Please click on the flag for the English version. You can also listen to a part of the original recording.

We meet with Robin Hobb at the end of a long day at the Helsinki WorldCon that has involved her in panels and signings both. Of course we are deeply in love with her at this point; not just because of the emotion underlining her brilliant novels from the Realm of the Elderlings, but also because of the cordial and witty communication that we have had with her to arrange the meeting. Robin is very polite and absolutely kind, and so are her team. We dine on fruit salad -- because of the enormous queues it's hard to get much else at the WorldCon -- and then we start!

Moridin: So, we were wondering how the event has been so far for you. Did you have any time to see any of the panels?

Robin Hobb: We arrived on Tuesday so on Wednesday morning we went out and did a tour of the fortified island Suomenlinna – one of the tours that the Convention had organized. We've done a little bit of wandering through Helsinki as well. Often at conventions, as you probably know, you get so busy, you don't get to go to the panels that you have intended to go. But I have been able to meet a lot of new friends and also to see friends that I first met when I came to Finland in, I think, 2004. So it has been very, very enjoyable. And the city has been very welcoming to us. The convention did several things that I thought were absolutely brilliant. For first time attendees they’ve reduced the membership fee and then they also had a smaller fee for students and teenagers. So when I look out at the people who are attending, I see a much younger demographic than I usually see at a WorldCon and I think that was incredibly smart of them.

Moridin: Do you try to go to all the WorldCons?

Robin Hobb: No. It would really depend on whether there's time in my schedule and where it's being held. I definitely want to try to get to the one in Dublin, Ireland. And a lot of that is because James Bacon has been a long time friend and he is organizing that convention. And I’ve always had a good time at the events that he runs so I think it's going to be wonderful.

Killua: And I think that Ireland won so it’s official!* (all laughing)

Robin Hobb: Yeah, and the city of Dublin is really supporting and encouraging the convention. Much like here. This city I believe gave the convention an excellent bargain in that we all got little passes for the bus which also work on ferry and the trains and the tram and so it's made things so much easier. And it welcomes the attendees to the wider city as well. We don't say, “oh, I can't afford to go look at whatever attraction there is”. We have the little pass which I think was very clever of them.

The Suomenlinna fortified island next to Helsinki

Random: Yeah, It's been a very good experience up until now. So as a segway to the more literary questions I think it's a good moment to set up some context about your readership in Bulgaria. There are several of your series that have been translated back home. The first one was the Farseer trilogy back in the year 2000 I think. And then the Tawny Man has been translated and just recently, a couple of years ago, The Liveship Traders trilogy, I think all of the books are out now. And we're expecting the last part of the Fitz and the Fool trilogy. And just a few words about ShadowDance. Our magazine is the oldest active one running in Bulgaria for about seventeen years.

Robin Hobb: That’s impressive!

Random: And we try to diversify our content in the recent years. We’ve done several thematic weeks on topics such as political science fiction, women in fantasy and science fiction, etc. And as a segway from the previous question about the WorldCon -- there was a panel here which was called “Any sufficiently immersive fantasy is indistinguishable from science fiction” and I think this is sort of a reverse statement of what Arthur Clark said about magic and technology. And whenever I read your books, I’m struck by how well researched they are. Even though you don't get sciency talk necessarily -- it’s a fantasy world -- you can always dig deeper and it kind of makes sense. For example when I was reading the first book of the Liveship Traders, I thought at one point that you could think of the ships as a sort of nascent artificial intelligence. I work in AI, and it seemed to be a good metaphor for me to try to think about those ships. So do you see that as a useful way to approach writing and reading fantasy, that is, a sort of endeavor where you have to really build everything into the text as something that’s hidden but it’s there for the reader to start unraveling and maybe weaving together?

Bulgarian cover of Fool's Destiny

Robin Hobb: I think that the writer always has to know more than can possibly be conveyed to the reader. And it is necessary that the writer have a solid understanding of how the magic is going to work so that there are no contradictions; so that it is kept consistent throughout, in this case, several trilogies.

I like to think of magic that is in some ways biologically based. At one time there was a theory that if you planted a red rose next to a white rose and you let them grow for fifty or hundred years, the white rose would start to have red streaks in its petals. And people actually thought this was a genetic interchange going on between the rose bushes. Well it's been proven that it's simply the case that as the white rose ages it does this. But that concept -- if you put two creatures in proximity perhaps there could be a genetic exchange even between species, between dragons and humans -- was part of the idea of “What if this could happen?” And so there is this kind of an underlying layer. And when I want to know how the magic’s going to work, I think of things like this. I say what would happen were the exchanges to happen..

Bulgarian cover of Fool's Quest

Random: So, another panel from the WorldCon that you were actually at was called “Is high fantasy still relevant?” It was a very enjoyable panel but I got the feeling that there wasn't actually much talk about the relevance part and to me it didn’t answer the question in the title. Scott Lynch remarked that high fantasy is usually about global conflict, some external threat that is a threat to everything; whereas low fantasy is more local, more concerned with everyday life of the individual or the community fate.

By this definition your books sort of combine the two extremes. I’ve always admired how much socio-economic details you put in them, especially The Liveship Traders trilogy. Do you think that’s a more interesting and productive way to think about high fantasy, this combination of "high" and "low" -- throw away that part that says it should always be about the big threat. It could be about the things that are woven into the fabric of the world, they are the generators of conflict. Is that more interesting to you?

Robin Hobb: For myself, on my bookshelf, I don’t really distinguish between high fantasy and low fantasy. To me it’s all about how well the world was built. Sometimes a book seems to be about one person’s problem but you can see how what that person does is going to affect everybody about them; we all change the world every day. So I don’t make this differentiation. I think if you want the story to speak to readers, then you definitely have to make it a very believable world with the economy, with the geography and it has to make sense. You can’t set a story in a city on a top of a mountain top if there is no economic reason for this city to be there. You can’t have a large standing army unless somewhere there is a grain field or some place where you can raise the food to feed them. There has to be these layers. So I think what we are discussing is how thorough is the worldbuilding; how convincing is it. And I think that we don’t have to divide it into high and low fantasy. We can simply say: how real is your world now? For me it’s just not a useful category to divide books into. It doesn’t impact my enjoyment of the stories.

On the High Fanasy panel

Random: And have you read recently any new authors who blend these in the way we are talking about, with serious research and tying in different threads?

Robin Hobb: Yes, I absolutely have. And they work very hard to make a tremendous amount of sense. If you take something like Red Sister which is I believe Mark Lawrence’s most recent book (oh, not quite his most recent, I think Gray Sister is coming out). But when you read it, you see the impact that this world is experiencing because of a huge change in its climate, as the ice has crept closer from the poles and the land where people can live has narrowed and narrowed. This is as big a force driving the plot as the girl and whatever unusual powers she may possess and the training that she is receiving. So someone has to know what’s happening in this world to know what’s happening to this character. And that to me this is a very complete fantasy.

Moridin: I read recently on another interview that back in the day you’ve been reading a lot of horror which stroke me as unusual, it’s not something that I would’ve imagined. And as he mentioned -- we are trying to do these sorts of thematic weeks and put the lense on a particular aspect of the SFF field. And later this year we are doing this for horror so I was wondering if you can recommend a work or an author that has been interesting in the horror field and is more unusual in approach, something that would interest a wider audience and is not very well known.

Robin Hobb: When I first began reading widely in speculative fiction, you have to think back to before the publication of the Lord of the Rings in the US and what was there to read. So I can remember getting an anthology of stories -- I think it was called the Twilight Zone anthology -- they were related to the TV show, stories that could have been produced on the Twilight Zone. And I think at that time I was really enjoying short stories. Robert Bloch wrote many of these precisely chiseled little short stories that were absolutely terrifying and I enjoyed them. He is best known now for Psycho but that misses this whole other huge spectrum of short stories that he wrote. So I would tell readers to go back and look for this older author and see these lovely little gems of stories -- some just a few pages long -- that were very chilling little tales. Chilling from the inside, where it starts happening. And it seems very innocent but then it builds and becomes definitely horror -- he wrote a lot of horror.

Moridin: Thanks for that! Back to your own books, one other thing that we all find interesting, and it’s very obvious in the Liveship Traders trilogy, is this strong portrayal of family ties and how important they are to the story. And especially the first book reads and feels like a family saga. So we were wondering if you found inspiration or you can draw any parallels to the classic family sagas of the 20th century like The Forsytes or something like that.

