормашини, радарни и лидарни скенери за голяма дълбочина, инфразвукови резонатори, лазерни резачки, преносима плазмена горелка, мазерни пушки, изобилие от резервни батерии, няколко пакета пластични експлозиви със съответните дистанционни детонатори, казахстанска валута на пачки и три полеви дажби.

Това отчитане на снаряжението си е част от процедурата след всяка операция. Държа всевъзможни неща в джоба и защо не, щом е с големината на вселена, но службата изисква периодична отчетност за някои уреди. Другото, например консумативите или по-крехката машинария, поначало не би издържало в условията на открития космос повече от няколко дни.

Повечето неща в джоба трябва да бъдат защитени с термоизолация, за да не се смръзнат. На Оливър му отнема няколко минути да извади всичко и да го подреди на масата. Веднъж опитах да му помогна и той едва не ми откъсна главата, защото сложих неправилно някакви наглед съвсем еднакви резервни батерии. Сега само чакам, докато той проверява снаряжението.

– Виждам, че си огладнял в пустинята – подхвърля той, докато май слага сухите дажби по азбучен ред според наименованията им. – Къде е термосът?

– Съжалявам, забравих го в левитатора, когато рейнджърите го изгориха.

Войниците, които ме прибраха от пустинята, използваха термични заряди и за да заличат всякакви следи от присъствието ни там. Бих могъл да пъхна и левитатора в джоба, но беше възголемичък, за да си го пазя като сувенир.

Раздразнението избива в погледа на Оливър.

– Това беше специален термос. Най-авангардният. Имаш ли представа какви усилия вложихме в разработването му? Дори астронавтите не се нуждаят от специални съдове, в които водата остава течна!

– Защо се заяждаш? – сопвам се аз. – Карах цели три дни в пустинята. Вече бях стопил какъвто лед имах. Трябваше да наваксам с течностите след като използвах джоба. Гълтах стимуланти, за да остана буден. Положението беше напечено.

Оливър се е вторачил гневно в мен. И това си е част от процедурата след операция.

– Очаквам да прочета подробния ти доклад.

– Приключихме ли? – питам го. – Мога да се отбия пак по-късно, ако искаш да ми се навикаш до насита.

– Много по-късно – уточнява той и се обръща към своя летящ диск. Усмивчица ли виждам на обикновено флегматичното му лице? – Между другото в научния отдел искат да наминеш при тях, за да обсъдите нови варианти в проекта „Заден вход“.

– Току-що се прибрах – пъшкам аз. – Впрочем не може ли да изберем друго име за проекта? Каквото и да е, само да не е това.

Оливър свива рамене.

– Достатъчно точно е. Дори изящно. – Вдига ръка с обърната към мен длан. – Преден вход. – Завърта дланта към себе си. – Заден вход. Пък и самият ти го предложи, доколкото си спомням.

И се връща към човъркането на диска. Представям си как използвам своята длан, за да помета с шамар хиленето от лицето му. Този гадняр ми позволи нарочно аз да избера това смехотворно име, когато бях пуберче, за да съжаля неведнъж по-късно. В научния отдел нито веднъж не споменаха за проект „Заден вход“ – говорят за „проблема на завъртането“, за да не се подсмиват. А те говорят често за това, защото завъртането на джоба си е важно.

След като сложа нещо в джоба, поискам ли да го извадя, мога да отворя портала от другата му страна. Порталът е свързан с предмета в „джобната вселена“ и с мястото, където аз се намирам в нашата вселена, затова законите на Нютон за движението предопределят, че ако съм хвърлил предмета през „предния вход“, той ще излети през „задния вход“ със същата скорост. Необходимо е само да избера за ключов образ нещо, което има две ясно различаващи се страни – например стая с две срещуположни врати.

Има обаче проблем – мога да променя мястото на портала само по този начин, точно срещу първоначалното. Ако умеех да променям по желание ъгъла му спрямо предмета, бих добавил към репертоара си цял нов комплект фокуси. Дори не би се наложило да нося оръжие. Просто изстрелвам няколко куршума в джоба и при нужда го отварям завъртян към мишената. Бум-бум. Благодаря ти, физика.

