Deadhouse Landing

Минаха години, остарях и аз със вас… Ако сте наши читатели от време оно, може би си спомняте как преди около десет години мнозина от екипа бяхме станали върли фенове на Малазанската книга на мъртвите, която впоследствие превзе и българския пазар. За съжаление, нещата се развиха така, че поредицата на Стивън Ериксън доста се промени във втората си половина, в резултат на което фенските чувства поизбледняха сред мнозина от нас. Лично аз и до ден днешен не съм успял да дочета Сакатият бог, най-вече защото безкрайното еднотипно философстване от страна на всеки герой, бил той необразован войник или древен бог, в един момент започна да ми се струва ужасно досадно и излишно. Следователно, ако вие все още смятате Малазана за най-великата поредица на всички времена, можете спокойно да ме отсвирите.

Ако сте сред тези обаче, които тачат поредицата, но все пак не я смятат за съвършена, и се чудите какви ги върши Иън К. Есълмонт, човекът сътворил заедно с Ериксън малазанския свят и автор на поредицата Малазанска империя и на новата поредица Path to Ascedancy, втори том от която е предметът на това ревю, четете нататък. Защо втори? Защото така и не се наканих да напиша ревю за първи. Поредицата представлява предистория на Малазанската книга на мъртвите с главни герои Dancer (по нашему Танцьора) и Келанвед. В първи том те се срещат и сприятеляват, във втори започват с опитите си да завладеят остров Малаз и да разкрият тайните на Скръбния дом, намиращ се там.

Малко дългичък стана този увод, затова да преминем към същността. Струва ли си книгата? Като цяло, да, но с доста уговорки.

Плюсове:

+ Нови срещи с Dancer, Келанвед, Дасем, Тайсхрен и много други от старата малазанска гвардия. Срещаме ги на млади години, в самото начало на възхода им към завладяването на цели континенти. Силата на Есълмонт не е в развитието на героите, но като цяло се е справил прилично, а и самият факт, че точно тези герои са в центъра на вниманието, е достатъчен да привлече множество фенове.

+ Книгата се чете бързо и лесно, няма досадни философски брътвежи или излишен пълнеж.

+ Келанвед е много забавен, напомня ми на моя любимец Искарал Пуст. Разбира се, той си е забавен и в главната поредица, но там е с една идея по-зрял и сериозен.

+ Някои интересни нови детайли за Домовете на Азат, които, сигурен съм, ще са интересни за любителите на спекулативни теории като колегата Моридин.

+ Дасем е пич и туйто.

Минуси:

– Стилът на Есълмонт е дървеняшки. Колкото и да се тюхкам на тема философстването на Ериксън, много пъти си казвах „Ех, готина сцена се е получила, но ако Ериксън я беше написал, щеше да е много по-добра“. Колкото и да се мъчи Есълмонт, в неговите книги винаги има едно усещане за фенфикшън. Ако се пробва да напише книга в свят, който вече не е станал прочут благодарение на друг автор, силно ме съмнява да пожъне голям успех, просто защото писателските му умения са доста ограничени. От друга страна, аз и Сандерсън смятам за човек с ужасен стил на писане, а той е идол на масите, така че…

– В книгата има битките, труповете, предателствата и другите подобни dark fantasy елементи, характерни за малазанския свят, но поне на мен на моменти ми се струваше, че бие на young adult. Да, героите са много по-млади отколкото сме свикнали да ги виждаме, но все пак някои от тях, най-вече Татърсейл и Тайсхрен, са отчайващо наивни. Сюжетните обрати, свързани с тях, бяха повече от очевидни за читателя, но ги изненадаха тотално. Лекотата, с която Dancer, Келанвед, Surly (отказвам да я нарека Въсла) и компания завладяха престъпния бизнес в Малаз също беше леко разочароваща.

– Знам, че ще прозвучи странно, но в книгата има прекалено много герои, които вече са ни познати и „случайно“ биват замесени и тук. Уискиджак и Дужек, например, ми се видяха леко излишни.

– Противниците на нашите хора са тотално никакви. Ясно е, че нашите ще спечелят (все пак е предистория), но освен скиторенията на Келанвед из разни warren-и, където той както винаги си търсеше белята и си я намери, нямаше особен съспенс и тръпка, защото на остров Малаз има само разни дребни риби, водени от Мок, който се оказа пълен галфон.

Като цяло, мисля, че първи том на поредицата, Dancer’s Lament, е по-качественият. Ако сте запалени фенове на поредицата, подозирам, че и двата ще ви харесат, но не очаквайте Есълмонт даже и да се доближи до най-добрите книги на Ериксън.