Robin Hobb: Actually, I think it is kind of the opposite. As I was going back to my early reading in the field, it was stories like Tarzan and Conan the Barbarian or Fafhrd and the Gray Mouser -- all of these heroic figures have absolutely no ties to home and family. They don’t have a sickly grandmother, they don’t have a cousin or an aunt, a sister or a brother. They are all set out on their own and whatever they do the only consequences are going to fall on them. Is that true for you? Can you say, “Gee, I think I’ll just take the car and drive away for two days and have an adventure!”

It's not very realistic. Although I enjoyed those stories, they made it hard for me to step into the story and identify with the characters sometimes. And if people did have homes and families, it was kind of only as background material, it was never the hero. So when I began to write, I wanted these characters to have the same sorts of stresses and support and ties and loyalties and conflicts that almost all of us do. So yes, they have homes, they have families, they have people who think they have a duty; they have people who will be disappointed if they do something; people that may be put into danger by this person’s decision. And I think that makes it a much more interesting story. It’s not so much that I wanted to write a family dynasty story as that we all are part of families and you can’t really cut a character out and put him alone in the world without any explanation about why this person is alone and feels no ties.

The Vestrit Family by 8Dimat8 @ DeviantArt

Moridin: Yeah, usually insofar as family is at all described, it only features for providing some backstory of the character but that’s pretty much it. And indeed in the real world that’s not really the case. It’s too convenient that fantasy novels always have this sort of protagonist that’s an orphan or whatever.

Robin Hobb: Or often the story cuts the hero loose from everything, whether we are talking about Luke Skywalker -- we destroy all your family connections so that you can move along. It’s so much easier to write an orphan or a solo character than it is to write a character who still has ties and all the relations.

Random: So, I am gonna ask a sort of an improvised question but as you were talking about horror, I was just wondering if you also read science fiction more widely and if you did, do you have a favorite author? And that ties to a question about families because I’ve just been listening to some wonderful people talking about Octavia Butler. She writes about family in all of her books so have you read her?

Robin Hobb: Oh, Octavia Butler works on very powerful stories and I would say that my favourite would be Parable of the Sower. But she wrote some very powerful stories. As far as reading science fiction -- again, I am going back to before The Lord of the Rings was published in the US, because that was a really watershed event for me when I found it out as a teenager and read it. Prior to that, my mother was an avid reader and she would often go to the second-hand book store and she would come home with the magazines of the time, digest-sized, Fantastic, Amazing, Analog, Galaxy. And these were all short stories, mostly science fiction at the time, a little bit of horror, a little bit of weirdness. So I read a lot of those and I loved the writers of the time  -- Roger Zelazny, Jack Vance. And that was a real foundation. And I guess it was really very educational in story-telling: how do you tell a story in a complete world in 10-15 pages as opposed to 400-500 pages. They had 15 pages in which to describe a setting, have a plot and characters that you care about.

Moridin: Do you still have time to read?

Robin Hobb: I still do and for years I’ve had a subscription to the Magazine of Fantasy and SF and also to Asimov's. I don’t have time to read them cover to cover as I used to. But there is always time to open it, browse through it and find at least a story or two to read.

Moridin: This is one thing we’ve been trying to do in the past year with our magazine – to establish this platform for young authors to send us stories. We have a panel of literary people that reviews them, publishes them and then helps with editing work, etc. It’s still a very small market and community in Bulgaria.

Robin Hobb: I think that in our genres especially, the short stories is where the most exciting work has been always done. It’s where you start to see the shifts in the field – here comes cyber-punk or here comes steam-punk. People are working on it in short stories. And it’s very good training for any writer to say, "can I write a short story with a beginning, middle and an ending in just this number of pages?" When I first began writing that was the standard advice given to fantasy of SF writers – to publish short stories, establish a name and then approach a publisher.

Moridin: Yeah, this is what we’ve been trying to recreate.

Robin Hobb: Definitely it’s where you get to experiment more and if you fail it’s not a year’s work.

Fitz and the Fool, by marta.i.conan

Random: So... Fitz is one of my favourite characters of all time (among lines you’ve probably heard a thousand times!). And even beyond greatly realized characters one thing that I love about your work is that you are able to write so many characters who are really different from one other. And apart from this multiplicity of characters and viewpoints, there is also the interaction and those different reactions -- the characters often contradict each other or complement each other and you get to see different things from different perspectives. And sometimes it really is a "wow" experience. Apart from the research, of course, do you have a particular approach to writing those characters and the web of interactions between the characters? Something akin to "method acting" where you put yourself into someone else’s mind, trying to become that character?

Robin Hobb: I try to remember that there are no minor characters. Every character has their own story. And maybe we don’t travel very far with them but the lesser character that is interacting with the main protagonist, this character still has a home and a family, they still have things they are trying to get done today, they still have worries. And they have to be written as if they have all of those things. Their reactions to the protagonist are important. If you give me a tip to take your horse to the stable, is this insulting or is this all the difference – it means that I can feed my family tonight? We let the character have that reaction and we let the protagonist notice it – because we do notice it. We notice the security guard who is very helpful and polite opposed to the security guard that is impatient and just wants his job done. So of course it would be that way in a fictional world.

When you are writing from a multiple viewpoint, like when I wrote the Liveship Traders where there are a number of characters, I step into that character’s world and mind and see others from that character’s perspective – this is very much like saying “what is important to this character today?” And it may not be to save the world – maybe they want to buy a new dress. In either my very tight third person point of view, or when I am writing a first person point of view, I am trying to imbue the whole story with every aspect of what the character is thinking and feeling – not just the one driving force of the tale but all of the little pieces around it.

Moridin: I have a follow-up question on this one. I think it’s a bit of a challenge, and I was wondering from a craft standpoint how do you resolve it, to write a character at a given point of time and then 20 years in the future. How do they preserve identity but without being the same character without any change? How do you tackle this?

Robin Hobb: One of my most important tools is that I keep a timeline – I have all of my characters’ lives and some major events and I make sure that all of my characters are aging at the same rate, nobody stays a child and somebody else becomes an adult. And I think that’s important. It’s important to look at the characters and say – 10 years ago you were in the city guard and now it’s 10 years later and that’s very hard work. How has it changed you? Do you walk more slowly now? Have you put on weight? Maybe have a few more scars? Are you sad that you followed that career and wish you had done something different? And just ask the same questions you would if you ran into a friend you hadn’t seen for 10 years and write from that point of view so that they show their miles.

Moridin: Does it happen to write a line and then to think: “this is what Fitz would have said 10 years ago but not now”?

Robin Hobb: Not so much as with a minor character. I would start to say “ok, you’re just a kid” and then I stop and say – no, he is 22 now. He is not just a kid. He has made some mistakes already. The last time we saw him he was just a kid, but now he has made a mistake, maybe he’s had a girlfriend, maybe he is tired of being at home and having his parents tell him what to do. Who is he now, what’s going on in his life?

Random: And do you think the distance of years has helped in writing a character who ages?

The view in San Rafael, where at some point Philip Dick also used to live. And also not Santa Fe, which is what yours truly believed they had heard at the interview until they read Ms Hobb just recently visited Santa Fe for the first time.

Robin Hobb: Well the years have to pass and if I were going to tell you the story of my life I would not tell you every single day that I have lived. I would say “I was born in Berkeley, at 5 we moved to San Rafael and it was very different – Berkeley was a big city, San Rafael was a brand new suburban area. And then we moved to Alaska.” But I am not going to tell you every single day of my schooldays. And so it is when you are writing a story, when you are writing a novel. Nobody wants to know what Fitz ate for breakfast every single day when he was having a peaceful life at Withywoods. That would be a very boring story. There would be momentarily moments of interest when maybe somebody falls off a horse or they have a chimney fire but it’s not enough to sustain a novel so those quiet pieces that are not very interesting – you pass those and come to the next part where things become difficult and very interesting.

