„Червеният Марс“ ще бъде „Освободеният“ на деветдесетте години; също като романа на Ле Гуин, той ще разбуди цяло войнство от нови политически идеи, които да отвърнат на непредвидимите възможности на новия век. „Червеният Марс“ представлява един от онези редки моменти, в които научната фантастика и мейнстрийм романът се срещат и съвпадат, без нито един от тях да изгуби очарованието си: той може да се чете и по двата начина. Това без съмнение е най-амбициозната творба на Робинсън досега, в която всичките му разнообразни литературни и описателни таланти най-сетне се сплитат в едно: делириумът от колективното изживяване и личната лирика, епиката във физическото усилие и спорта, езикът на екзотичните пейзажи, фарсът, ярката охарактеризация на запомнящи се индивидуалности – всичко това поразено и осветено от Историята, сякаш върху му се е стоварила светкавица.“

Фредерик Джеймисън*

Трилогия за Марс:
Червеният Марс (1993)
Зеленият Марс (1994)
Синият Марс (1996)

Започвам този текст със стегнат от безпокойство гръден кош и усещане, че главата ми се е разтворила като фуния към неизбродим свят на идеите, който нямам шансове да опиша. За това противоречиво състояние на духа допринасят и бележките ми върху книгите на Робинсън – над сто страници от цитати и коментари, подредени в почти петдесет (разбира се, твърде груби) категории, сами по себе си с размерите на малък роман, – които се взират непосилно в мен от екрана. Тази колосална информационна мрежа тепърва ще се самоорганизира, ще пуска синаптични корени и ще мутира в съзнанието ми, но дори в този крехък момент на начално осмисляне чувствам, че мога с относителна увереност да заявя пристрастията си в самото начало на статията: Трилогията за Марс на Ким Стенли Робинсън (КСР) е вероятно най-значимият, най-епичният научно-фантастичен роман, който познавам.

Позволявам си да определя поредицата така парадоксално, защото тя е именно това – макар и в три части, макар и между тях действително да съществуват сюжетни и тематични разграничения. За съжаление, това е роман, който никой не е чел на български. Сравнителна справка показва, че българските преводи на трилогията се състоят от приблизително двойно по-малко думи: заедно романите съдържат малко над 300 хиляди думи на български и малко над 600 хиляди на английски, като положението е най-трагично в случая с третата част, Синият Марс, от която са отрязани приблизително две трети от съдържанието. Какво точно е отрязано и поради какви причини, също от кого, са все интересни въпроси, които ще оставя настрана. Хубаво е поне, че изданията на български са отдавна изчерпани, което ни оставя слаб лъч надежда, че книгите биха могли да бъдат издадени отново, в изцяло нов превод и от съвестен издател.

За този роман, или романи, може да се каже какво ли не, и пак ще е недостатъчно. Всяко едно внимателно разсъждение или описание на текста обаче би гравитирало около основна смислова ядка: Трилогията за Марс* е зряла утопия, каквато може да постигне единствено научната фантастика, но каквато дори тя рядко успява да щрихира. Заради това постижение, Марс е един от върховете в жанра.

Утопията не може да зададе план за идеалното общество, тази невъзможност е смислово закодирана още в името на литературния жанр. Затова и не е изненадващо, че исторически повечето ѝ употреби (започвайки, разбира се, с Утопия на Томас Мор, но и продължавайки към съвременните трактовки) не се стремят към реализъм, а по-скоро към постигането на педагогическа стойност. По силата на тази реторика методите за постигане на Утопия губят референциалността си, иначе казано спират да обозначават възможни светове и възможно бъдеще. Такова естетизирано четене, каквото често се наблюдава и в научната фантастика, наблягащо повече на вътретекстовите ефекти и спомагателните функции на литературата (на учител, предупреждение, ритуал и т.н.), отнемат от читателя възможността да мисли художествения свят като истински инструмент за промяна. Затова и зрялата Утопия, която борави с реалистични модели на истинския свят, не може да описва крайната точка на идеалното общество, тя трябва да се задоволи с описанието на стремежа към него, на рационалните опити да се върви по този път; с по-малко думи – да опише един рационален принцип на надеждата.