Уви, няма кой да ме научи на това. А аз изобщо не разбирам как действа джобът. Просто умея да го правя както си свивам пръстите. Но както не мога да ги свия назад, не мога и да завъртам джоба своеволно. Или е от другата страна на предмета, или изобщо не става.

– Тези нови „варианти“ включват ли психотропни вещества или проникващи в главата електроди?

Оливър отвръща, без да вдига глава:

– Можем само да се надяваме, че е така.

– Колко хубаво е да се върнеш у дома…

Тръгвам от работилницата на Оливър към кабинета на Пол и се натъквам на Джесика. Спираме в коридора един срещу друг и тя ме оглежда от главата до петите.

Доктор Джесика Чу наистина има докторска степен и е третата в нашия отдел от трима души. Освен това е страшна. Поне в моите очи. Не че винаги се мръщи или прави гримаси, но ъгловатите черти на слабото ѝ лице някак все изразяват неодобрение. А дългите ѝ тънки пръсти приличат на извити нокти, особено когато държи някакъв медицински инструмент. Официалното наименование на длъжността ѝ е „специалист по хирургически и терапевтични интервенции“, което също не ми вдъхва спокойствие. Не ми допада идеята за „интервенции“ в телесните ми процеси.

– Костюмът за какво ти е? – пита Джесика.

– Ще кандидатствам за работа.

Лицето ѝ си остава като маска.

– Трябва да копирам медицинските записи от тебе.

– Нищо ли няма да кажеш за вратовръзката? – подхвърлям на път към медицинския кабинет. – Това е сцена от древно руско предание. Има дълбок културен смисъл.

– Свали си ризата.

– Да не говориш за моята закопчаваща се отпред официална риза с оксфордска сплитка на плата?

Не съм прахосал два часа с досаден личен консултант по покупките, за да се примиря сега, че никой няма да забележи от какъв плат е ризата.

– Мога да си послужа и с това.

Тя взема ножица за рязане на дрехи при спешна помощ.

– Добре де, добре.

Оставям сакото на закачалка, стърчаща от стената, и сядам на покритата с платмасово фолио кушетка за прегледи, за да разхлабя вратовръзката. Издърпвам внимателно тънкия ѝ край през възела, за да не го разваля. Сутринта се нуждаех от четвърт час и подробна инструкция, за да се справя с тази проклетия, искам да си я запазя вързана правилно и след срещата с Пол.

Едва успявам да разкопчая ризата, а Джесика вече дърпа рязко лявата ми ръка нагоре и ми натиква електрод под мишницата.

– Бързаме ли за някъде? – питам. – Ей, по-леко с движимото имущество!

Тя забива втори електрод под брадичката ми и закрива с лепенката на интерфейса лявото ми око. Лишавам се наполовина от зрението си, докато компютърът започва да източва архивите на сензорите в различните ми импланти.

Джесика се взира в екрана и казва:

– Обезводнил си се.

– Наложи се да използвам джоба.

Физиологичните последствия от отваряне на джоба са като след нощ на тежко препиване – изсмукват вода от тялото и потискат отделянето на някои невротрансмитери. Общо взето, всеки път съм махмурлия.

– И не можех дори да подремна – добавям аз.

– Имаше резервна вода. Какво стана с леда?

– Разпилях почти всичко. Опитай ти да измъкнеш замразена тухла през хиперпространствен проход, докато караш левитатор през пустинята.

Гледам слепоочието ѝ, докато говоря. Джесика не ме е погледнала нито веднъж, откакто е започнала прегледа. Не е нормално. Обикновено след връщането ми от задача тя се впива в мен като марсиански прах в… ами във всичко на Марс. Има си причина да я наричат Червената планета. Тези фини съдържащи желязо частици се набиват във всяка пролука и процеп.

Обичайно е да ме изследва от главата до петите, да проверява всичко от кътните ми зъби до перисталтиката на червата. Не знаем за друг освен мен, който да е проявил устойчива свръхчовешка способност, и службата не иска някоя болест да тръшне скъпоценното им Кенгуру. Задължение на „специалиста по хирургически интервенции“ е аз да снасям и занапред златните яйца. Образно казано де.

Няма съмнение, че днес се разсейва. Още нещо ли се е случило в службата? Нещо, което тя не иска да ми каже? Да не съм загазил?