Killua: So the first time that I actually read your books was two years ago. It started at a SFF book club that we run -- we gather each first Sunday of the month  at a bookshop to discuss a book that we’ve read. So it was suggested that we read Ship of Magic and this was my first encounter with your books. The discussion was very interesting, a lot of people had very strong opinions about the characters, in terms of love and hate. It was very intense. I do remember very clearly one of the people there had said something very interesting about Kyle and Kennit. That when you go inside Kennit’s mind and read how he thinks, you realize that he is not a very good person. But although he has all the "wrong" reasons, somehow he is doing the right things. What he does changes things for the better for his people and they love him and adore him even when he doesn't intend it. While when you go inside Kyle’s mind -- he is trying hard and the reader could think “these are the right reasons”. But the impact that he makes is not very positive and people do not like him. I was wondering whether this was on purpose, to have these two characters being opposite somehow?

Kennit by Nathan Roussel

Robin Hobb: It was not a deliberate choice. Everybody feels that they are justified in what they are doing. We mostly think we are making the right choices, that we are making choices that are good for us. If we love our family and friends, we try to make choices that are good for them. We see it every day. A parent would say: “Oh, I don’t think you are ready to go to college, you should stay at home for another year, you should get a job instead”. They give this advice with a good heart, but maybe for the young person it’s a lost opportunity. There is very little evil intention. Or a different parent says: “Oh, you’re 18, you finished high school. Get out into the world, be on your own. It will make you strong, you will start your own life”. And again -- there’s good intentions, but it may be disastrous. This is for all of us. I don’t think any of us get up in the morning to say: “I think I will be evil today”. Those kind of characters used to appear in comic books, they don’t anymore, not even in the comics. We expect people to be more dimensional than that.

Moridin: So even though Kennit is clearly more exploitatous, it's still doing the right thing for him?

Robin Hobb:  Yeah, he is something of a sociopath. But many things have happened to him, and the things that happened to him have affected who he is. It’s not without a reason, it’s not that he grew up in a loving secure family with plenty to eat with someone who cared about him and said: “we’ll educate you and make sure you have good clothing and shoes on your feet”. He would have become a different man. And that happens to all of us.

Malta by Marta @perplexingly.tumblr

Killua: Mhm, and something else connected to Kyle. A friend of mine who is also on our team is a very huge fan of yours and he loves your work and he was very excited that we are going to meet you. He really loves Malta. So this question is about her. Her whole trip was about her finding her father and at the end of Ship of Destiny, she doesn’t understand what has happened to him. She doesn’t ask the people that know his destiny about it. And my friend was wondering whether you wrote a scene about this but deleted the draft or you never intended for her to ask and know about her father. I mean, of course she found out eventually, but it wasn’t on the pages of the book.

Robin Hobb: A writer cannot put everything on the pages of the book. You can only put what your characters know at that time. And as you may have noticed there’s a character from the Farseer trilogy who also appears in the Liveship Traders. But at no point do I stop and say “Oh, by the way this character and this character are the same.” Because there is nobody in the book able to say that. And to make someone stop and announce it would make no sense. So it is not there. I can’t put it in there without breaking the logic of the world.

Killua: I guess the wondering is because this question is very important to Malta and her entire journey. So one would feel that she would definitely ask about her father.

Robin Hobb: She would find out at some point. But it’s not necessarily a piece of information that there is a time and place to convey it. I often see movies where people are in terror for their lives and one would say to the other: “I’ve always loved you!”. And they stop and kiss. And I’m like “you should be running!!! This is not the time!!!” And so it was not the time and the place for those characters and Malta. It would not be something that they would just say: “Oh, by the way this happened. Get on with it.” It would be something that later on would be delivered. And not everything happens on the page where the reader sees it.

Killua: And we meet her later it‘s many years after that, so there is no point in going back.

Robin Hobb: No, she’s accepted it.

Killua: I actually just finished your last book and I am really emotional about it… But when I was writing reviews for our magazine about the previous two, I made this observation and I was wondering about your thoughts about it. It feels important at the end of the series now. There is this trinity – Fitz, the Fool and Nighteyes, and somehow the Fool always looks at the future, Nighteyes is clearly living in the present, and Fitz is sort of always thinking about the past and back at his youth and his experiences. Or is he rather the link between the Present and the Future that Nighteyes and the Fool stand for?

Robin Hobb: I’m often asked about symbolism or themes in the books. But I don’t really think about these things, I just want to tell a story. So, this makes absolute sense, but in fact it never occurred to me. (all laugh)

Random: We have a question from one ofour readers about the Soldier Son trilogy. This series explores questions rather more relevant to the present like obesity, colonialism, destruction of forests. Did you see that trilogy as a different direction from what you have done previously and do you think that was an important direction to explore? And do you think that it should be done more in the genre -- tackling these more relevant, immediate questions?

Robin Hobb: The Soldier Son trilogy takes place in a completely different world. And what fascinated me was how when we look at the clash of cultures often there is more exchange of information about one another during war than there is during peace time. And this is something that has interested me. When you think about what the European crusaders brought back to Europe from the Middle East and what the Middle East took from the European invaders during that time, what they learned about each other and what they didn’t learn about each other, that has interested me. So the idea about that clash, whether it is Britain and India or whether it is European settlers coming to the Americas -- it is always there. Do you learn that you can eat pumpkins and grow corn? Or do you learn that you can kill these people with blankets from a smallpox victim? So this was the kind of thing that had fascinated me. I certainly didn't plan to write a story that tells people why we should not cut down forests. To me that’s not a story -- that’s a lecture. So these things are part of the story, part of one culture coming in and changing the way of life for another culture.

Random: I think that what you said connects very well to what we discussed previously about good worlds being very dense and very deep and wide at the same time. We did several articles on the potential of SF to be radical in this way -- not deliberately radical to provoke reaction and to tell people what to do...

(Random’s mom rings to congratulate him for his 30th birthday. We all laugh and Robin points out how important and how inescapable family connections are!)

.. but being radical in the sense of really paying attention and in that way you are bound to grapple with these difficult questions which very often in fantasy are put away because it’s easier to tell the story of the orphan who fights the evil. But actually in a well realized world you’d have to explore so many different things and would get down to these thorny questions. So do you think fantasy has the same potential as science fiction to be radical in that way?

Robin Hobb: I think that if you are going to have a complete world -- fantasy and science fiction and any literature is going to touch on these things. It’s not that I think that fantasy, or science fiction, or mysteries, or romance have a duty to makes us think about such questions, necessarily. It is just that if you are going to tell a complete story, you are going to touch on these kind of events. Because they’ve always been with us and they always will be with us. To write a real world you can’t just write this isolated little piece of it -- there has to be at least some visible streams going on to the rest of it.

Random: Okay, so maybe I'll rephrase the question. There is this notion that SF and Fantasy are not really separate genres; that they are one genre… and it’s the sense of alterity that actually defines this genre. That we react in a particular way to this sense of otherness in such stories. Do you think that heightened sense of alterity - being different, being other, otherness, something you have to get used to, to make an effort to understand -- do you think that can allow fantasy to provoke mindfulness towards our real world questions as well?

Robin Hobb: For me I don’t need a story to have a lesson or a moral or to teach me something. I simply want to read a well-crafted story that has the details and the connections to the real world. Especially if you are writing fantasy. All of the parts that are not fantastic have to be correctly ordinary. If I’m writing a fantasy story and I have you walking 50 miles every day to get to where you work -- that doesn’t work. Right away you’d say that you can’t believe that. So that has to be fixed -- you either have to take a bus or a bicycle (Killua: or a dragon!). Exactly, a dragon, or a giant. Or you have to sleep on the ground at work and then walk home only for the weekend. It’s up to you to choose how you tell it. Or you give up on that and have them only walk 2 miles to work in the mornings. If you want to harden your character and make them more unfortunate, maybe have them walk 5 miles. In the rain. It is important to get the details of the real world straight and so tie the story down to reality. And then you add the fantastic elements and that makes the fantasy part believable. I’m not sure if I’m answering your question.

Moridin: I guess we are coming from a shared belief that the speculative fiction genres are maybe uniquely equipped to instill and to provoke social change or at least thinking about the future in a meaningful way without being necessarily didactic or conveying a message but rather exploring opportunities that might light the spark in somebody, with regards to social questions of whatever nature.