„Red Mars“ by CarlosNCT

Романите за Марс на КСР лесно биха могли да се наредят в челото на коя да е класация за твърда фантастика. Червеният Марс, първата от трите книги, започва с пътуването на първите човешки заселници към Червената планета. „Първите сто“ се състоят почти изцяло от учени и инженери. Тъй като по-голямата част от героите на трилогията са именно сред тези първи марсианци, до голяма степен това предопределя фокуса на историята върху научните проблеми, свързани с живота на Марс. Многообразието от засегнати дисциплини в рамките на тези почти 2000 страници е зашеметяващо, особено предвид подробностите, в които са разгледани много от тях: биохимия и палеонтология, медицина и теория на струните, атмосферна наука и генно инженерство, изкуствено отглеждане на почва и когнитивна наука, климатология и геология, архитектура и теория на хаоса… списъкът би запълнил страници. И въпреки че от написването на поредицата вече е изминал почти четвърт век, илюзията за научност в бъдещето на КСР е изключително силна, именно защото стъпва здраво върху широка гама от най-новите (тогава) разработки и върху добре проучена екстраполация, премислена през подходящ концептуален апарат. В този смисъл колонизираният от хората Марс е свят, който бихме могли да си представим като възможен, при все че разбира се никой не би могъл истинно да предвиди бъдещето.

Като твърда научна фантастика сам по себе си, Марс е изключително силен текст, но надстройката, която го превръща в монументално постижение и истинска Утопия (в най-положителния смисъл) е възможността тази негова научна или „обективна“ репрезентация на бъдещето да бъде четена и като социо-политическа алегория. Сюжетът на трилогията обхваща огромно богатство от детайлно изразени политически теми и смислови движения, но истинското му артистично постижение е именно това алегорично четене.

Под алегория в случая нямам предвид директното, едноизмерно и изличаващо смисловия потенциал приравняване на една идея с друга, а по-скоро това, което Фредерик Джеймисън нарича „алегория чрез формата на свръхдетерминация“*. Казано с по-прости думи (макар че колко пък прости могат да си позволят да бъдат, преди да изгубят смисъла си?), свръхдетерминираният ефект, събитие или обект съществува и е възможен под влиянието на множество различни, независими причини, всяка от които би била достатъчна да го приведе до тази му форма. КСР показва в стотици, вероятно хиляди примери, че различните човешки системи – наука, инженерство, изкуство, религия, митология, психика, общество, политика, култура, сексуалност, управление, история и т.н. – са свръхдетерминирани от фактори, които споделят общи принципи или дори често са едни и същи. Разглеждането на света през една такава нелинейна перспектива внезапно прави всичко в него далеч по-свързано и взаимозависещо от всичко останало. Това позволява, например, на първия президент на Марс (по професия инженер и строител) да оприличи неимоверно сложния процес на почвоинженерство с управлението на планетата и тази реплика да не е просто тривиално сравнение.

