The Collapsing Empire

Джон Скалзи е автор, за когото знам от много години, но когото по тривиални причини не бях чел допреди месец. Както често се случва, катализаторът беше патологичната ми колекционерска мания и когато получих имейл от Subterranean Press, че съвместно с Tor предлагат автографирани бройки от новата му книга, на корична цена, реших най-накрая да попълня този пропуск в образованието си. Но при все че това е първата книга на Скалзи, която прочетох, в трите седмици оттогава насам погълнах още два негови романа. Което, мисля, е приличен показател на мнението ми за The Collapsing Empire.

На първо място, това е най-увлекателно написаната книга, която ще прочета тази година. Да, знам, че не сме дори преполовили 2017-а, но съм абсолютно убеден. The Collapsing Empire не е комедия, но е написана с толкова лек и ироничен стил, че ми беше трудно да я оставя, докато не я приключих. Действието се развива солидно количество столетия в бъдещето. Човечеството е открило субпространствена мрежа от „потоци“, наричана „The Flow“, която позволява покриване на разстояния, иначе немислими във вселена, в която светлината не може да бъде надмината. Уловката? Хората са принудени да колонизират само местата, до които води Потокът, почти всички от които не са гостоприемни. Това води до построяването на орбитални станции и подземни хабитати, в които живеят повечето хора. В резултат е установена „The Interdependency“ (буквален превод: „Взаимозависимостта“) – империя, в която всеки свят има важен принос за обществото, но никой не може да оцелее в изолация. Системата има само един проблем – зависимостта си от връзката с Потока. А Потокът е започнал да се затваря.

The Collapsing Empire е книга, която още със заглавието си ти казва каква е историята ѝ. Действието е показано през очите на трима герои. Кардения Ву-Патрик е новата Императрица (в оригинал титлата е безполова – „Emperox“). която наследява баща си само защото по-големият ѝ брат е умрял в злополука, и която е принудена да подготви общество от десетки светове и милиарди жители за апокалипсис, в който повечето от тях вероятно ще измрат. Марс Клермонт е синът на учен, който е личен приятел на умрелия Император, и е прекарал последното десетилетие в конструиране на модел, способен да предвиди колапса на Потока. А Кива Лагос е дъщерята на един от благородническите Домове, които държат Патентите за всички аспекти от човешката търговия; тя се оказва въвлечена в политическите игри на друг Дом, над свят, където Потокът вече е започнал да изчезва. Тези герои играят централни роли в събитията, водещи до краха на Империята, и държат действието стегнато, а скоростта на историята – сравнително бърза. Плюс, че двете жени са безобразно саркастични, а Кива е и вулгарен, меркантилен задник.

Политическите аспекти на книгата са много интересни на няколко нива. На първо място, конструкцията на Взаимозависимостта е уникална с това колко изкуствено е създадена. След загубата на Земята (когато Потокът към нея се е затворил преди хилядолетие) Империята е изградена като триумвират от парламент и Император, църква с прагматично-неутрална догма, чиято цел е единствено да поддържа здрав разум и базови морални ценности, и благородническите Домове, всеки от които държи тотален монопол върху даден Патент – от оръжия, през крави и овце, та до цитруси. Благодарение на тези Патенти, контролът върху търговията е изцяло в ръцете на Домовете, а благодарение на контрола си над Центъра – единствената планета в Империята, която има Потоци от и до всички останали звездни системи, обитавани от хора, Домът Ву е бил управляващата династия още от основаването на Взаимозависимостта. Скалзи не губи прекалено много време в анализ на стабилността на подобно общество, но тъй като новата Императрица не е родена и отраснала с подготовка за ролята си, той използва гледната ѝ точка за тази цел.

Друг интересен момент е отношението към сексуалността и половете. Обществото на Империята – в немалка степен благодарение на изкуствената си и прагматична религия – е напълно лишено от предразсъдъци в това направление. Императорската титла е безполова и полът на наследника е без значение. Дори кръвните линии не са от съществено значение и „легитимността“ не е фактор, стига настоящата глава на съответния Дом да ги узакони (Кардения например е извънбрачно дете на предишния Император). Тази прагматична настройка води и до различно отношение към секса. Тъй като легитимността не е фактор, полът на партньора е без значение и всеки следва поривите си, независимо в каква посока го теглят. В даден момент Императрицата е под натиск да сключи политически брак със сина на друг високопоставен Дом, и когато дава да се разбере, че няма никакъв интерес към него, сестра му ѝ бива предложена мигновено. Интересното поне за мен в този случай е не толкова моралната еволюция, която третира половете като равни и сексуалността като нещо маловажно и еднакво нормално, а това, че тази концепция е поставена в общество, което в повечето си други аспекти е много сходно със съвременното. Скалзи не използва книгата си, за да морализаторства, но въпреки това тя е много приятен пример за това колко всъщност ненужни са всички идиотски предразсъдъци, на които са базирани мнозинството съвременни човешки култури.

Единственият – ако и не малък, – проблем на The Collapsing Empire е, че не е самостоятелна книга. Цялостното усещане е за половин роман или по-скоро за история с изцяло отворен финал. Доколкото знам, Скалзи планира да я завърши във втората част – The Last Emperox – с потенциала дуалогията да се превърне в трилогия. Но при все че няма да узнаем дали и как хората ще оцелеят след колапса на цивилизацията си до поне 2018-а, поне за мен четенето на романа си заслужава, най-малкото заради великолепния стил и крайно своеобразния ѝ свят. И въпреки това трябва да си призная, че нямам търпение за следващата книга в тази уникална вселена.