Baby Driver

Едгар Райт е един от най-любимите ми режисьори. От Hot Fuzz, та до Scott Pilgrim VS The World, до момента не съм гледал негов филм, който да не мога да препоръчам горещо. Уникалният му стил и способността му да се заобикаля с талант на всяко ниво на продукцията на този етап за мен е гаранция за качество. Което е и причината да отида да гледам на кино филм за обирджии на банки и бързи коли – сюжет, който ми е драматично безинтересен. И вероятно никой от вас няма да бъде изненадан от информацията, че излязох от кино салона напълно удовлетворен.

Baby Driver демонстрира мета духа си още на ниво концепция. В тотален разрез с канона на този жанр, където позастаряващият обирджия бива убеден/принуден да участва в един последен предпенсионен обир, главният герой Бейби (Ансел Егорт) е младеж с често детинско поведение, едновременно гений зад волана и частичен аутист в останалата част от живота си. Бързо научаваме, че след катастрофата, убила родителите му, той се стреми да заглуши перманентното бучене в ушите си с музика. Готов с различен айпод във всеки джоб, със селекция, подходяща за всяко настроение, Бейби винаги е със слушалки в ушите и живее целия си живот в ритъма на еклектичен поп-рок от най-различни епохи (но най-вече 1970-1990). Поредица кофти решения в детска възраст го принуждават да шофира за обирите на криминалния кукловод Док (Кевин Спейси), който никога не работи повече от веднъж с един и същи екип, но е решил, че младият шофьор е талисман и му носи късмет. И докато Бейби иска да се измъкне от престъпния живот, Док няма никакво намерение да изгуби един от най-ценните си активи.

Много се радвам, когато видя лента, видимо целяща да даде тласък на кариерата на млад актьор. Такъв беше случаят с Charlie Bartlett и Антон Йелчин (лека му пръст), както и Easy A с Ема Стоун. Baby Driver е филм с много мощен актьорски състав, направен от режисьор, който винаги е демонстрирал хирургическа прецизност в кастинга си, и Ансел Егорт не разочарова. В сцени, където насреща му са титани като Кевин Спейси, Джон Хам и Джейми Фокс – чиито персонажи са психопати с разнообразно, но интензивно присъствие – 24-годишният льольо си отстоява територията и изгражда пълнокръвен и запомнящ се персонаж. Ако момчето изполва успеха на този филм, потенциалът му за силна кариера е голям.

Едгар Райт не се стреми да шокира и да разбива представите ни за жанра. Вместо това той конструира история със специфичния си стил (макар и на доста по-малко метамфетамини от епилептичната кинематография на Scott Pilgrim), в която множество привидно противоречащи си елементи работят в приказен синхрон. Лековатият тон и позьорските шофьорски каскади контрастират с доста злокобните персонажи и очарователно искрено поднесената любовна история между Бейби и келнерката Дебора (Лили Джеймс). Междувременно, Baby Driver е пропит с музика от начало до край, често вместо каквито и да е било други звуци. На няколко момента престрелките и екшънът умишлено следват ритъма на песента, вървяща в момента, а самият Бейби базира цялата си физика и движения на саундтрака в ушите му.

Всичко, вложено в този филм, работи. Историята е стегната и елегантно разказана. Персонажите са ярки и запомнящи се, с приятен пласт дълбочина в неочаквани моменти. Екшънът и музиката са сплотени и работят в тандем, какъвто не съм срещал от много време насам. Baby Driver е лента, чийто ритъм те увлича от самото начало и не те пуска да финалните надписи, и един от най-силните филми, които съм гледал тази година.