Robin Hobb: For me any literature can do that. You can do it in mystery, you can do it in romance. You can certainly do it in a mainstream novel. What fantasy does best I think is that it can look at big questions and at the same time erase background. Okay, you are in a different world. You’re not Polish, you’re not American, you’re not a Russian. You no longer have economic security -- maybe you are now a poor man. Or maybe you are the king. Or maybe it’s not a system of royalty. Maybe you are the CEO of a rockship company. I can take away all of the things that you feel loyalty to, I can erase all that and say: you are the CEO of a rocketship company, you are doing wonderful things in the world but unfortunately you have to use slave labor. Is this right, is this wrong? But it's important to understand that this is not what the story is about. It’s there and the reader can think about it but I wouldn’t make a “is it right or wrong?” kind of story. The question just sits in the background. And it maybe makes you think -- does it bother you in the story or do you just accept it? But you don’t necessarily have to come to it with a preconceived loyalty that, for example, the US is always right. Whatever the things that define your environment today -- that is all erased. You are stepping into a world where you can think of things in a new light.

Moridin: Yeah, I think exactly this idea of taking an important topic or a question from our world and putting it into another context is what makes it interesting to explore in an unusual way. And we also have a question about your panel from yesterday about "Animal characters in SFF". I think it can also be looked at as a way of blending the mundane and the fantastical. We recently saw a documentary that’s called Planet Earth, I don’t know if you are familiar with it and if not, you should absolutely see it. The narrator tells, in very short segues, stories about things that we never knew animals actually do. Through the eyes of all sorts of animals he tells parts of their lives in great detail and it feels amazing. I found out for me that my knowledge of animals is very superficial and I don’t know much of the way they interact with the world on a daily basis. And this kind of clicked with what you said about delving into the biology of the animal. Maybe one interesting question is whether examples from the animal world can be so fantastical that they can serve as an inspiration for fantastical topics in SFF or fantastical creatures.

Flamingos wake up in a frozen lake, Planet Earth II

Robin Hobb: Absolutely. We are still learning so much about our own natural world and there are many things we don’t know about the octopus or the elephant and their family structure; or the things we are finding out about what insects can do. Our knowledge is growing and we should get an awareness of what an amazing world we live in. For any story you can take an example from the animal world and the biology and apply it and say: “What if a person could do this? What if I could exit the room like an octopus moving in a tank. What if this was my superpower or just certain people could do this and other people couldn’t”. What if I could change colors when I was alarmed? What if people -- and this would be a great story idea -- what if we could shift racial characteristics based on where we were. What if you could simply say: “I’m going to be in a very hot climate, a lot of sunshine and I need to darken my skin. And I need to elongate the bones of my arms and legs because now I have more surface area to disperse heat”. Or I’m going to go visit an eskimo village so now I need to shorten my limbs so that I conserve heat and I need to be shorter and have a stouter body so my internal organs are kept warmer. What if you could do that? What does that do to the barriers between races? You can take all of these what-ifs and have a wonderful time with them -- every single one leads to a thousand of stories.

Random: Actually that fits very well with what you do in the books where you sort of blend and erase the boundaries between human and animal, dragons and the Elderlings etc. So I think at the end you really get much more flexible perspective on what being human or being an animal is.

Robin Hobb: And would happen to all of our petty boundaries if there was a very large carnivorous top-of-the-food-chain creature that was as intelligent as we are and simply didn’t pay attention to our boundaries. What happens next? And how do we relate to other countries now?

Moridin: Some final questions as we seem to be nearing the time. Would you be willing to experiment with other media? We know there is a French graphic novel about the Farseer series. Are you yourself interested in being more involved into writing a graphic novel yourself, or participating in the design of a video game based on the Elderlings universe?

Robin Hobb: The thing is I am a writer -- I write novels and I write short stories. For me, in order to learn to write a game, I would have to stop that and I would have to spend time playing games, learning games and learning how to design games. And in that time I could be writing more novels which I am good at. So to me it would make no sense to do that. It would be like deciding to suddenly become a painter or a carpenter. In economics you call it opportunity cost. If I want to learn to write graphic novels or screenplays, my opportunity cost is I don’t write the next two novels.

Moridin: So what are those...?

Robin Hobb: (laughing) I have no idea. For me to do it myself makes no sense. It would be like me doing my cover art or doing my own typesetting. Something like that.

Random: Well, we'd like to thank you very much about this opportunity..

Robin Hobb: Oh, thank you and Happy Birthday! Call your mother.

Moridin: And of course we would like to cordially invite you to Bulgaria at your leisure at some point and help host you.

Robin Hobb: I don't know when my next opportunity for that would be. We are trying to plan in advance because we have complicated lives with families, farms and dogs and I have chickens. So for 2018 we have somewhat planned our travels already. Tentatively in March we will travel into Paris. Then we have planned another trip to Poland and from there jump back to France. So that would be one trip. And later in the years there is Portugal -- our publisher organized a little festival. And from there we would go to the Luca comics festival in Italy.

Killua: Maybe the question should rather be what should we do to have you come to Bulgaria?

Robin Hobb: Usually I go at the invitation of my publisher or at the invitation of one of the local conventions and festivals. I don't usually just randomly pick that I should go to Russia next week. It’s more like, they have invited me, it’s a large convention, it’s worth my time to go because in one location I will meet many, many readers and talk to my publisher or to other Russian writers. So that is kind of the combination we look for. A good use of our time.

Moridin: Noted. Thank you!

Robin Hobb: You too. See you again!

Срещаме се с Робин Хоб в късния следобед на един дълъг и изпълнен с панели и подписвания ден към края на WorldCon в Хелзинки. Разбира се, вече сме влюбени в нея не само заради емоцията от романите ѝ, но и заради сърдечната и остроумна кореспонденция, която сме провели до този момент. Робин е много учтива и много мила, както и целият ѝ екип. Черпим се с плодова салата – заради огромните опашки на събитието е трудно да се сдобиеш с нещо друго – и започваме!

Моридин: Здравейте и се радваме най-сетне да се запознаем и на живо! Чудехме се как Ви се струва събитието дотук? Имахте ли време да посетите някой от панелите?

Робин Хоб: Пристигнахме във вторник, а в сряда веднага тръгнахме на екскурзия до укрепения остров до Хелзинки – Суоменлинна, която беше организирана от кона. И оттогава насам опитвам да се поразходя доколкото има време. На подобни събития, както сигурно можете да си представите, е толкова заето, че много рядко успяваш да посетиш набелязаните панели. Но пък съумях да се запозная с много нови приятели и да се видя със стари познайници още от първото ми идване във Финландия през 2004. Беше наистина приятна седмица и градът е много гостоприемен към нас. Няколко неща от организацията ми направиха отлично впечатление – намалили са наполовина таксата за хора, които идват за пръв път на кона, а за студенти и тийнейджъри също е по-евтино. И сигурно затова като гледам наоколо, виждам много повече млади хора, отколкото обикновено идват на WorldCon, и това много ми допада, мисля, че е много добра идея от страна на организаторите.

Крепостта Суоменлинна до Хелзинки

Моридин: Стараете ли се да посещавате всички издания на WorldCon?

Робин Хоб: Не, не. Обикновено зависи от това дали имам време в графика и разбира се къде се намира. Със сигурност ще опитам да дойда в Дъблин 2019, преди всичко защото Джеймс Бейкън, който организира конвенцията, ми е много добър приятел. Всички негови събития се получават отлично, сигурна съм, че и това ще е така.

Киллуа: Ами Ирландия вече спечели официално, така че там сме!* (всеобщ смях)

Робин Хоб: Да, а и Дъблин наистина подкрепя конвенцията. Както и тук, впрочем. Мисля, че тази договорка, която организаторите са направили с управата на Хелзинки, да раздават карти за целия градски транспорт, даже за фериботите и влаковете, е отлична. По този начин посетителите успяват да разгледат целия град, не си стоят само тук в хотела.

Рандъм: Да, наистина събитието си заслужава по много показатели и ние като участници за първи път определено оценихме нещата, за които споменавате. Може би това е добър момент да разкажем и малко за Вашите читатели и почитатели в България и за нас самите. Нашето познанство с творчеството Ви датира някъде от началото на 2000-те или дори преди това, като трилогията за Придворният убиец беше първата издадена, а по-късно и Трилогията за Шута. Поредиците с живите кораби се появиха всъщност съвсем скоро и мисля, че вече всички от тях са издадени. Остава ни само последната книга от третата трилогия за Фиц и Шута. ShadowDance пък е най-старото и голямо все още активно списание за фантастика у дома, всъщност съвсем скоро направихме седемнадесет години.