И без тези структурни и причинно-следствени връзки да бъдат директно изказвани обаче, този втори алегоричен пласт на текста присъства буквално навсякъде. Тук е уместно да разкажа в най-едри щрихи какво по-точно представлява сюжетът на Марс. Кацането на кораба „Арес“ заедно с Първите сто в края на 20-те години на 21-ви век (нещо, което не изглежда кой знае колко нереалистично в контекста на засиления напоследък интерес към експедиции до там) дава начало на гигантския проект по тераформирането на Марс и превръщането му в човешки свят. Книгите проследяват развитието на този процес в рамките на почти двеста години (и 2000 страници). КСР е използвал традиционен трик от арсенала на жанра, за да си позволи да разкаже тази история през погледа на ограничен набор от персонажи, които стават свидетели на голяма част от марсианската история. Трикът, разбира се, е откриването на лек срещу стареенето, като това е един от малкото екстремни екстраполационни скокове в трилогията. Впоследствие, особено в Синият Марс, терапията срещу стареене се превръща в източник на изключително интересни проблеми (свързани както с пренаселването на Земята, така и със загуба на спомени у столетниците) и по този начин надскача „триковостта“ си, като изиграва ролята на метакоментар за естеството на реалността и направата на самите романи. Дълголетието на персонажите, както и на техните наследници, позволява да проследим движението към Утопия почти в крак с историческия ход на времето, да обозрем процеси, които иначе бихме могли да наблюдаваме през твърде тесните прозорци на фрагментиращи историята гледни точки. По този начин ставаме свидетели на всички фази на тераформирането на Марс, на цели три революции, на бавния и конфликтен процес по конституиране на правителство и управление, на успоредните развития на Земята и дори на постепенната колонизация на останалата част от Слънчевата система.

Поредицата е действително огромна като обем и се чете бавно, защото е гъста на описания, смисъл и потенциал за мислене, на връзки между всички части. Последното е една от причините да наричам трилогията „роман“ – елементи от самото ѝ начало се оказват изключително важни чак в края ѝ; всичко очевидно е премислено предварително и напаснато в общия пъзел. Героите също се развиват бавно, като кривата на промяната им в повечето случаи е плавна и читателят трябва внимателно да следи и разпитва представата си за тях. Авторът рядко се вглъбява във възприятията им, за сметка на интроспекциите и дългите, интензивни размени на идеи с останалите герои. Като читател по принцип смятам близкото проследяване на възприятията на героите за висша ценност в литературата, но КСР успява да покаже, че за да изградиш убедителен свят и герои не е задължително да боравиш основно със сетивата. Експозицията при него е доведена до изкуство – макар и почти до един разказвачите му в Марс да са в по-голяма или по-малка степен хора на науката, всеки от тях разказва, описва, преразказва, мечтае и анализира по свой начин, следвайки своя логика. Както авторът пише в свое есе, поместено в Wonderbook на Джеф Вандермиър, експозицията позволява в най-интензивен вид да се влезе в мисловен контакт с Чуждото и Другото; ако е използвана правилно, би могла да бъде превърната в най-поетичната и красива част от прозата. Марс е пълен с гениални експозиции.

Тази комбинация от бавно развитие и дълго четене с интензивно осмисляне на Марс през множество съзнания води до ключов ефект: читателският процес наподобява историческото време в поредицата, съответно социо-политическите движения на смисъл в текста придобиват нарастваща тежест и аура на реалност дори само по силата на разтеглеността им във времето – художествено и читателско. Гореспоменатият метод на структурната алегория играе също толкова съществена роля в процеса по секуларизация (пак по Джеймисън) на познанието. Така ирационалните системи за обяснение на света като религия, митология и прочие интензивни откъм символизъм парадигми отстъпват или биват претворени в такива, чието тълкуване е масово достъпно и които овластяват и освобождават всички субекти.

В резултат, както пише Джеймисън*, Марс представлява своеобразен рестарт на Историята, по смисъла на теоретизирания от Франсис Фукуяма неин край в началото на 90-те. Алегоризирането в трилогията, бидейки до такава степен всеобхватно и задълбочено, всъщност описва света като порядъци по-сложен от нормативните ни представи, като много по-мистериозен, но същевременно по-разбираем и изпълнен с потенциал за чудо и възвишеност. Методът на КСР според Джеймисън не противопоставя реализма (т.е. нечий реализъм) срещу модернизма (нечий модернизъм), а реализма срещу онтологизма – текстът отваря врати към безкрайното пространство на неограничените възможности за пермутация, които могат да изкристализират в точката на контакт между физическия свят и насочените човешки усилия и труд. Сложността на моделите в Марс и в обществото, което описва, нараства в шеметна прогресия, а първоначално какофоничните им разговори едни с други постепенно намират състояния на относителна и нарастваща стабилност.