„Разбира се, че си загазил, Кенгуру. Ти кога не си загазил?“

– Не си позволявай кофеин през следващите няколко дни – заръчва ми Джесика, загърбва екрана и маха грубо електродите и лепенката.

– Ти да ме убиеш ли искаш? – възкликвам и се превивам театрално.

– Пий много вода. И не пропускай тренировките.

– Не ги пропускам – лъжа аз.

– Не ме занасяй – сопва се тя. Как го прави този номер? – Винаги мързелуваш, когато се върнеш от задача.

Моментът не ми се струва подходящ да споря с нея за това.

– Както кажеш. Докато се препотявам на пътечката, тъкмо ще изгледам каквито сапунки съм пропуснал. Приключихме ли?

Решавам, че мога да я помоля по-късно за нов сърдечен стимулатор.

– Засега. В научния отдел искат да те подложат на нови тестове във връзка с проблема на завъртането.

– Ясно, вече чух от Снабдителя. Скалпел, не може ли да ме отървеш с медицинска бележка?

– Не съм ти майка – напомня тя. – И престани да измисляш тъпи прякори.

– Виж сега, ти нали си и хирург, защо да не те наричам…

– Пий повече вода – повтаря Джесика, като натъртва на всяка сричка, сякаш съм глух. – Приключихме.

Взима си таблета и се заглежда в екрана още преди да е излязла от стаята. Обличам се в тишината и се чудя ще имам ли синини от този преглед.

Когато влизам в кабинета на Пол, той води видеоразговор с някого. Май трябваше първо да почукам на вратата, но щом вече съм нахълтал, да остана не е чак толкова неловко, колкото да се изсуля навън. Настанявам се безшумно на единия от двата стола пред бюрото му.

Бръчките около очите и устата на Пол по-скоро му придават достолепен вид, а не го състаряват. Сивата му коса отразява неочаквано количество светлина и изглежда почти сребриста. Ако напълнее и си пусне брада, май ще заприлича на Дядо Коледа. Ако пък прибави островърха шапка към брадата – на Мерлин. Ако си отгледа дълги бакенбарди – на хищен предприемач от осемнайсети век. Или от деветнайсети? Както и да е – от времето, когато хората още прокарвали железопътни линии.

Все същият си е от онази вечер, когато се срещнахме за пръв път. За добро или за зло той е единственото неизменно нещо в живота ми от почти десетилетие. Различни операции, различни партньори, различни цели. Но винаги Пол поставя задачите.

Поглеждам към огледално обърнатото изображение на прозрачния екран, подал се от бюрото му. Този тип прилича на държавния секретар.

– Ти носиш отговорността, Пол – казва събеседникът и по гласа вече знам, че наистина е държавният секретар. – Ти твърдеше, че твоето момче ще свърши работата.

Пол не откъсва поглед от екрана, който е и камера, но сочи с дясната си ръка подноса на рафт от библиотеката до стената. Ставам да си налея вода. То се знае, че вече е получил доклада на Джесика за състоянието ми.

– Той я свърши – отвръща Пол. – Успяхме да се сдобием с предмета.

– Явно влагаме различен смисъл в думата „успяхме“.

– Имахме нужда от Кенгуру в тази операция – настоява Пол. – Предметът се оказа по-голям, отколкото смятаха нашите източници. Никой друг не би могъл да се справи толкова добре с изнасянето му от Казахстан.

– Изглежда, влагаме различен смисъл и в думата „добре“. След него там остана труп на американец. Пратил е и гражданин на Казахстан в проклета болница!

„Болница, значи…“ Старият любител на уиски не е умрял. Олеква ми.

– Посланици на три различни държави крещят на мои служители – продължава държавният секретар. – А щом президентът научи…

– Нека аз да се разбера с президента – предлага Пол.

– О, ще имаш тази възможност. – Държавният секретар гледа начумерено от екрана. – Но проверката ще се състои, Пол. Историята в Казахстан беше последната капка, от която чашата преля. Съветът за национална сигурност ще прерови всяка дреболия под кодовото име „Пущинак“.

– Нямам време за тези разправии.

– Ще намериш – троснато заявява държавният секретар. – Стига, Пол, ти докога очакваше да те оставим без надзор в твоето лично оперативно центърче?

– Смятах, че подкомисията предпочита да си затваря очите.