Робин Хоб: Това си е впечатляващо!

Рандъм: Опитваме се в последните години да диверсифицираме малко това, което правим, и една от инициативите ни са тематични седмици, например за политическа фанастика, за женското представителство в жанра, и т.н. И може би като кукичка към предишния въпрос за WorldCon – един от панелите тук беше кръстен „Всяко достатъчно задълбочено написано фентъзи е неразличимо от научната фантастика“, реплика към прочутата реплика на Артър Кларк за магията и технологията. Когато чета Вашите книги, винаги се удивлявам колко добре издържани са като светостроене. Въпреки че няма научен жаргон – все пак е фентъзи – винаги можеш да влезеш в дълбочина и да видиш как е помислено и отговорено на всеки въпрос със своего рода научна дълбочина. Когато бях насред Живите кораби например, в главата си сравнявах корабите с нещо като зараждащ се изкуствен интелект, понеже работя в тази област и това ми се струваше добра метафора за тях. И се чудех дали смятате това за полезен начин на мислене относно писането и четенето на фентъзи, т.е. една задача на изграждане на взаимосвързани постройки, които позволяват на читателя все по-дълбоко навлизане в света?

Робин Хоб: Мисля, че авторът винаги трябва да знае повече от това, което разкрива на читателя. Например що се отнася до магията, авторът винаги трябва да има много добро разбиране как работи тя в света му, така че да няма противоречия, да има консистентност в света, особено когато той е описан в рамките на няколко трилогии. Трябва да има концепция, около която се завърта такава постройка. Например при мен, аз мисля за магията като за базирана на биология. В миналото е имало такава теория, че ако засадиш червена роза и бяла роза една до друга и ги оставиш да растат за петдесет или за сто години, накрая белите рози ще имат червени нишки в листата си. И хората наистина са си мислели, че те обменят гени или някакъв друг биологичен материал. По-късно е станало ясно, че с времето белите рози от този сорт винаги започват да изглеждат така. Но тази идея – че ако два вида, две създания, живеят дълги години в близост, би могло да има някакъв полу-мистичен обмен на гени между тях, например между дракони и хора… тази идея ме привличаше по един особено „какво ако?“ начин. Ето това например е един слой, който съм вложила по-надолу в светостроенето, такива идеи ме занимават, когато започна да изграждам концепция, мисля си какво би станало, ако това се случваше наистина.

Рандъм: Друг от тукашните панели, на който и Вие участвахте, беше „Релевантно ли е още епичното фентъзи“. Беше много приятна дискусия, но като че ли частта с релевантността не беше много засегната и на практика не отговори на въпроса в заглавието. Скот Линч спомена, че високото, или епичното, фентъзи обикновено се занимава с някакъв глобален конфликт, някаква външна заплаха, която се отнася до целия свят. Докато „ниското“ фентъзи е по-концентрирано върху локални конфликти, върху проблемите на всекидневния живот на героите и на общностите. И ако стъпим върху тази дефиниция, Вашите романи като че ли пресичат пространството между тези две крайности. Аз съм очарован например от дълбочината на социо-икономическите детайли, особено в Живите кораби. Подобно сливане на чертите от т.нар. ниско и високо фентъзи според Вас ключово ли е за една силна поредица и като подход към фентъзито изобщо? Да въобразиш тази голяма заплаха не като нещо външно, а като нещо, вплетено в механизмите на света, самият свят да генерира конфликта.

Робин Хоб: В моята библиотека аз не правя такава разлика между високо и ниско фентъзи. За мен основният критерий за качество в жанра е колко добре е построен светът. Понякога книгата е за проблемите на един-единствен човек, но можеш да видиш как неговите действия влияят върху всичко около него, върху целия свят – ние променяме света всеки ден. Така че не бих изобщо ползвала това разделение. Ако искаш да накараш историята да говори на читателя, е задължително да се постараеш светът да работи добре и да е достоверен и като икономика, и като география, и във всеки друг аспект. Не можеш да поставиш една история в град на върха на планина, ако няма добра икономическа причина градът да е на тази планина. Не можеш да имаш огромна армия ето тук, ако нямаш наблизо поле или села, някъде където да има достатъчно храна за войниците. Налага се да помислиш за тези неща. Т.е. за мен независимо от целите ѝ, всяка история се нуждае от добро светостроене, за да работи, за да бъде убедителна. Не е толкова важно дали е „ниска“ или „висока“, а дали е реалистична. Не виждам смисъл да разделяме фентъзито в такива категории. Аз поне нямам отделен рафт за високо и за ниско фентъзи. Моето удоволствие идва от самата история.

Робин Хоб на панела за високото фентъзи

Рандъм: А чели ли сте наскоро други автори, които по подобен начин да се съсредоточават върху убедителното светостроене, както си говорим сега?

Робин Хоб: Да, определено. И те се стараят много да строят истории, които са наистина отлично издържани. Вземете за пример Червената сестра, мисля че е последната книга на Марк Лорънс (или може би предпоследната, сега излиза Сивата сестра). Когато навлезеш в тази книга, виждаш колко добре описва как климатичните промени влияят на описвания свят, ледът се спуска от полюсите и обитаемата земя става все по-малко. И това е абсолютно също толкова огромен двигател на сюжета, колкото самата героиня с нейните необичайни сили и тренировките ѝ. Какво се случва в света и как влияе на героите, това е интересното в едно фентъзи.

Моридин: Може би това е валидно и за другите жанрове. Аз четох наскоро в едно друго Ваше интервю, че навремето сте чели изключително хорър. Това ми се стори много интересно, защото не бих го очаквал. Но понеже в нашите тематични седмици планираме да засегнем и този жанр и да насочим лупата към него, чудех се дали бихте ни препоръчали някой интересен и по-необичаен автор, който не е широко познат?

Робин Хоб: Когато започнах да чета повече от спекулативните жанрове, беше такова време в САЩ, в което го нямаше още дори Властелинът на пръстените, трябва да си представим какво всъщност беше налично изобщо тогава. Спомням си например, че имах едни антологии с разкази по тв-сериала Зоната на здрача и те ме пленяваха. Авторът, който бих препоръчала, е Робърт Блох, той има множество точно такива издялани кратки истории, абсолютно ужасяващи, които обожавах. Той е известен главно с Психо и често се пропускат още един куп прекрасни разкази, които е написал. Бих насочила читателите назад във времето, нека се запознаят с този автор и с неговите кратки авторски скъпоценни камъни – някои от по само няколко странички, – които са наистина вледеняващи. Вледеняващи отвътре, където започва всичко. Всичките му разкази са толкова невинни в началото, нямаш представа накъде ще отидат, но всъщност това е истинският хорър.

Моридин: Нещо, което за всички нас е много интересно във Вашите книги и което е особено очевидно в трилогията за Живите кораби, е този много силен фокус върху семейните връзки и тяхното съществено значение за историята. Особено първият том има класическите елементи на семейни саги. Говорейки за вдъхновение и стари автори, дали можем да направим паралел с класическите творби в този жанр от 20-ти век, като например Форсайтови, или нещо подобно?

Робин Хоб: Всъщност е по-скоро обратното. В ранните дни на читателската ми кариера бяха истории като Тарзан или Конан Варваринът или Фафърд и Сивия мишелов – всички тези героични фигури, които нямат никаква връзка с дом или семейство. Нямат болна баба, нямат братовчеди, лели, сестри или братя. Напълно са самостоятелни и каквото и да правят, и с каквото и да се захванат, последствията са си само за тях. Това звучи ли ви реалистично? Като да кажеш: „Абе я да хвана колата и да тръгна нанякъде на приключения!“ Не звучи много вярно. И въпреки че ми харесваха тези истории, ми беше трудно да се потопя наистина и да се идентифицирам с героите. В тези книги, ако изобщо има семейства, то е по-скоро като „о, да, онези хора там вкъщи“ – сякаш не са наистина свързани с героя. Когато започнах да пиша, исках тези герои да имат същите проблеми със стрес, връзки, подкрепа, лоялности, конфликти в семейството, които всички ние в нашия свят имаме.

