Пришълецът: Завет

Постижението от 1979 на 40-годишния Ридли Скот е един от онези ненадминати, иконични моменти в кино историята. Великолепната и правилно дозирана смесица между зловещ хорър, съвършена режисура и уникална визия дава на зрителите един от най-ярките примери за качествен блокбастър; пример, който тепърва ще породи хиляди имитации и ще вдъхнови доста хлапета да започнат да се занимават с кино, за да могат един ден да режисират своя Пришълец.

Пришълецът на Скот е феномен. Вследствие, той носи и своеобразна еднократност, която пък е в противовес на идеята за франчайз – или поне сериозно възпрепятства възможността всеки един филм от него да бъде толкова задоволителен, колкото първия. Логичната зрителска реакция при сблъсък с такъв феномен обаче, е да желае още и още от него, както и да изисква това допълнително „още“ да носи същия белег на иновативност, същия момент на стъписване и очарование като оригинала. В конкретния случай това очакване е засилено и от факта, че с втората част от поредицата Джеймс Камерън всъщност успя да намери начин да изтръгне съвсем сходна зрителска реакция, предлагайки лента, която е със съпоставим принос към киното, ако и поради доста различни причини. Така, неминуемо, целият франчайз около Пришълецът е обречен на грандиозни очаквания.

С Пришълци, Камерън секна въпросната иновативност и започнаха зрителските разочарования, последвани от  нескончаемо мрънкане за неоправдани надежди. Длъжна съм да отбележа, че ако човек просто приеме, че оттук нататък никой филм в поредицата няма да може да се похвали със статут на нововъведение в киното, то ще може да се наслаждава спокойно на всяко ново заглавие от поредицата.

Докато Прометей не претендираше да е точно Пришълец-филм – което беше подчертано и с отсъствието на думата в заглавието – то Пришълецът: Завет е във всяко едно отношение свързан с оригинала на Скот. От добре познатата иконография, през чисто структурните сюжетни прилики (дори въведението отнема, грубо казано, също толкова време колкото в далечния му предшественик), през няколкото реинтерпретации на класически сцени от седемдесеттарската лента – Завет е модерен преразказ на стария мит с няколко нови елемента, които го обвързват по елегантен начин с Прометей.

Сред тези елементи е и новият централен злодей – синтетичният Дейвид. В известен смисъл Дейвид е много по-сложен антагонист отколкото създанието от оригинала, което беше движено просто от инстинкт. Въплъщение на желанието за безгранично познание и жаждата за съвършенство, Дейвид е препратка към класически образи от световната литература, обречени на падение. Комбинацията от буден ум, любознателност, самовлюбеност и абсолютна липса на емпатия превръщат Дейвид в перфектния психопат и достоен създател на нещо толкова уродливо и разрушително, колкото едноименния изрод. За Скот самото чудовище се явява персонификация на омразата и презрението на Дейвид към човешката раса и човечността като цяло, видимата уродливост зад перфектната фасада на робота. Майкъл Фасбендър успява с лекота да улови и пресъздаде всички подтонове на образа, видимо забавлявайки се с възможността да играе алфа-злодей.

Освен Дейвид, Фасбендър разполага с още едно изпълнение в рамките на Завет – това на другия андроид, Уолтър. Уолтър е по-посредственото превъплъщение на Фасбендър, но в крайна сметка той е и съвсем по-елементарният образ. Останалите персонажи също са основно щрихирани, без да се добавят излишни елементи, които да утежняват сюжета – неговият замисъл не е да демонстрира разнообразие от многопластови протагонисти. Катрин Уотърстън се справя повече от чудесно с централната позитивна роля, поемайки щафетата от Нууми Рапас.

Завет успява да балансира адекватно между старо и ново, ала без да губи индивидуалност. За наличието на такава принос имат разкошната режисура на Скот, който винаги е притежавал перфектно око за композиране на сцена и водене на разказ, дълбоко въздействащата атмосферична визия, както и прекрасният Дейвид на Фасбендър. Завет може и да не е напълно равномерен, но предлага няколко изключителни съспенс момента, една неповторимо красива и силна сцена между Фасбендър и… Фасбендър в ролите на Дейвид и Уолтър, както и чудовище, с което Гигер заслужено би се гордял.

Завет не е революционен шедьовър, но се съмнявам който и да е от създателите му да е живял със заблудата и амбицията той да бъде такъв. Завет е чудесно забавление в рамките на два часа, чийто финален клифхенгър, убедена съм, ще ви върне в киносалона за третата част.