– Но не и сега, Пол. Не съм в такова настроение. Ще си имаш посетители от Лангли и ще им окажеш пълно съдействие. Разбра ли ме?

– Разбрах – студено го уверява Пол.

Държавният секретар въздиша.

– Подреди си къщата. Това е приятелски съвет от мен.

Образът на екрана трепва и изчезва, прозрачната плоскост сякаш се стапя и се слива с равния лъскав плот. Пол ме поглежда. Не се усмихва. Допивам на един дъх водата и оставям чашата на бюрото.

– Знаеш ли защо унгарски оперативни агенти са наблюдавали контролно-пропускателните пунктове на границата между Русия и Казахстан? – пита той.

Свивам устни.

– Защото са решили да броят пилците там?

– Защото самият Държавен департамент ги е помолил да дебнат контрабандни пратки за черния пазар на оръжие.

– В Казахстан да не искат още ядрени оръжия? Не ми се вярва.

– Проблемът е сериозен! – зъби се Пол. – Казвам ти го в случай, че не си проумял това от инструктажа за операцията.

Гледам чашата и мънкам:

– Проумях го.

– Ще загладим положението само с дипломация. Много дипломация. Засега няма да участваш в нищо друго.

Кимам и казвам:

– Донесох ти подарък.

Пол впива поглед в мен и чак тогава казва:

– Добре.

Отварям джоба над плота, но остава закрит с преградата. От своето място Пол би трябвало да вижда само променлива, частично отразяваща повърхност – научният отдел установи това в лабораторни условия. От моята страна порталът прилича на замъглен диск във въздуха, смътен проход към мрака.

Бъркам вътре, вадя термоса, затварям джоба и почвам да отвинтвам капака.

– Ти нали каза на Оливър, че си го загубил?

– Напоследък забравям – отговарям аз.

Херметичният капак се отваря с леко мляскане и аз вадя стъкленицата. Студена е, но не е замръзнала. Слагам я на бюрото с етикета към Пол.

Забелязвам как лицето му грейва – само за частица от секундата. Разбира се, не може да одобри постъпката ми.

– Откъде взе това?

– В Атирау, на брега на Каспийско море.

– Знаеш за какво те питам.

– А защо хората махат етикетчето с цената, преди да поднесат подаръка? – отвръщам и аз с въпрос.

Пол се мръщи, прибира хайвера в едно чекмедже на бюрото, зяпа го миг-два и затваря чекмеджето.

Нещо се мъти. Не може да е съвпадение, че и Джесика изглеждаше толкова разсеяна днес.

– Благодаря – казва Пол.

– Няма за какво.

Той отваря друго чекмедже.

– Излизаш в отпуск за няколко седмици.

Кимам.

– Досетих се. Има ли проучвания, с които да се заема, докато съм вкъщи?

Пол вади една папка.

– Няма да си на Земята.

Протягам ръка към папката.

– Какво трябва да направя?

Пол не ми дава папката. Притиска я с длан към плота и чака да го погледна отново.

– Не е операция – казва накрая. – Излизаш в отпуск.

Не си спомням да съм чувал друг път тази дума от устата му.

– Къде ще отида?

Той побутва термоса към мен.

– Искам да върнеш това на Оливър и да му се извиниш.

Вземам термоса и казвам:

– Няма да прекарам този… ъ-ъ, отпуск в някоя уютна селска къщурка, нали?

Той ми дава папката и аз я отварям предпазливо. Вътре има билет, комплект документи за фалшива самоличност и брошура за туристически полет до Марс.

До планетата Марс. На стотици милиони километри. Не ми разрешават да я посетя още отпреди войната. И не съм сигурен, че имам желание да се върна там. Съвсем сигурен съм обаче, че Пол не ми предлага избор.

– Отделът ще бъде подложен на проверка – казва сухо Пол. – Държавният департамент и ЦРУ създаваха връзки със службата за сигурност на Казахстан, а твоето измъкване от страната вдигна кръвното на неколцина началници.

Службата за сигурност на Казахстан, значи. Щом и ЦРУ е замесено, а и унгарската служба… усещам как киселините се надигат от стомаха ми.

– Току-що ми заповядаха да предоставя нашия архив за вътрешна инспекция – продължава Пол. – Шефовете няма да харесат прочетеното и не искам да си тук, когато започне врявата.