Така че, да, те имат дом и имат семейство. Имат близки, които ги задължават. Имат хора в живота си, които биха били разочаровани, ако тръгнат на приключение, или хора, които биха били застрашени от това или онова тяхно решение. И мисля, че всъщност това създава далеч по-добра история. Не исках изрично да пиша семейна сага, а по-скоро исках да показвам, че ние всички сме част от своите семейства и да изрежеш човек от тях и да го сложиш сам в света без никакво обяснение защо той не чувства липсата им, просто не работи.

Моридин: Така е. А толкова често в жанра доколкото изобщо се описва семейството, то е само като фон за характера на героя и дотам.

Робин Хоб: Да, или историята нарочно отрязва героя от семейството му – както Люк Скайуокър. Разрушаваш всички семейни връзки и почваш начисто.

Моридин: Подобно е и с всички герои-сираци в епичното фентъзи.

Робин Хоб: Нали? Толкова по-лесно е да пишеш за сирак или за самотен герой, отколкото да се налага да изграждаш всичките му семейни и лични връзки.

Рандъм: Един въпрос ми хрумна във връзка с хоръра отпреди малко. Чудех се дали четете и научна фантастика и дали в този жанр имате любими автори? Сега, както си говорим за семействата, виждам силна връзка с един панел за Октавия Бътлър, който слушах на фестивала. Тя пише много на семейни теми, дали сте запозната с нея като автор?

Робин Хоб: О, Октавия Бътлър има невероятно силни истории, бих казала че любимата ми от тях е Parable of the Sower. Но всички са много силни. А що се отнася до научна фантастика – отново трябва да спомена, че когато започвах с жанра, дори Властелинът още не беше публикуван, и когато го прочетох най-сетне, беше доста голям вододел в литературното ми развитие. Но преди това майка ми беше много запален читател и тя много често носеше книги и списания от магазинчето за втора ръка книги до нас – като Fantastic, Analog, Amazing, Galaxy. Това бяха все къси истории, научнофантастични разкази, малко хорър, малко уиърд. Много от тях съм прочела и имам много любимци от тогава, например Роджър Зелазни. Нека да видя, кой още…. Джак Ванс със сигурност, всъщност много от тези автори от 50-те и 60-те. Това си беше солидна основа. И беше много полезно като урок по разказване на истории, т.е. как разказваш смислена история в 10-15 страници, вместо в 400-500 страници. За 15 страници да създадеш сетинг, да развиеш сюжет и герои, за които на читателя да му пука. Това изисква умение.

Моридин: А имате ли още време за четене?

Робин Хоб: Имам, и от години имам абонамент за The Magazine of Fantasy and Science Fiction и за Asimov’s. Нямам възможнот да ги чета от кора до кора, както някога. Но винаги се намира време да ги разгърна, да прелистя, да си харесам поне един-два разказа за четене.

Моридин: Всъщност това е нещо, което хора от нашия екип се опитват да развиват в последната година – платформа за приемане и публикуване на разкази, които редактираме и подпомагаме. Разбира се, все още е много малък пазар и малка общност в България.

Робин Хоб: Мисля, че особено в нашите жанрове кратката форма е където се случва най-вълнуващата работа. Точно там започваш да виждаш новите тенденции и промени в общността – ето тук се появява киберпънкът, ето тук се появява стиймпънкът. Хората експериментират именно с кратките разкази. И е отлична тренировка за всеки автор да се запита – мога ли да напиша кратък разказ с начало, среда и край в ето толкова и толкова страници. Когато аз започвах да пиша, това беше основният съвет към младите фантастични автори – публикувайте кратки разкази, направете си име и след това се насочете към издател.

Моридин: Да, точно този модел се опитваме да създадем и у нас.

Робин Хоб: Определено при разказите има много повече поле за експеримент и ако нещо не се получи, поне не си вложил една година труд.

Рандъм: Бих попитал нещо още за героите при Вас. Фиц е един от любимите ми герои изобщо (из реплики, които сте чували хиляди пъти!). И дори извън толкова добре развитите герои, едно от нещата, които много впечатляват в романите Ви, е колко много и колко различни са тези добре развити герои. И най-вече също взаимодействията между тях – героите много често се допълват, противоречат си, слагат различни гледни точки към едно и също събитие, и понякога наистина се получава невероятно читателско преживяване. Освен че проучвате добре ситуацията им и изграждате внимателно света, ползвате ли нещо като „method acting”, има ли момент на активно преживяване на историята през очите на героите?

Робин Хоб: Опитвам се да не забравям, че второстепенни герои не съществуват. Всеки герой си има собствена история. Може би ние като читатели не ги следим през цялото време, всички тези хора, които си взаимодействат с главните герои, но те все така си имат дом и семейство, нещо, което имат да правят днес, някакви свои тревоги. И това трябва да бъде отразявано при писането. Например когато той ми подхвърли бакшиш, за да заведа коня му в обора, дали това е обидно за мен, или пък ми помага да занеса нещо за ядене на семейството си… кое от двете? Трябва да позволиш на този герой да реагира в зависимост от това и трябва да позволиш тази реакция да бъде забелязана. Точно както ние самите забелязваме гардовете в банката, които са учтиви и помагат, забелязваме и тези, които са нетърпеливи и гледат да ни разкарат. И това определя как възприемаме деня си. Разбира се, че трябва да го има това нещо и в измисления свят.

Когато пишеш от много гледни точки, например когато пишех Живите кораби, където главните герои са доста, влизам зад техните очи и гледам останалите оттам – и се питам „какво е важно за мен като герой днес“. Може би не е това да спасявам света, може би просто искам нова рокля днес. И в трето лице, и в първо лице, опитвам да напълня историята с тези малки неща, които героят мисли и планира.

Моридин: Един въпрос като продължение на тази идея. За мен изглежда интересно и трудоемко и се чудя какви биха били подходите от писателска гледна точка – да пишеш за герой в някакъв момент във времето му и после същия герой 20 години напред в бъдещето. Как успява авторът да запази идентичността на героя, но без да го пише същия. Как Вие се справяте с тази задача, например при Фиц?

Робин Хоб: Едно от много важните неща при писането на поредици, което правя, е да си пазя хронология. Подреждам животите на всички герои и основните събития в живота им и се подсигурявам, че всички остаряват заедно, никой не остава дете, докато друг вече е възрастен. Мисля, че е важно да погледнеш към героите и да си дадеш сметка – преди 10 години ти си бил градска стража и това е трудна работа. Как те е променила? Дали вървиш по-бавно? Дали си напълнял? Дали пък нямаш белези от службата? Дали си нещастен, че си се хванал с тази работа, и би искал да беше избрал друг? Просто питаш героя си тези въпроси, които би попитал стар приятел, с когото не си се виждал от 10 години, и се опитваш да пренесеш това на хартията.

Моридин: А случва ли се да напишете нещо и после да си кажете: „Фиц би казал това преди 10 години, но сега може би не“?

Робин Хоб: С него едва ли, но може би с някой по-второстепенен герой. Тръгвам да го пиша като дете и после си казвам: „чакай, той е на около 22 сега“. Не е вече дете. Направил е някакви грешки. Когато последно го видяхме, беше дете, но сега ги има тези грешки, може би вече е имал приятелка, може би е уморен от това да живее вкъщи и да му казват какво да прави. Кой е той сега, какво прави с живота си?

Рандъм: А мислите ли, че и дистанцията на времето за самия автор помага при писането на герой, който също остарява?

Робин Хоб: Ами годините така или иначе минават и ако трябваше да ви разкажа своя живот, не бих ви разказала всеки ден от него. Бих казала, че съм родена в Бъркли, че на 5 години съм се преместила в Сан Рафаел, където беше много различно. Бъркли беше голям град, а в Сан Рафаел живеехме в предградията, в ниски квартали. И после се преместихме в Аляска.

Но няма да ви разкажа всеки ден от училище, нали така. И по същия начин, когато разказваме истории, когато пишем романи – никой не иска да знае какво е хапвал Фиц за закуска всеки ден от всички тези мирни години във Върбов лес. Това би било много скучна история. Може би би било бегло интересно, когато някой пада от коня или става пожар от огнището, но това не е достатъчно, за да издържи история на роман, така че тези тихи мигове невинаги са интересни, пропускаш ги и продължаваш с частите, където става трудно и където наистина става интересно.

Това пък е Санта Фе, където текстът доскоро твърдеше, че е живяла Робин и Моридин беше сглобил в главата си цяла история как са се запознали с Джордж Мартин там!

