…или „защо, за Бога, ни беше нужно това?“

Разработчик: Square/Enix
Разпространител: Square/Enix
Цена: 15 лв.

Автор: Роланд

Final Fantasy XIII беше едновременно може би най-добрата и почти неоспоримо най-слабата номерирана FF игра от навлизането на поредицата в третото измерение насам. Най-добра, защото бойната й система беше иновативна, смела, оригинална и подплатена с може би най-интелигентния AI, който съм срещал някога, а развитието на персонажите се извършваше чрез много качествена спойка от най-добрите системи на развитие от предишните игри. Най-слаба, защото тази великолепна бойна механика беше използвана в малоумна до кретенизъм история, окована в лишен от разнообразие геймплей, линеен като мозъчна смърт. Сред персонажите имаше умерени попадения, светът обещаваше много, но липсата на интрига, идентифицируем злодей и каквото и да било личностно развитие просто абортира целия наличен потенциал някъде в първото тримесечие.

По-интересното е, че играта завърши напълно затворено, и от продължение просто нямаше нужда. Square/Enix трябваше да си вземат поука от грешките, да поседят малко в ъгъла и да изкарат Final Fantasy XV (недоразумителният онлайн провал XIV мисля и те самите се преструват, че не се е случвал) с нов, свеж свят, и герои и история, за които да ти пука. От друга страна, ако ще правиш продължения на издънката XIII, определени неща ЗАДЪЛЖИТЕЛНО трябваше да се коригират – линейността и липсата на смислен сюжет.

Получило ли им се е?

Не. Никак не им се е получило. Или по-скоро им се е получило наполовина. Светът на Final Fantasy XIII-2 представлява мешавица от различни епохи (до една ситуирани след финала на FFXIII) и места, а често и алтернативни версии на едно и също място и време. Съответно геймплеят е това, което геймърите искаха след първата игра – нелинеен свят, пълен със странични куестове, мини-игри и изобщо рай на земята. За съжаление обаче другата – безкрайно по-важната за номерирано FF заглавие – половина от уравнението, а именно историята, героите и светът, парадоксално се е получила по-зле от оригинала.

Действието започва три години след края на XIII.

[УМЕРЕН СПОЙЛЕР]

[spoiler]Множество хора са се преселили на Pulse и се опитват да заселят наново опустелия древен свят, но милиони все още живеят в черупката на Cocoon, който, лишен от захранването на изпадналите в летаргия богоподобни машини fal’Cie, е поддържан в небето единствено от кристалния стълб, издигнат от Fang и Vanille в края на предишната игра. Има само един проблем. Lightning не съществува в този свят. Всички мислят, че и тя спи в кристалния стълб като двете сестри, отговорни за създаването му, но малката й сестра Serrah си спомня ясно срещата си с нея. Никой друг няма този спомен и тя скоро научава, че линията на времето е била нарушена, когато буквално от небето се изтърсва странният младеж Noel. Той твърди, че идва от бъдещето и нещо повече – че е пътувал до края на времето, до легендарно място на име Valhalla, където няма минало и бъдеще. Там Lightning му е казала да поправи времевата линия, която някой друг се опитва да разруши. Serrah решава да пътува с него, за да намери пътя обратно до Valhalla и сестра си.[/spoiler]

И с това историята буквално приключва. Всичко останало е несвързан миш-маш от скокове в различни епохи и места, където разни познати и непознати герои не правят нищо съществено. Навсякъде има времеви парадокс за разрешаване и порти, водещи до нови локации и епохи. По някое време се появява и злодей, който ние вече сме видели в отварящата анимация, чиято мотивация става ясна почти веднага, и който напълно неизненадващо е свързан с Noel. За съжаление историята на Final Fantasy XIII-2 е писана от дете-идиотче, защото аз поне се усещах как губя мозъчни клетки буквално при всяка нова реплика. Системата е следната: тъй като сюжетът е по-рехав от заскрежена паяжина, повечето т.нар. „обрати“ стават ясни в първия момент, в който нещо се намекне. Да речем, че сме се досетили, че Х иска да направи Y, за да постигне Z. Скоро след това обаче имаме ненужен диалог с ненужен избор на еднакви реплики (изборът на реплики има някакво значение единствено в два-три странични куеста и ЕДНА ситуация в основната сюжетна линия), в който героите си казват „Мислиш ли, че Х иска да направи Y, за да постигне Z?“/“Не знам, дай да се борим за бъдещето с надежда и вяра и ще разберем!“ Час по-късно Х се появява и казва „Искам да направя Y, за да постигна Z.“ Героите отговарят с нещо несвързано. Следва битка. Два часа по-късно имаме анимация, в която се случва нещо маловажно, и някой от тях възкликва „Х иска да направи Y, за да постигне Z!!!!“ НЕЕЕ! Какво го издаде? Това, че ти го каза в прав текст преди два часа?! За да е още по-позорно, този процес се случва около десет пъти в играта, и всеки път е все същият Х, който иска да направи все същото Y, за да постигне все същото Z!!!!!!!!! По някакъв начин сценаристите съумяват да използват различни думи, за да повтарят едно и също до призляване във вял и спаружен опит да замаскират факта, че ИСТОРИЯТА НА FINAL FANTASY XIII-2 МОЖЕ ДА СЕ ПРЕРАЗКАЖЕ В БУКВАЛНО ЕДНО ИЗРЕЧЕНИЕ!

Оттам насетне всичко е маловажно. Геймплейно играта е полирана до съвършенство и ако аз бях отговорен за нея, бих променил много малко неща в това направление. Бойната система е още по-добра, макар и в голяма степен да липсва тактиката на подбор на персонажи за партито, тъй като тройката ти се състои единствено от Serrah, Noel и чудовище по твоя преценка сред онези, които си уловил по време на битка в Покемон стил. Всички роли са достъпни за развитие на двамата ти персонажи, и всяко чудовище има по една. Изборът на това кои три чудовища можеш да използваш във всеки един момент в парадигмите си компенсира донейде, но фактът си остава – за цялата FFXIII-2 трябва да търпиш само тези две мутри. Това обаче е маловажно. При липсата на история, герои и кохерентен свят, за тази поредица геймплеят става без значение. Графиката е разбира се великолепна (поне на PS3, на която я играх аз), но за съжаление с изключение на буквално три анимации (отварящата, затварящата и една по средата), всички други са с енджина на играта, което убива голяма част от мотивацията за напредване в историята. Музиката е трагична до степен да е по-зле от смехотворието на XIII. Същият композитор и много от същите теми, но ако се изключи едната приятна лирична мелодия, която беше налична и в предната игра (в чукурнайсет хиляди версии), в саундтрака буквално няма нищо, по което ухото ти да не се пързаля с лека погнуса.

Final Fantasy XIII-2 е парадоксално биполярна игра. Най-добрият геймплей в историята на поредицата, натресен на най-трагичната история, с най-незапомнящите се герои, в най-разпокъсания и неорганизиран свят досега. И ако това не е достатъчно, за да намразиш отрочето на Square/Enix, то финалната анимация, която ти казва в прав текст „между другото, всичко това беше за нищо и ей ти сега кофа с лайна“, следвана от надписа „To be continued…“, би следвало да свърши тази работа. С отвращение ми се налага да призная, че когато/ако излезе FFXIII-3, ще си я купя и ще я изиграя, но кому за бога беше нужно? За първи път имаме FF история, която не свършва в една игра, и тя е най-празната и безсъдържателна такава от зачеването на поредицата.

Егати.

Оценка: 6/10