Не би трябвало да се вкисвам толкова. Пол ме е пращал със задача и чак на Плутон. Но този път е различно. Не съм му нужен, за да направя нещо жизненоважно за сигурността на държавата или цялата планета. Иска само да му се разкарам от главата. Все едно родител напъжда шумно хлапе, което пречи на възрастните да си вършат работата.

Ами ако наистина да съм недорасляк, който не може да не се оплеска?

– А Снабдителя и Скалпела? – питам.

Не ми харесва да споменавам имената на Оливър и Джесика пред Пол. И не ми харесва да се чувствам безпомощен.

– Ние ще се оправим. Асансьорът ти потегля довечера. По-добре си приготви багажа.

Погледът му е красноречив – не бива да споря. Ставам.

– Благодаря за билета.

Звучи тъпо, но не знам какво друго да кажа. В главата ми е гъста мъгла.

– Няма за какво – отвръща Пол. – И не забравяй да се отбиеш при Оливър, преди да излезеш. Ще се зарадва да му върнеш термоса.

Вратата на кабинета се затваря зад мен и се сещам, че Пол не е казал нищо за костюма ми. Изобщо не попита защо съм се наконтил, а обикновено влизам при него по тениска, дънки и маратонки. Свеждам поглед към островърхите скъпи обувки. Да му се не знае, дори платих да ги лъснат.

Не знам дали това пренебрежение на Пол е по-досадно от принудата да се извиня на Оливър за термоса. Поне едното отвлича мислите ми от другото.

Когато се връщам в работилницата, Оливър и летящия диск ги няма. Слагам термоса в единия край на масата, намирам таблет, в който наглед не е пусната специализирана програма, отварям бележка и пиша: „намерих го извинявай до скоро“.

Оставям таблета до термоса и излизам от работилницата с някакво чувство на празнота. Обикновено си тръгвам от тази стая, след като съм напълнил джоба с джаджи и оръжия, готов да си премеря силите с целия свят. Хрумва ми, че макар да се възхищавам на Оливър, никога не съм се опитал да се сприятеля с него. Не съм го канил да пийнем някъде, не съм го питал за семейството му. Все си мислех, че разграничавам строго работата от личния си живот, но изведнъж разбирам, че май нямам кой знае какъв личен живот.

Какво, по дяволите, ще правя с цял месец отпуск, и то извън Земята?

Малко остава да се блъсна в Джесика в коридора. По инстинкт вдигам ръце с обърнати нагоре длани да покажа, че не съм имал намерение да я опипвам.

– Извинявай.

– Няма нищо – казва тя и продължава към стълбището. – Приятна екскурзия.

За миг зяпвам гърба на бялата ѝ престилка, после се втурвам след нея, изпреварвам я, обръщам се и се изпречвам на пътя ѝ. Тя ме гледа с досада.

– Какво става? – питам.

Тя присвива очи.

– Ти нали щеше да си тръгваш?

– Ти мислеше за нещо друго през цялото време, докато ме преглеждаше – изтърсвам аз. – Дори не ми взе кръв или проби от тъкани.

– Да не искаш да забивам игли в тебе?

– Не това е важното! Мислех, че си разсеяна заради подготовката за следващата ми задача, но Пол ме праща в отпуск, значи не е това. – И аз присвивам очи. – Да не се е съгласил накрая да работиш и за друг отдел? Ще съвместяваш длъжности или нещо подобно, а?

Тя се вторачва в мен за секунда. Едното ъгълче на устата ѝ трепва като начало на усмивка, но тя не се засмива.

– Кенгуру, добре е, че си оперативен агент, защото в разпитите хич не те бива.

Изпъвам обвинително пръст към устата ѝ.

– Ето, почти се ухили. Не е нормално. Кажи ми какво става.

– Дреболия.

– Просто ми кажи!

– Дреболия – повтаря Джесика и наистина се усмихва.

Още се мъча да проумея немислимото – лицето на Джесика е изразило искрено човешко чувство, затова не схващам шегичката веднага.

– Наноботите ли? – мънкам накрая.

И тя кима.

– Научният отдел одобри предложението ми.