Киллуа: Аз прочетох за пръв път книгите Ви преди две години. Всичко започна в един читателски клуб за фантастика, който колегата тук започна. Събираме се всяка първа неделя в месеца в една книжарница и обсъждаме някоя книга, която сме прочели. Така прочетох Вълшебният кораб и това беше първият ми досег с този свят. Дискусията тогава беше много интересна и много хора имаха много силни чувства към героите, имаше и любов, и омраза към някои. Много интензивно. Но си спомням добре как един от участниците тогава каза нещо много интересно за Кайл и Кенит, че те са в някакъв смисъл огледални образи. Когато сме в главата на Кенит и виждаме как той мисли, осъзнаваме, че той не е много добър човек. Само че въпреки че има лоши подбуди, някак винаги постъпките му се оказват добри и полезни за останалите и те го харесват. Докато при Кайл, виждаш, че той е мотивиран от добри подбуди, но по някакъв начин винаги оплесква нещата и хората не го харесват. Чудех се дали това е нарочно вложени в техните образи?

Карта на света на Праотците, hlaarosa@reddit

Робин Хоб: Не е било съзнателен избор. Всеки би трябвало да чувства, че има причина за това, което прави. Като цяло ние си мислим, че правим верните избори, тези, които са добри за нас. Ако обичаме семейството и приятелите си, опитваме се да правим избори, които ги облагодетелстват. Всеки ден можеш да видиш примери за това. Един родител би казал: „О, не мисля, че си готова за университет, по-добре стой вкъщи още една година, потърси си работа“. Те дават този съвет с добри намерения, но от гледна точка на младия човек това е може би изгубена възможност. Като цяло има малко експлицитно лоши намерения, нали. Друг родител би казал: „О, вече си на 18, училището приключи вече. Тръгвай по света, оправяй се сам. Така ще станеш по-силен и ще намериш най-верния път.“ И отново, има добри намерения, но резултатът може и да е катастрофален. Като цяло няма хора които да стават сутрин и да си мислят, че днес ще направят нещо лошо. Такъв тип герои може би имаше само по комиксите, вече дори в комиксите ги няма. Хората са по-многомерни от това.

Моридин: Тоест, дори към Кенит гледаме по този начин? Въпреки че неговото поведение е по-експлоататорско.

Робин Хоб: Да, наистина той е малко или много социопат. Но и много неща са му се случили и са променили това, което е той отвътре. Не е безпричинно. Той не е израснал в сигурно, любящо семейство, което се грижи за него, образова го, облича го и го храни. Ако беше така, сигурно щеше да е друг човек. И това е вярно за всеки от нас.

Киллуа: Мхм, а ето още един въпрос за Кайл. Сред нашия екип имаме колега, който е огромен Ваш фен и беше наистина много развълнуван от срещата ни тук. Неговият въпрос е за Малта, която е сред любимите му героини. Нейното пътешествие се върти най-вече около това да разбере какво се е случило с баща ѝ, но на края на Съдбовният кораб тя така и не научава това, въпреки че има възможност да попита хората, които знаят съдбата му. И нашият приятел се чудеше дали е имало сцена, в която това се случва и която е отпаднала по-късно, или никога не сте имали намерение Малта да пита за това? Разбира се, тя научава много години по-късно, но не и на страниците на поредицата.

Робин Хоб: Авторът няма как да сложи всичко на страниците. Само това, което героите знаят по време на действието. Както например знаем, че един от героите от трилогиите за Фиц се появява в Живите кораби, но това няма как да е експлицитно, защото никой в книгата не може да го знае и не би имало смисъл някой да се досети. Няма как да го включа, без да наруша логиката на света.

Киллуа: А не е ли много важно за Малта и за нейната сюжетна линия всъщност да попита хората, които знаят какво е станало с баща ѝ, понеже това е централна част от мотивацията ѝ?

Робин Хоб: Тя така или иначе ще разбере това. Но сюжетът не ѝ предлага подходящо време и място, за да го разбере на страниците на книгата. Например във филмите много често хората се боят за живота си в някаква напрегната ситуация и си казват: „винаги съм те обичал!“, след което спират и се целуват. А аз си мисля: „Трябва да бягате! Това не е моментът да правите такива неща!“ Така и с Малта – при тази среща не беше подходящото време и място. Дори героите, които знаят какво се е случило, не биха просто вмъкнали: „О, между другото ето какво стана“. Не всичко трябва да е на страниците.

Киллуа: И когато я срещаме по-късно, вече няма нужда да се връщаме обратно на това, нали?

Робин Хоб: Не, тя вече го е приела.

Фиц и Нощни очи

Киллуа: Между другото, аз тъкмо свърших последната книга от поредицата и съм много разтърсена от края… Но когато пишех за предни две в списанието, бях направила едно наблюдение, за което ще ми е интересно да Ви попитам. Ако хванем Фиц, Шута и Нощни очи, които често на страниците са описвани като някакъв вид триединство – и ако Нощни очи със сигурност е отдаден на настоящия миг, а Шутът гледа напред в бъдещето… Дали Фиц представя миналото, той често си спомня с носталгия за някакви отминали времена. Или пък е по-скоро свързващото звено между Нощни очи и Шута?

Робин Хоб: Често ме питат за символизъм или за конкретна тема в книгите ми. Но аз не мисля задължително за тези неща или по този начин. Моят фокус е върху историята и искам да разкажа историята. Така че това наблюдение звучи много смислено, но истината е, че никога не ми е хрумвало (смеем се).

Рандъм: Имаме и един въпрос от читател на трилогията Soldier Son. Тази поредица се съсредоточава върху теми, които са сякаш по-близки на нашия свят, като колониализъм, обезлесяване, дори затлъстяването. Тази тематична посока ли беше основната мотивация за написването на трилогията и как сработи промяната за Робин Хоб? Мислите ли, че това са теми, които би трябвало по-често да се засягат в жанра?

Робин Хоб: Трилогията The Soldier Son е в напълно различен свят. И това, което ме беше завладяло като мисъл, когато я започнах беше как културите си общуват и обменят информация една за друга сякаш повече когато воюват, отколкото по време на мир. Това ми се стори интересно. Например да помислим за европейските кръстоносци и за това какво те са донесли в Европа от Близкия изток и какво Близкият изток е взел от европейските нашественици по това време. Какво са научили и какво не са научили един за друг. Тази идея за сблъсък, независимо дали Британската империя и Индия или пък европейските заселници в Америките – винаги е интересно да помислим какво е научено от този сблъсък. Например, че можеш да ядеш тиква и да отглеждаш царевица. Или че можеш да убиваш хора със завивки, в които са спали болните от едра шарка.

Това ми беше интересно. Със сигурност нямах намерение да седна и да напиша история за това, че хората не трябва да изсичат горите. Това не би било история, а по-скоро лекция. По-скоро в романа това са елементи от историята, елементи от една култура, която променя живота на друга култура при сблъсъка им.

Рандъм: Това сякаш се връзва доста добре с идеята от началото на разговора за това, че добрият свят трябва да е помислен и нашироко, и надълбоко. В списанието ние бяхме написали няколко статии на тема как фантастиката може да бъде радикална в този смисъл – тоест не радикална с цел да провокира реакция или да казва а хората какво да правят…

(Телефонът на Рандъм иззвънява – родителите му искат да му честитят 30-тата годишнина. Робин коментира колко важни и неизбежни са семейните връзки!)

 Рандъм: ….а радикална в смисъла на това наистина да обръщаш внимание на подробностите и връзките в обществото, да се сблъскваш доброволно с трудните въпроси, които обикновено фентъзито пренебрегва, защото е по-лесно да се заемеш с историята на сирака, който побеждава злото. Но всъщност в един добре написан свят няма как да избягаш от тези въпроси. Та мислите ли, че и фентъзито, като научната фантастика, би трябвало да не бяга от този подход.

Робин Хоб: Мисля, че ако изобщо строиш пълнокръвен свят, няма значение дали е фентъзи, научна фантастика или мистерии, неизменно ще ти се наложи да се сблъскаш с тези въпроси. Няма определен жанр, който да има задължението да те кара да мислиш в тази посока. Просто за да бъдеш изчерпателен и да изградиш добър свят, трябва да минеш и през тези неща, защото те винаги са били с нас и винаги ще бъдат. Няма как да пишеш само за парченце от света, защото нишки от останалото винаги минават и през това парченце.