Ето затова Марс е зряла утопия – защото осъзнава и успешно се помества в ролята си да направи това пространство на бъдеще видимо, да покаже, че светът може да се развие по много различни начини, които не са тясно ограничени от идейните наочници, с които оперират почти всички хора и човешки системи (включително по-голямата част от научните дисциплини). А това неизбежно насочва погледа към собственото ни настояще и ни подтиква да го интерпретираме другояче. В този смисъл Марс е и радикален роман, a огромната му популярност, множеството награди и задълбочената критическа реакция го превръщат в смислов център за левичарската фантастика в края на миналия и началото на този век.

Досега статията се съсредоточаваше върху ефектите, които трилогията постига, не толкова върху това как ги постига, или поне не и върху артистичния арсенал, чрез който това е възможно. Заслугите на КСР тук са огромни и разнообразни. В Марс ще намерите едни от най-красивите примери за писане за природа във фантастиката. Образът на планетата е постоянно развиващ се комплекс от сетивни и интелектуализирани преживявания: от приликата му с нарастващи по размер монети по време на приближаването на „Арес“ през величествените му залези и титаничните бури, които се разразяват над повърхността, до човешките му придатъци като космическия асансьор и слънчевото огледало, което буквално уголемява слънцето на небосклона. Когато пък описва драматични ситуации, Робинсън също борави ловко с усещането за чудо в най-добрите традиции на фантастиката: независимо дали става дума за космически асансьор, който е прерязан и в следствие на това два пъти се увива около планетата с катастрофални последици, за използване на климата като тактическо военно оръжие или за празничен, еуфоричен фестивал на самия Олимп Монс, образите се запечатват дълбоко в съзнанието и оставят необяснима, взряна напред в бъдещето носталгия. Експозиционните, аналитичните и синтезационните качества на текста създават сходно усещане – сякаш светът е станал около две идеи по-ясен след прочита на този или онзи дълъг откъс.

„Green Mars“ by CarlosNCT

Но най-голямото артистично постижение в Марс е превръщането на героите в средоточие на вече обсъждания процес на повсеместно моделиране и свързаност. С разгръщането на сюжета Първите сто (и неколцина по-млади от тях) – както тези със собствени гледни точки, така и мнозина от останалите, – прерастват в нещо повече от просто човешки създания. Ярките им индивидуалности и подходи към света се превръщат в модели за обяснение, които влизат в употреба за всички останали – за зрителите на телевизионните емисии на Земята, за различните поколения марсианци, за читателите, за самите себе си. Марс разполага с огромна галерия от страхотни герои, кой от кой по-различен – както по темперамент, така и според идеологическите си пристрастия. Джон Буун – легендарният Първи човек на Марс и неговият мултикултурен либерализъм; анархистът Аркадий Богданов; прагматикът Франк Чалмърс; дипломатът Арт Рандолф; Ниргал, който в някакъв смисъл е Марс; обсесивният учен Сакс Ръсел, който винаги се опитва да разбере. Също толкова страхотни са женските персонажи в книгите, а няма съмнение, че техните образи са далеч по-важни именно от онази алегорична гледна точка. Водачът на революции Мая Тойтовна; първият инженер и президент на Марс Надя Чернишевска (много от имената в поредицата носят или явен етимологичен, или исторически символизъм); политическият лидер на партията Свободен Марс – Джаки; дъщеря ѝ – ницшеанската свръх-жена Зо.