Наноботите са най-новата биотехнология, прибавена към постоянно имплантирания в мен шпионски арсенал. Същите микроскопични машинки, които крият вратите в лабиринта и преобразяват плота на бюрото в кабинета на Пол. Само че тези са разработени специално за медицината. И в момента няколко милиарда от тях плуват в кръвта ми или са се настанили в меките тъкани, за да поддържат прострялата се в цялото ми тяло мрежа за другите импланти.

Службата вкара за пръв път наноботи в човек (благодаря, приятелчета, няма за какво да се тревожа, нали?) и искат първо да се уверят, че няма да се случи нещо непоправимо лошо, преди да подхванат по-сложни манипулации с тях. Всички помнят какво стана последния път, когато някой пусна на воля без предварителни изпитания биотехнологии в атмосферата на Земята. И никой не иска още едно бедствие в селското стопанство, последвано от цяло десетилетие чистене на околната среда.

Ако имате достатъчно количество задружни наноботи, те могат да сглобят или да разглобят едва ли не всичко на атомно равнище. Страхотно е, ако можете да ги контролирате, но може и да се окаже пълна катастрофа, ако не можете. Заради Безплодната година нито едно правителство не иска да подкрепи открито развитието на нанотехнологиите… но всички военни копнеят тайничко за своите мънички войничета.

За щастие имам на разположение едни от най-способните лекари на планетата, които се грижат за мен. А и разработените от службата наноботи изобщо не приличат на хибридните рояци, които унищожиха ябълките в цял свят. Моите са чиста техника, няма никакви биологични примеси, които могат да мутират неудържимо. Да, взаимодействат с тялото ми, но само използват малко захари в кръвта, за да се захранват в ролята на съвсем примитивни радиостанции. Колкото по-малко постоянни връзки има между моите импланти, толкова по-малък е шансът мрежата да се разпадне.

Джесика не я свърташе на едно място от нетърпение да напише свои програми за наноботите още откакто нашите началници ги одобриха миналата година за практическа употреба; вбесяваше се от мудната бюрокрация. Може да сме в свръхсекретна шпионска служба за нелегални операции, но работим за правителството, нали?

– Вчера направих тест на системата за дистанционно програмиране – споделя тя. – Има някои проблеми в контрола над използваната версия, но нищо, с което не мога да се справя. Вече успявам да препрограмирам малки комплекти наноботи в лабораторията.

– Значи вече действа? – въодушевявам се аз. – Кога ще си получа бездънното гърло?

Тя пак се мръщи.

– Не разбирам за какво говориш.

– Нали го обсъдихме? Програмата за разграждане на етиловия спирт. Пия колкото ми душа иска, но не се напивам, а наноботите се захранват с алкохола.

Джесика върти глава.

– Тепърва пуснах системата да работи. Изобщо не сме готови за изпитания с тебе.

– Хайде де, ето ти я идеалната възможност – започвам да я увещавам. – Заминавам на екскурзия. Какъв по-добър шанс да проверим…

– Това не е поредният ти имплант – прекъсва ме Джесика, – а много сложно съчетание от отделни подвижни части и алгоритми за контрола им в тяхната цялост.

– Тоест рояк?

– Не споменавай тази дума! – троснато казва Джесика. – Никога не я използваме. Разбираш ли? И без това ще е много трудно да получим одобрение за бъдещите нанотехнологични проекти, няма нужда да напомняме на хората какво се обърка досега.

– Ясно.

Когато започна Безплодната година, бях твърде малък да разбера какво се случва, но помня колко наплашени бяха големите. Помня и как изведнъж вкусният пай с ябълки просто изчезна.

– Няма да казвам думата с Р. Но говорех сериозно. Ще отсъствам седмици наред и съм намислил да пия много…

– Стига си дърдорил. – Джесика сочи асансьора. – Изчезвай.

– Не е за вярване, че тъкмо ти пропускаш шанс за научен пробив, който може да промени всичко!

– Някой от нас двамата има две високи научни степени по медицина. На другия му е заповядано да се махне от планетата. – Тя отваря вратата на стълбището. – Когато се върнеш, ще имам по-добра представа какво е възможно и какво – не. Довиждане.

Вратата се затваря, но аз още я гледам. Наноботи. Кой да знае…

Ако моя отдел още го има след проверката, ще е много интересно, когато се прибера от Марс.