Рандъм: Може би да перифразирам малко въпроса. Има такова разбиране, такава интерпретация, че научната фантастика и фентъзито не са наистина различни жанрове, че са по-скоро един и същи жанр, дефиниран най-вече от усещането за другост. Че ние имаме определен вид реакция към другото, към различното в тези светове и истории. Мислите ли, че такова усещане, към което трябва съзнателно усилие, за да привикнеш, би могло да позволи на фентъзито да провокира подобен осъзнат подход и към нашия свят?

Робин Хоб: Аз лично обикновено не очаквам от историята да ме научи на урок или да ми предаде поука. За мен са важни качествата на самата история. Когато чета, искам тя да е добре написана, да има всички нужни детайли и връзки с нашия свят. И това е особено вярно, когато пишеш фентъзи. Ако пиша една фентъзи история, в която трябва да вървиш 50 мили, за да стигнеш на работа всеки ден – това не работи. Веднага би си казал, че няма да го повярваш. Така че трябва да поправим това – трябва да има автобус или колело (Киллуа: или дракон!) Да, или дракон – или пък великан. Или пък трябва да спиш на работното място и да се прибираш само на края на седмицата. Можеш да го решиш както искаш. Или пък да се откажеш от тази идея и да кажеш, че трябва да върви само 2 мили до работа, или ако е много изтерзан – може би 5 мили. В дъжда. Ето тези неща са важни да се уточнят правилно. И след това добавяш фантастичните елементи, но те стават достоверни именно защото обикновените елементи са достоверни. С което малко се отклонихме от въпроса.

„или пък дракон!“

Моридин: Въпросът ни може би идва от едно споделено разбиране, че спекулативните жанрове имат особено място и капацитет да предизвикат социална промяна, или поне мисъл в посока бъдещето на обществото, без да са задължително дидактични или поучителни, а по-скоро изследвайки различни възможности, някоя от които може да подпали искра в мисленето на хората от нашия свят.

Робин Хоб: Мисля си, че всяка литература може да направи това всъщност. Може да е мистерия или романс. Със сигурност мейнстрийм романите го могат. Може би фентъзито е уникално със способността си да „изтрие“ части от нашия свят, когато задава големите въпроси. Ето, сега си в различен свят. Не си от Полша, Америка, Русия. Нямаш икономическа сигурност – сега си бедняк, в друга реалност. Или си кралят. Или управляваш космическа компания. Понеже сетингът може да е толкова произволен във фантастичния жанр, мога да премахна всички кукички към твоята собствена среда. Ти управляваш космическа компания, творите прекрасни неща в света, но за съжаление се налага да ползвате робски труд. Това правилно ли е, или грешно? Историята не е за това, но тъй като съм построила така света, читателят може да мисли за това и да си задава въпроси. Не бих построила цялата история около въпроса „това правилно ли е, или грешно?“ Той си стои там, на фон. И ако те дразни, или пък го приемаш, това води до отговори за теб самата. Когато изтрием податките към собствения ти свят, например идеята, че САЩ са винаги прави, те лишаваме от автоматични рефлекси, и се налага да видиш същите действия в нова светлина.

Моридин: Да, точно тази идея, че можеш да хванеш ситуация или въпрос от нашия свят и да я сложиш в друг контекст и друг сетинг и според мен е интересната способност на жанра. Един малко по-различен въпрос, отново във връзка с Ваш панел от фестивала – той беше за героите-животни във фантастиката. Когато слушам неща на тази тема, винаги си мисля в посока сливането на природния свят и фантастичния. Наскоро гледахме един невероятен документален сериал, Planet Earth, който може би познавате. Това е поредица от кратки импресии, в които разказвачът описва моменти от живота на различни животни в изумителен детайл и усещането е буквално фантастично. Аз установих за себе си, че моето познание за навиците и нуждите на животните е изключително повърхностно и не знам нищо за това как те си взаимодействат със света всеки ден. И тук веднага видях връзката с това, което казахте, че гледате на магията и на светостроенето много често през гледна точка на биологията. Може би интересен въпрос е доколко непознатите елементи от нашия животински свят могат да служат като вдъхновение за фантастични теми или създания в жанра.

Замръзнали в перуанско езеро фламинго, Planet Earth II

Робин Хоб: О, със сигурност е така. При това ние едва сега започваме да изучаваме по-сериозно света около себе си, не знаем почти нищо за октоподите, за семейната структура на слоновете, за възможностите на насекомите. Нашето познание расте и наистина трябва да си даваме сметка, че живеем в невероятен свят. Буквално винаги би могло да вземеш пример от животинския свят и да се запиташ: „Какво ако хората можеха да правят това? Ако можех да се местя между стаите както октопода в аквариума. И после, какво ако това е моята суперсила или само определени хора могат да правят това, а останалите – не?“ Дори само с октопода можем да разпишем поне стотина „какво ако“. Какво ако хората, както хамелеоните, можеха да си променят външността в зависимост от това къде се намират? Ако можеха да са на това горещо, слънчево място и да си потъмнят кожата, или да си удължат крайниците, за да разпръсват повече топлина? Или обратното, сега ще посетя ескимоско село и трябва да си скъся ръцете, за да запазя топлината, и да съм с набито тяло. Ако това можеше да стане, как биха стояли нещата с расизма изобщо? Ако можех да променям тялото си така както строя къща. Наистина хиляди истории са вдъхновени така.

Рандъм: Това като че ли доста добре се вписва и с Вашия похват да смесвате и изтривате границите между хора, животни, дракони, Праотци и т.н. Така че накрая получаваме много по-гъвкава представа за това какво е да си човек, да си животно, изобщо какво е да си в този свят.

Робин Хоб: И какво би станало с всички наши смешни граници, ако имаше голям месояден хищник на върха на хранителната верига, поне толкова интелигентен колкото нас, дали тогава нямаше просто да ги забравим тези граници и да се борим с него?

Моридин: Един последен въпрос на края на времето ни. Бихте ли експериментирали с други медии? Знаем, че има един френски графичен роман по историята на Фиц, но бихте ли били заинтересована Вие лично да пишете такъв формат или да участвате активно например в компютърна игра, базирана на света в поредицата?

Робин Хоб: Ами там е работата, че аз съм писател – пиша романи и разкази. За да се науча да пиша сценарий за игра – ще трябва да спра с писането на романи и да си прекарвам времето играейки игри, учейки за игрите, учейки гейм-дизайн. А през това време бих могла да продължаваш да пиша, в което знам, че вече имам опит и умение. Така че просто няма смисъл да не го правя. Като например да стана внезапно дърводелец или художник. В икономиката му казват opportunity cost. Ако трябва да се уча да пиша комикси или сценарии, цената ще е да напиша следващите си две книги.

Моридин: Които ще са… ?

Робин Хоб: (смее се) Нямам идея. Но така или иначе за мен това би било като да си правя сама корицата или предпечата. Нещо подобно.

Рандъм: Искаме много да Ви благодарим за това интервю!

Робин Хоб: Благодаря и на вас, и не забравяй да се обадиш на майка си!

Моридин: Разбира се, бихме искали много сърдечно да Ви поканим в България и да помогнем за гостуването Ви, когато се отвори такава възможност…

Робин Хоб: Трудно е да се каже кога ще има такава. Опитваме се да планираме предварително, защото знаете как е семейства, ферма, кучета и имам даже пилета. През 2018 плановете ни са вече пълни. Може би през март ще сме в Париж, а по-късно в Полша и отново във Франция. Това ще е едно от пътуванията. А по-късно през годината ще сме в Португалия – нашият издател там организира фестивал. И оттам ще отидем в Лука в Италия за едно комикс събитие.

Киллуа: Може би въпросът е по-скоро какво да сторим, за да Ви видим в България?

Робин Хоб: Обикновено идвам по покана на издателя ми, или за някоя местна конвенция или фестивал. Със сигурност не решавам произволно, а по-скоро си казвам – ето тук са ме поканили, това е голям фестивал, ще срещна много читатели, ще мога да говоря с моя издател, с други местни автори. Така че това е комбинацията, която търся – да употребя най-добре времето си.

Моридин: Записвахме внимателно! Благодарим още веднъж.

Робин Хоб: Аз също. До нови срещи!