Най-ключови за вникване в механиката на книгите са образите на геолога Ан Клейборн и на ботаника Хироко Ай – отново жени. Бавно и неумолимо техните характери и легендите за тях се превръщат в организиращите матрици, около които се формират противостоящите представи за Марс и за неговото ареоформиране. Ан, макар и против желанието си, застава в центъра на Червените – идеологическо, а след това и политическо движение, чиято цел е да опази Марс от човешкото вмешателство, да запази чистотата му. Хироко пък е марсианската богиня на живота, на Зелената идея, на ареофанията и виридитас, на космическия устрем към живот (както може би сте се досетили, на Марс политическите асоциации, прикрепени към цветовете, са обърнати спрямо земните им еквиваленти). Незавършеният до самия край процес на синтез или поне на помиряване на тези две течения е в сърцевината на романа.

Тази епична психодрама се разгръща на всички нива на живот на Марс – от личното и психологическото (Марс разказва една от най-красивите и изненадващи любовни истории във фантастиката), през постоянните политически процеси, до тектоничните размествания на историята. От един момент насетне става пределно ясно, че всичко в текста моделира всичко останало – в акт на мимезис спрямо аналогичните процеси на Марс и на себеозначаване като критическа утопия. “Марс е огледало“, както казва Ниргал – за Земята, но и за всички хора на него. Науката се оглежда в изкуството, хуманитарните науки, политиката, религията, и обратно. Всяко поле моделира себе си на базата на останалите, благодарение на медиаторството на героите и марсианското население. Психологът Мишел Дювал пък използва семантичните квадрати на Греймас в комбинация с неврологични изследвания и хуморалната теорията на древните гърци, за да анализира характерите на Първите сто. Така една от най-силните организиращи системи всъщност се оказва не толкова науката, колкото алхимията, по нов, модерен, изцяло марсиански начин:

“Very good, Nirgal. Your sight has such insight. In archetypal terminologies we might call green and white the Mystic and the Scientist. Both extremely powerful figures, as you see. But what we need, if you ask me, is a combination of the two, which we call the Alchemist.”*

Различни герои и събития в различни моменти носят тази алхимична функция, която синтезира разнообразните системи на светоглед; тя винаги дебне нейде из текста. Всичко винаги е на прага на превръщането в нещо друго.

В края на трилогията смесването на модели е изведено много ясно като теория за политическо разбиране и действие. Марсианският историк Шарлот Дорса Бревиа публикува своя монументален труд „Метаистория“, в който описва движенията през различни форми на общество като вечна борба между съперничещи си модели. Феодализмът представлява нестабилна сплав от абсолютна монархия и начеващ капитализъм (със следи от трибализъм и други отмиращи структури); капитализмът е характеризиран от сблъсъка между едноименната доминантна форма и демокрацията (отново с остатъчни елементи на феодализъм, трибализъм и други). А истинската демокрация идва именно на Марс, след цяло столетие борба срещу транснационалните и метанационалните корпорации и съюзените с (или подчинени от) тях земни правителства. В ерата на този истински свободен Марс борбата за надмощие ще се води между моделите на демокрацията и т. нар. Хармония, все още съвсем смътно провидяна, но вече начеваща в опитите да се дадат права не само на всички хора, но и на самата природа.

„Blue Mars“ by CarlosNCT

Краят на трилогията е майсторски последен щрих, който използва максимално алхимичния потенциал на героите и на цялата натрупана до този момент история и познание – не за да постави точка на този удивителен текст, несравним с нищо по мащабите и вътрешната си кохезия, а за да разтвори този свят на смисъл в едно безкрайно очакване; метафорично финално многоточие, изтъкано от множество отделни точки-събития, всяка от тях стъпка по пътя към Утопия: „Waves broke in swift lines on the beach, and she walked over the sand toward her friends, in the wind, on Mars, on Mars, on Mars, on Mars, on Mars.“*. Червено, зелено, синьо – трите основни цвята, които човешката ретина може да възприеме, в крайна сметка се смесват на Марс и във Марс и показват един огледален образ от бъдещето, който е сред най-силните художествени инструменти за политическо мислене, с които разполагаме. Полезността му само ще нараства в предстоящите години.